Бях студентка първи курс, когато ми се случи това, за което само бях слушала, чела и гледала по филмите. Говоря за любов от пръв поглед.
Още от ученичка, като върла фенка на розовата литература, не само бях теоретично много подготвена по тоя въпрос, но и колко пъти мислено съм я изживявала!
И сигурно затова връзките ми до този момент бяха все непълноценни за мен, явно съм имала нужда от нещо главозамайващо.
Срещнахме се на един купон, и...ами, накратко, повече не можахме да се отлепим един от друг.
Най- важното, почувствах всички описани признаци на любовта от пръв поглед. По някое време и той сподели същото. Беше като в най- романтичния филм на света!
Или по- точно щеше да бъде, ако не беше женен. Нямаше значение, че е с осемнайсет години по- възрастен от мен. Нито, че работата му е свързана с командировки и пътувания. Всичко можех да приема. Но това...
Постоянно си задавах въпроси, все въпроси, които в началото на връзката ни не смеех да задам на него. Напълно обяснимо- просто не исках да го притеснявам, страхувах се това да не го отблъсне.
Виждахме се винаги, когато той имаше възможност. Аз се научих да лъжа перфектно, в началото се чувствах неловко, особено когато се налагаше да лъжа родителите си. После изобщо не се и замислях.
Изглежда, това умение се усъвършенстваше с времето. И със задълбочаване на връзката ни.
Ей от това задълбочаване дойде всичко. Един ден просто ми се изплъзна, и...вече нямаше как. Давах си сметка, че може би звуча егоистично, че съм точно толкова жалка и досадна, колкото всяка средностатистическа любовница в моето положение.
Но любовта ми беше такава. Бурна и егоистична. Не исках да го деля, исках го само за себе си.
И всъщност изобщо нямаше да повдигна въпроса, ако той не беше споменал, че не са в добри отношения със жена му.
- Добре, че теб те има- беше ми казал наскоро- Бях забравил какво е да обичаш и да правиш любов така...
- Не мислиш ли- започнах аз внимателно- че тя може да се досети? Доста време прекарваме заедно...
- Ами, как не- поклати той глава- Тя знае, че пътувам много. Пък и да ти кажа, дори и да се досети, едва ли много ще се развълнува. От много време няма нищо между нас. Освен детето, разбира се!
Да, знаех за детето. Не можех да искам от него да бъде лошият баща, който изоставя семейството си.
Но и той, и аз, имахме право на нашата любов, убедена бях, че трябва да направим всичко заради нея.
Бях сигурна, че и той мисли така. Може би всичко би могло да се уреди много лесно, ако просто поговори с жена си...след като отдавна няма нищо между тях. Не е възможно едно съжителство да бъде пълноценно, ако само детето е връзката между съпрузите. А и един развод не е края на света, дори напротив, и за нея това би била една нова възможност за истинска любов и разбирателство...
- Моля те, хайде да не говорим сега за това.- долових раздразнение в гласа му- Ще ти кажа следното- чудо трябва да стане, че тя да ме разбере и да ми даде развод. А аз в чудеса не вярвам! Не я познаваш- ще разсипе живота ми, способна е да се посвети напълно на това!
- Разбирам...но...
- Миличко, знаеш колко те обичам, нали?- ръцете му отново ми даваха цялата нежност на света в една прегръдка само- Ще намеря начин да поговоря с нея, просто...дай ми време! Ще избера подходящия момент, ще видиш!
Наближиха коледните празници.
Съвсем наясно бях, че това ще бъдат най- трудните дни за мен, защото той имаше задължения към семейството си и едва ли щеше да намери време за мен. Но знаех, че ще му липсвам. Не че това ми беше голяма утеха...
В деня на Коледа все пак ми се обади да се видим. Изобщо не ме интересуваше коледния му подарък, исках да го видя, да го почувствам час по- скоро, имах нужда да се потопя в нашето малко персонално вълшебство. Където нищо и никой, освен нас не съществуваше.
Каза ми, че не може да остане дълго. Но целувките ни продължиха цяла една прекрасна вечност. Прошепна ми колко ме обича, и тогава заплаках. Всъщност сърцето ми плачеше отдавна, сега просто не успях да скрия това.
Сгуших се в прегръдката му, и прошепнах, докато подсмърчах:
- Познай...познай какво си пожелах за Коледа!
Той ме целуна.
- Недей, миличко...Какво си пожела?
- Да бъдем завинаги заедно! Да не се налага да си отиваш! Така мразя разделите...
Той ме целуна отново и погледна часовника си.
- Знаеш колко ми се иска да остана, но...
- А ти пожела ли си нещо?- не можех да го спра, но исках поне още малко да е с мен- Нали знаеш, на Коледа стават чудеса!
- Отдавна вече не вярвам в чудеса, мило. Стига ми, че те имам!
Малко след празниците, след няколко безсънни нощи, в които не спирах да се самоизтезавам с какви ли не мисли за връзката ни, реших. Твърдо и категорично. Трябва да сложа край на това.
Чувствах се нелепо в тази роля. Да, когато беше с мен, времето спираше, в друго измерение живеех, по друг начин възприемах и себе си, и света наоколо.
Но не можех да избягам от действителността, която все по- ясно ми натрапваше идеята, че той едва ли някога ще напусне семейството си заради мен. Въпреки всичко. И че въпреки всичко аз съм и ще си остана просто онази другата, любовницата. Сочената с пръст, одумваната, охулваната...
Болеше ме дори само от мисълта за това, но все пак го направих, когато се видяхме. Дори успях да не се разплача, но тъгата в очите му ме разтърси повече от всичко.
- Знам колко ти е трудно, моя любов- тихо каза, а гласа му бе пълен със сълзи- И знам, че е глупаво и егоистично от моя страна, но...не искам да те загубя! Разбираш ли, ти си единственото истинско нещо в живота ми, и не че няма да се опитам да живея както преди , но сега, след като се докоснах до това...чудо, истинско чудо на любовта...не знам как...не знам ще мога ли...- той заплака и едва долових думите му- Защото ти си моят най- голям дар от съдбата, моето истинско чудо!
Разтапяха ме думите му, усещах как се разтварям във времето, губих мислите си, сама се изгубвах. В този миг забравих себе си някъде в онази, другата реалност, която преставаше да съществува.
Исках го, толкова го исках! Ръцете ми сами се протегнаха към него, и тогава видях, че наистина съм започнала да се топя. Не е било само усещане. Ръцете ми ставаха все по- прозрачни и безплътни.
Ужасно се изплаших, но тогава осъзнах, че наистина изчезвам, о, божичко!
Започнах да крещя, но не се чу и звук.
И тогава, докато за последно се вглеждах в ужасените му очи, разбрах.
Аз наистина бях неговото чудо.
Но той не вярваше в чудеса.

В историята могат да се познаят много млади жени и да познаят младостта си, вечно младите жени.
До последна светлосянка си хванала едно състояние, много дълбоко човешко, чисто и страстно.
А финала...
Тушира!

Не преставай да вярваш в чудеса!
Бедни са тези, които не вярват.
Още веднъж Благодаря!

чудесно е!

само,че жената трябва да търси любимия си,не бащата!

Разтопи ме :)

Просто нещата от живота...
:)))

О, сигурно и да искам, не бих могла вече!
Здравата съм затънала в чудеса! :)))
Поздрав! :)))

Благодаря ти!
Чудесен ден ти желая! ;)
:)))

А понякога дори не търси.
Нещата просто се случват.
Както чудесата. ;)
:)))

:)))
И дано това ти харесва! ;)
Много усмивки! :)))

Чувството е прекрасно, благодаря, че го сподели! :)

Много усмивки и на теб!

Пак го направи !
Пак написа нещо невероятно !
Даже аз ,която никога не съм познала това състояние,успях да го почувствам .
Поздравявам те !

да дишам докато те чета! Благодаря!

да дишам докато те чета! Благодаря!

години назад в живота ми, когато тия преживявания за мен не бяха "почти истинска", а съвсем реална история.Не знам любов ли беше, болест ли или лудост, но беше нещо зашеметяващо и незабравимо...поне така си мислех тогава.Интересно! Сега, 5г. след края, който сложих аз, възприемам тази история просто като нещо, което се е случило,без всякакви емоции, а,,виж, твоят разказ ме натъжи...Но е прекрасен и аз ти благодаря за него!

Пиша аз, пиша...
Обаче по- важно е, че има кой да чете!!!;)
Благодаря ти, усмивки! :)))

Е, това наистина много ме развълнува!
Благодаря, от сърце! :)))

Някои почти истински истории са повече от реалност.
И може би затова докосват така.
Благодаря и аз. :)))

ЧУДЕСАТА...случват се когато най-малко ги очакваш...страхотен разказ, благодаря отново :)

Въпроса е да не преставаме да вярваме в тях!
Благодаря ти и аз! :)))

...едно Чудо!..:)
Прекрасно пишеш... И винаги на финала... ни сюрпризираш по твоя си уникален начин...:)
Винаги ми е безкрайно приятно да те чета!...
Още повече, че аз самата безкрайно много вярвам в чудеса!...
Усмивка..., от вълшебните ми...за теб!;)))

Усетих аз вълшебните ти усмивки, и на свой ред ти изпращам от моите...слънчеви! :)))
Благодаря за милите думи, за мен е чест да споделям всички тези неща с вас!

че почти всеки от нас в такава история...иска да изчезне разтапяйки се ... или това да се случи с другия. Акълчетата ни често се спират на това адски удобно решение... просто защото обществото няма отговори за такива ситуации.

Като се замисля - с такива чудеса има сериозна опасност повече от половината население на света да се стече ... :)))

Останалата ще е твърда :))))

Е, за по- голяма част от мъжкото природонаселение съм сигурна! Даже съм виждала как се оттичат през улука! :)))))))))
Но ако трябва да съм сериозна (кой казва, че трябва!)
мисля, че на моята героиня точно в онзи момент хич не й се е чезнело. Точно в онзи момент...
Но понякога изчезваш и без да го искаш особено, не мислиш ли? Просто...чудеса! ;)
:)))

че само мъжката част го иска. Говорил съм с доста жени :)))) Въпросът не е в мъж-жена, а просто в моделът на обществото - "редно" е само една, вечна любов и вечна вярност - неща, които не са ни дадени от Природата - даже обратното - дадено е да си (да се влюбваш) в много индивиди (с идея - продължаване на рода)... А и има научни изследвания, че любовта...химията трае около 3 години - което не е вечност. Все пак.

Иначе - за чудесата, за любовта - всичко си е така. А и съм съгласен за героинята ти. Просто коментарите ми имаха ... по-друга от стандартната насоченост.

Разбира се, че не е само мъжката част. Просто се шегувам, за ваша сметка :))))))
А онази статия за влюбването я прочетох, беше ми страшно интересно. И знаеш ли, повечето неща са ми минавали през ума. Логично е обяснено. Пък щом е и научно доказано...какво ни остава, освен да им повярваме?
И да обичаме! :)))

samo da znaesh kolko sam saglasna s teb! Absolutno si prav che nqma edna vechna lubov,no yavno obstestvoto ni e vkaralo v ramiki koito protivorechat na prirodata ni,opitomilo ni e kakto nie opitomqvame ptichki i jivotni .
No e fact che tka ni e mnog po-leno i udobno otkolkoto da vkarvame sebe si i drugite v dramatichni problemi i da pravim tragedii.

( и снежната кралица) защото не всички хора могат да са честни и да излязат от леко слъзливата и холивудска "истина" за идеалното и вечното...

Което не значи, че няма красива, летяща, готина, страстна любов, нито пък че няма прекрасна обич, когато любовта поотмине и онази химия се преобразува в добро приятелство и уважение. Невероятно е да си влюбен и да те обичат, но ми се повдига от изкуствени и измислени ситуации и чувства. Както и от вечни такива...

А колкото до "научното доказано" - приемам само тези неща, които ги потвърждава живота, защото преди години науката се е подвеждала по доста нещица... (просто е нямала инструментите и наблюденията да докаже това, което по-късно е правила).

И нямам нищо против да се шегувате за наша сметка :))) Просто на моменти стереотипите ... хората ги възприемат като истини и действат в реалния живот (не само блоговия такъв), облегнати на тях. А това определено не ме кефи - създава проблеми. Но и това е друга тема.

Хубав ден и седмица и честито ново шедьовърче.

Любов и вечност не се римуват. Но чудесата са в нас самите. Трябва просто човек да повярва в тях.

аз се познах в този разказ,благодаря ти че ми припомни колко беше красиво в началото.защото след 4 години такава връзка заприличва на филм на ужасите.наистина нищо не е вечно и по-добре една красива любов да приключи ,отколкото да се превърне в кошмар.