Напоследък имах нужда от малко разнообразие, затова прегърнах идеята за тази екскурзия с голям ентусиазъм. Мина почти година от развода, а в интерес на истината не ми се беше случило нищо по-вълнуващо от него. Идеята дойде от моя позната, на която в последния момент изникнал неотложен ангажимент и нямаше да може да замине, затова ми предложи да заема нейното място. Приех с готовност – имах нужда от нещо по-различно от ежедневното бъбрене с колежки и висене пред компютъра.
Екскурзията беше до Франция, за няколко дни, с разглеждане на забележителностите на Париж и околностите. За последният ден беше предвидено и посещение на старинен замък близо до Руан, недалеч от Париж. Отбелязах си наум да не пропусна да видя Монмартър – защото съм човек на изкуството, а този исторически хълм беше известно сборище на артисти и творци. И Шанз-Елизе също – просто защото съм жена.
Няма да изпадам в подробности, ще кажа само, че беше вълнуващо – една сбъдната мечта. Натрупах впечатления за години напред, обиколих всички места, за които толкова бях слушала.
Заредена бях с ентусиазъм и когато тръгнахме към Руан последния ден, за да разгледаме замъка, мястото се оказа сред невероятно красива природа. Тръгнахме нагоре към крепостта, когато неочаквано някой ме извика. Оказа се бившият ми съпруг. Каква ирония, помислих си, най-малко него очаквах да срещна тук!
- Какъв майтап! – повтори той мислите ми – Да се видим точно тук! С кого си?
- Сама съм – кратко отвърнах, и добавих – Трябва да побързам да не изпусна групата.
- Ей, почакай, и аз съм сам, искаш ли после...
Дори не чух края на изречението, не исках да имам нищо общо с него, развода бе добро доказателство за това. Най-голямата ми грешка беше, че изобщо се ожених за него – хората правилно са казали „не се жени за голямата си любов”. Твърде зависим си, твърде сляп и склонен на компромиси. Особено ако е и твърде хубав мъж. Винаги е бил ухажван, и не е прикривал особено, че това му харесва, макар да знаеше как се чувствам аз.
Ще кажете – прекалено ревнива, ами да, при това положение кой не би бил? Оженихме се, защото успя да ме убеди, че аз съм единствената, която го интересува. После обаче установих, че интересите му са доста разностранни и включват богат набор от млади дами. Когато предприех необходимото за развода, вече бях напълно опустошена откъм чувства и емоции, направо изпитвах алергия не само към него, но и към всеки подобен тип с вид на самодоволен чаровник.
Той до последно се опитваше да ме разубеди, твърдеше, че сме създадени един за друг, останалото не било от значение. Е, колкото и да е странно, за мен си беше от значение, до такава степен, че изобщо не исках да го виждам повече. А за мой късмет точно на него се натресох, и то чак тук! Добре поне, че се случи последния ден, мислех си, докато бодро крачех след групата. Иначе определено щеше да ми развали цялото удоволствие от екскурзията.
Екскурзовода вече обясняваше, тръгнахме да разглеждаме, но общо взето слушах с едно ухо. Беше замък с несъмнено много богата и интересна история, чух имената на Ричард Лъвското сърце и на Маргьорит Бургундска, съпругата на ЛуиX. Интереса ми значително се повиши, когато дочух, че била осъдена за изневяра и удушена.
Колко поучителна история, жалко, че сега законите не са толкова строги. Хвърлих едно око да видя дали въпросният не е някъде наблизо – не го видях, но се надявах и той да чуе тази история.
Продължихме обиколката, а междувременно ни запознаваха с подробности относно строителството на крепостта и замъка, и на мен леко ми доскуча. Спирах се да оглеждам някои интересни кътчета, правех снимки, и не усетих как съм се отдалечила от групата. Озовах се на малка каменна площадка, преградена в единия край. Така и не знам кой дявол ме накара да отида точно там, но изглежда съм от хората, които винаги вземат погрешното решение.
Дори не разбрах точно върху какво съм стъпила, чух трясък, усетих празнота под краката си и в следващия момент пропаднах в някакво тъмно помещение. При това доста дълбоко, добре поне, че бях улучила някаква купчина пръст, та пораженията не бяха сериозни. За сметка на това обаче бях силно изплашена и се развиках за помощ. О, боже, мина ми през ума, дано ме чуе някой, мястото беше доста отдалечено. Ами ако се сетят за мен чак след часове, площта на която бе разположен замъка беше голяма, а аз не общувах почти с никой от групата.
- Чух те, тук съм! – извика някой отгоре и в светлия отвор се появи лицето на бившия. В този момент направо му се зарадвах. – Добре, че те зърнах как си търсиш белята – добави, и веднага ме подразни.
- Нямам нужда от мърморене – сопнах му се – По-добре върви извикай помощ.
- Добре ли си, да нямаш някакви наранявания? – попита, а като му казах, че нямам, възкликна – А, няма нужда да търся помощ, ей там виждам подходящо въже, изглежда здраво.
- Въже ли?
- Аха, има и разни инструменти, сигурно работят на това място – появи се отново – Ето, пускам го, ти го хвани здраво, ще те издърпам!
Увих ръцете си около него, но в момента, в който ме задърпа нагоре, част от каменната настилка около отвора се срути и той падна почти върху мен заедно с нея.
Изпищях, той изохка и запсува.
- Хубаво се наредихме! – казах през зъби – Поредната ти страхотна идея! Казах ти да повикаш някого!
- Бях сигурен, че ще успея, това въже беше оставено толкова удобно...
- Ти винаги си бил сигурен, че ще успееш! – озъбих му се. Той щракна със запалката и тръгна нанякъде.
- Къде отиваш?
- Да огледам, може да има някакъв изход.
Край мен пробягна тъмна сянка, изпищях и отскочих инстинктивно, при което се спънах в нещо и си ожулих здраво коляното. Той дотърча и ме вдигна.
- Лошо ли се удари, дай да видя!
- Май че има плъхове – изхлипах.
- Нищо чудно – промърмори той, докато оглеждаше крака ми – Трябва да се почисти, може да се инфектира.
- Нямам навика да си нося аптечка – казах, подсмърчайки. – Не е кой знае какво.
Той извади пакет мокри кърпи отнякъде.
- На първо време това ще свърши работа.
Внимателно хвана крака ми и се зае да почиства раната. Бях забравила колко нежни могат да бъдат ръцете му, но се подразних. Не беше нормално да изпитвам това към него, още по-малко – в този момент. Отдръпнах се рязко.
- Дай, мога и сама!
Той послушно ме остави и заоглежда наоколо.
- Няма никакъв изход – осведоми ме след малко. – Ей тук виждам някаква стълба, но изглежда прогнила, да не рискуваме.
- Тогава не ни остава друго, освен да викаме!
- Няма смисъл, групите доста се бяха отдалечили още когато те видях да си пъхаш носа дето не ти е работа. Както винаги, между впрочем.
- А, да бе! – кипнах аз – Как забравих – ако не си бях пъхала носа дето не ми беше работа, хич и нямаше да притеснявам теб и малките ти приятелки!
Той замълча, после каза:
- Бях глупак, признавам. Не трябваше да допускам да се случва това.
- О, моля те, дай сега да не драматизираме! Каквото можа – направи!
- Да, направих много грешки, глупави и егоистични. Обаче – добави примирено – откакто ме напусна си дадох сметка какво съм изгубил. И сякаш част от мен си отиде с теб...
- Много те моля...
- ...и оттогава не съм имал нито една сериозна връзка.
- Че ти и когато бяхме заедно нямаше сериозни връзки. Просто малко разнообразие, нали така?
Въздъхна - тежко и драматично.
- Само ти казвам, че не съм излизал с нито една жена, не съм бил близък с никоя, това е. Ще е лъжа, ако кажа, че не съм опитвал, но някак съм изгубил интерес. И не преставам да мисля за теб.
Наведе се и ме целуна, толкова неочаквано, че се стреснах.
- Да не си луд?! – отблъснах го рязко.
-Ти... имаш ли връзка?
- Естествено – излъгах, без да се замисля – Много...сериозна, може и да се оженим!
- Разбирам. Извинявай.
Стояхме мълчаливи в тъмното. Чак сега усетих колко е хладно и обгърнах раменете си. Той забеляза и ми подаде якето си.
- Пак си без връхна дреха, нали? Типично за теб.
Грабнах го и го облякох без коментар.
- Защо ли не идва никой, мина доста време, вече би трябвало да са забелязали, че ни няма ...
Още докато го казвах чух стъпки и гласове над нас.
Изпитах такова огромно облекчение, че когато се разделяхме за малко да забравя да му върна якето.
- Бъди щастлива – ми каза тихо и бързо тръгна надолу към автобуса си.
- Ти също – отвърнах му и побързах да се кача в моя. Веднъж само да се прибера и да забравя цялата тази нелепа история, а живота да си тръгне спокоен и безоблачен както преди – нищо друго не исках!
Оженихме се след две седмици. Отново. Ще се учудите ли, ако ви кажа, че вече няколко години живеем в истинско споделено щастие?

на едно същество и когато се намерят не могат да се разделят. Особено ако преодолеят простотиите на ревността и т.п.
:)

Много красив разказ, напомня ми, че днес се държа отвратително с моята половинка, а не трябва! Пожелавам ти усмивки цял ден! :)

Наистина: Съдба ли е? Може би. Едно може да се нарече със сигурност: щастие.

Мда...простотиите на ревността, много добре казано! :))))

А, ето че имало полза от разказа ми! :)))
Усмихнат ден и на теб и половинката ти! :)))

Със сигурност е щастие! :)))

едно такова семейство. Два пъти се развеждаха и три пъти се женеха. Все още са заедно!

Ами явно...съдба.
И нищо не може да я промени.
:)

Зачетох и мисълта ми се отнесе в разни посоки. Фантазирах си, че тези двамата са тръгнали на екскурзия едва след развода, за да осъществят нещо, дето са си помечтавали по време на брака. И не е случайно, че са отишли на едно и също място. Те едни и същи места си харесват. Както пеят Щурците:
"Тя споделя моя вкус
и това е любов."
Та този един и същи вкус и предпочитания ни събират. Ала защо след брака се оказва, че ни е трудно да правим заедно нещата, които и без това така силно желаем поотделно? И сякаш взаимно си пречим да си реализираме мечтите, макар че тези мечти са толкова сходни...
Да си мъж и да си жена е най-голямото предизвикателство, пред което ние хората сме изправени!

На някои двойки им е писано да са заедно... стига да го проумеят, могат да са истински щастливи :)

Оценявам това, че съм те подтикнала към такъв сериозен размисъл! И ти благодаря за споделеното! :)))

Така е, рано или късно съдбата отново ги събира. :)))