Какво си мислиш, Тодоре, кажи,
понесъл подарената ти риза -
че покори моминските очи

Докато слънцето в тревите шумоли
и в акварелна свежест ги облича,
една снежинка закъсня да се стопи

Не ти повярвах. Ти на мене - също.
Един за друг не сме си огледало -
усмихнеш ли се, аз ще се намръщя,

Те ще пият. Отново.
Всеки петък щом мръкне
под тавана оловен

видя ли?
Земята пълзеше във всички посоки,
превърната в хладни блестящи мехури,

"Добре дошла, Адел."
Съзнанието ми регистрира тези думи секунда преди да отворя очи. Тогава за първи път видях Стаята на сенките. Наоколо беше пълно с апарати с различна големина и форма, някои от тях с трепкащи монитори, други издаващи...

И пожелах си днес:
погледна ли насреща,
дори съвсем да няма огледало,

Понеже бе пораснал изведнъж,
/без да вгорчи живота си с мазоли/,
надбягал капките на онзи дъжд,

Не стой отвън на прага ми. Ела.
Събуй си трънените стъпки пред вратата ми.
Изчистих. До последната вина,

Може да бяха поне на сто,
жилави като корена
на онова стогодишно дърво,

Ти можеш всякак да я облечеш -
във дрипи или в лъскави одежди,
да я приемеш или прокълнеш,

Такава нощ не си сънувал -
като целуната от ангел.
Да можех да я нарисувам,