Не предполагах, че мога да се влюбя така.
Не и когато имам зад гърба си два развода и поредица неуспешни връзки. Не и когато смятах, че съм достатъчно разумна, за да допусна някой така да ме обсеби. Не и когато бях сигурна, че съм заключила здраво вратата към сърцето си, и съм изхвърлила ключа.
Защо ли ми трябваше да започвам този курс по английски – та да се почувствам начинаеща не само в изучаването на езика, а и в любовта.
Бях най-възрастна от всички в курса, и сякаш това не беше достатъчно да ми създаде комплекси сред ятото свежи чаровни момичета, ами и най-зле се справях с материята. Абсолютно бях убедена, че съм пълен провал отвсякъде, и не заслужавам друго, освен снизходително отношение, и то в най-добрият случай.
Но той беше най-милият и търпелив преподавател, който може да съществува, убедена съм в това, защото аз самата преподавам, и не бих била и наполовина толкова внимателна, ако имах подобна ученичка.
В началото, по негово предложение, оставах за малко след другите, да ми дообясни нещата допълнително. После започна да ме изпраща до вкъщи и скоро това се превърна в нещо съвсем естествено.
Една вечер ме целуна неочаквано, ей така, докато си говорехме и се смеехме. Отвърнах на целувката му и си дадох сметка, че май съм влюбена в този млад мъж.
„Я чакай малко, какво ти става” – смъмрих се същата вечер. – „Малко ли ти бяха всички любовни неволи дотук, та си търсиш още, глупава жено! Най-вероятно за него си просто една малка авантюрка, нищо повече, ей така, нещо за разнообразие в менюто. Я вземи се стегни!”
Дори сериозно се замислих дали да не зарежа курса, просто да избягам като истинска страхливка, каквато си бях в действителност.
Но същата вечер той ми каза, че съм най-прекрасното нещо в живота му, и разбрах, че вече е късно. Бях изгубена.
Разказах му за себе си – исках да сме наясно един с друг, бях преживяла твърде много, и добро, и лошо, но горчилката се бе утаила в душата ми и беше оставила трайни следи.
- Не мога да скрия, че те обичам, но толкова съм се парила, че се страхувам да се обвързвам – казах му, когато ми предложи да живеем заедно.
- Виж – хвана ръката ми той – аз също искам да съм напълно искрен с теб. Много връзки съм имал, някои наистина значими за мен, но вече едно знам със сигурност – не мога да обичам. Никога не съм изпитвал това, което наричат любов.
Усмихнах се.
- Може би просто не си срещнал подходящата досега.
Той поклати глава и докосна лявата си гръд.
- Тук нищо не трепва, разбираш ли? Оценявам красотата, интелекта, усещам привличането, долавям езика на тялото и изпитвам наслада, когато правя любов, но самата любов...не мога да изпитам.
Замълча, а после допълни:
- Казват, че е родово проклятие, застигнало ме, още преди да се родя.
Бавно и трудно думите му си пробиваха път до съзнанието ми, то сякаш отказваше да приеме подобен абсурд. И то точно от човека, на когото по независещи от мен причини бях дарила горкото си сърце, все още с незаздравели рани по него.
- Наистина те смятам за страхотна жена и те чувствам по-близка от всички, с които съм бил досега. Бих искал да те имам до себе си, но ще те разбера, ако не искаш да се обвързваш с такъв като мен. Колкото и да ми е трудно.
- Бих искала – сгуших се в него – да мога да те накарам да почувстваш любовта, защото е прекрасно. И ти обещавам да направя всичко възможно за това. А и невъзможното, защото те обичам.
- Нищо не искам повече от това! – целуна ме той.
Беше прекрасно. За първи път споделях живота си с някого, който никога не ми казваше, че ме обича, а се чувствах пълноценно обичана, той ми даваше това усещане за хармония и пълна споделеност, което така и не бях получила досега от всички, които ме обичаха само на думи.
- Какво изпитваш, когато си с мен? – питах го.
- Харесва ми усещането за теб. И с теб.
- Но...не е ли това любов?
- Усещам те с ръцете си, с устните, с цялото си тяло. С мислите си също те усещам. Но тук – докосна той гърдите си – тук е пусто и празно.
Не разбирах как е възможно това. На мен сърцето ми се разтуптяваше всеки път, когато се докосвахме, без дъх оставах, без мисъл. А той никога да не може да почувства това! Болеше ме, о, как само ме болеше за него!
После дойде страшното – той се разболя тежко. Започна съвсем невинно, с грип, но получи усложнения, и когато го изписаха от болницата продължаваха да се съмняват за най-страшното. Беше засегнат белия му дроб, болестта го беше превърнала в сянка, а мен – в сянка на сянката му. Неотлъчно бях край него, борех се за живота му и не можех да си представя, че ще го изгубя. Болеше ме много и от това, че може да си отиде от този свят без да е изпитал никога любовта, без да е усетил нито болката й, нито сладостта й. А нали му бях обещала, че ще направя всичко, за да го накарам да обича със сърцето си.
И се молех, ден и нощ, да мога да се преборя както с болестта му, така и с това проклятие, което му отнемаше най-прекрасното в живота.
И една нощ тя се появи в съня ми. Тази, която го бе проклела.
- Виждам, че любовта ти е много силна, и ще ми е много лесно да премахна проклятието – каза ми тя – но не се ли боиш, че когато той възвърне способността си да изпитва любов, ти може да го изгубиш?
- Да го изгубя? Не мисля. Сигурна съм, че би дарил цялата си любов на мен!
Тя се разсмя, хвана ме за ръката и ме поведе към огледалото.
- Погледни.
Отворих широко око от изумление. Тревогите и страха за него, безсънните нощи и терзания ме бяха променили до неузнаваемост. Нямаше я вече жизнената, чаровна жена със слънчево излъчване – от огледалото ме гледаше една измъчена непозната с прошарени коси и измъчено лице.
- Той дори няма да те познае, не мислиш ли – ехидно каза тя. Така, както беше застанала до мен, съвършена в красотата си, с блестящите си тъмни очи и буйния водопад на къдрите си, стройна и изящна, ме накара да се почувствам още по-жалка. Контрастът беше огромен.
- И аз дори не се познах – тихо промълвих – но нищо не искам повече от това да премахнеш проклятието от него. Дори и да не трепне за мен сърцето му, дори и да ме забрави завинаги, нека усети какво е любовта. Обещах му, че ще направя всичко за това. Защото го обичам.
Разплаках се, а тя се усмихна, и после...После се събудих. Той нежно галеше лицето ми.
- Всичко е наред, момичето ми, било е само сън – целуна ме.
- Да, само някакъв странен сън – прошепнах. Усмихнах се – той изглеждаше много по-добре.
- Толкова имам нужда от теб, любими – въздъхнах, и се разплаках, този път от облекчение. И сигурно защото бях много развълнувана и имах нужда да го чуя, надникнах в очите му, и прошепнах – Излъжи, че ме обичаш!
- Обичам те – каза ми. И може би защото бях толкова близо до него, усетих, че и сърцето му каза същото.

а казват, че е само един мускул...
:))
Поздрави!

една помпичка, която изтласква кръвта ни по тялото...
А замисляли сте се кой движи тази машинка?
Няма външен двигател,...или?...
Нещо свръхестествено...
или магията на Живота...
или нашите емоции...
Който знае нека да каже, моля!

Поздравления, Хрис, сутрешна доза мъдрост си ти!

се ражда любовта...
На някои хора им е нужно повече време, за да осъзнаята, че са влюбени!

Поздрави Хрис!

Мускул, но какъв! ;)
:)))

Благодаря и за твоите споделени размисли, феичке!
Поздрав! :)))

Така е, а любовта понякога се оказва на една ръка разстояние! :)))

Колко много любов разпилявахме...
Колко думи ранени подминахме…
Колко живи копнежи заравяхме,
с колко сродни души се разминахме…

благословия или проклятие е любовта, но съм абсолютно убедена, че всеки трябва да я изпита поне веднъж в живота си.

Чудесен стих! Благодаря ти. :)

Вярно!!! :)))

любовта, не знам.
И надали тук някой знае...
Дори без теб да бъда, сам,
ако си ти във мисълта ми,
ако насън все чувам твоя глас,
ако сърцето ми за теб тупти,
навсякъде щом тебе виждам аз
и искам да те виждам много дни,
е без значение дали те има
дори и само като зов,
дали си зрима или си незрима...
Това за мене е любов!

Това за мене, Краси,
е лицето,
на твоят светъл стих
излизащ от сърцето...

Усмивки, момко! :)))