-Прощавай,ще поседна,
изморих се вече.
-Седни.Да,виждам,
бил си доста път,човече.
-Пътувах,но напразно.Беше тежко.
-Е,случва се...По работа ли нещо?
-Да търся себе си-във жега и във студ
А-а(мисля:тоя е тотално луд!)
-Вървях през времето във две посоки-
назад,във минало дълбоко
напред,където още не е ясно...
Но,казвам ти,беше напразно.
-Аха,не се намери значи.
-Не,не намерих себе си.Обаче
намерих друго-болка,самота
ненавист,завист,слепота.
Сега се връщам.Уморих се много.
И се изплаших-кой съм аз,за бога,
да търся себе си,когато
самият свят се е изгубил,
потънал в кал,заровен в блато...
Е,май че ти надух главата
ще тръгвам,целият съм в прах
пък виждам-доста те учудих.
-Почакай...кой си,как така...-
повярвал бях.
Протегнах си ръцете да го спра...
и се събудих.

и дон Хуан ми се хилотеше насреща, сякаш знеше от какъв сън съм излязъл....дали пък не беше той тоя потънал е кал, заровен в бяло......?!?!?

аплодисменти!!!