Белези детство - хвърчило и лято,
боси пети сред солените миди,
лунна пътека, без шум по която,

Опитах се да бъда много истинска,
бродирах нощите с копринени слова.
Не вярвах, че са само лунни приказки -

Там отвън е друга планета.
Или може би - друга Вселена.
Аз се случих на тази, проклетата,

Тя се сбогуваше отдавна - с всеки изгрев,
наронил отпечатъци по къщите,
със смешно остарелите си призраци,

Може би няма смисъл толкова да го бистрим -
без друго животът и сам си върви.
Де да беше игра - да я доизмислим,

Това е, Санчо, остаряхме.
Нормално е, ще кажеш. Знам го.
Най-тъжно е, че отрезняхме -

Зная, че те е страх
любовта да не ти подпали къщата.
Хвърляш в очите ù прах -

Годините презряват бързо
и в стъпките ти натежават.
Помита ги живота в бързей-

В прозореца наднича ден
и плисва утринна позлата.
Вали на сладки капки времето

Не съм река.
На пролет да преливам
и жадната ти плът да напоявам.

Влюби се в нея още преди да я види. В началото просто я възприемаше като една от многобройните си читателки, които му пишеха мили бележчици, възхитени и развълнувани от прекрасните му разкази и стихове.
После се улови, че все повече м...

Девет цвята небе
над дъждовните корени-
девет буйни коне