Една приказка се беше превърнала в реалност.
Не им трябваше повече от един поглед време, за да го разберат. Не разбираха как са се гледали досега, че не са виждали неистовия копнеж и неустоимото желание, които телата им излъчваха с всяка своя пора.
Когато се прегърнаха още там, сред разпилените рози, и двамата се почувстваха така, сякаш най-сетне са намерили мястото си, привличаха се като два магнита, намерили най-сетне покой в своето докосване.
Беше въпрос на време да узаконят връзката си, но сега това не беше толкова важно за тях. И двамата имаха да си кажат толкова много, имаха да наваксват години любов, която бяха стаявали в себе си, потискали, мачкали, но не бяха могли да погубят.
Разказа й за времето без нея, за болката не би могъл, защото нямаше думи да опише пълната си безнадеждност и самота, отчаянието и страха си, но тя разбра. И да не й го беше казал пак щеше да го разбере, долавяше изживяното от него по погледа му, излъчването, особеният трепет в гласа му...
Когато го видя да тича с цветята към нея си даде сметка, че всъщност никога не е преставала да го обича, нито за миг през цялото това време. И това откритие я зашемети. Колко време беше прекарала да се самозаблуждава, за да оцелее...”Толкова дълго без теб, любов моя”, помисли, и дори не си даде сметка, че го е казала на глас, докато и неговите устни не повториха същото.
Бяха ненаситни един на друг, задъхани от нетърпение да доказват отново и отново любовта си. Той й разказа за всичките си провокации, без да се опита нито за миг да омаловажи вината си.
- Бях полудял, просто бях луд – беше единственото му оправдание. – Бях готов на какво ли не, за да те върна. Дори и на това да те нараня, с което щях да нараня и себе си. Само за да проникна под бронята, която си беше поставила.
- О, как те ненавиждах, от любов те ненавиждах! – не можеше да се откъсне от него тя. – И тази твоя годеница! Идеше ми да те убия!
След подобни ласкави признания нощите им бяха истинска магия от луда страст, която ги караше да се чувстват омагьосани. И така изглеждаха в очите на околните.
- Извинете – стресна го гласът на колегата му, и той сякаш се пробуди от дълбок сън, без да си дава сметка, че в момента, в който всички чакат месечният му отчет, той седи зареял поглед широко усмихнат, защото в главата му бяха всички онези малки пикантни подробности от изминалата нощ.
Беше типичен пример за обсебен от любов, с всичките му симптоми и странични ефекти, като например да сипе захар в пепелника, вместо в кафето си, където пък си изтръсква цигарата просто защото в този момент си припомня как онази нейна къдрица...
С нея положението не беше по-различно – когато нямаше много работа всяка минута можеха да я видят унесено усмихната със замечтан поглед, и това вече никого не впечатляваше, всички бяха наясно.
Родителите й приеха новината за възобновената им връзка без излишен възторг, все още бяха доста резервирани към него след случилото се. Но не можеха да останат безучастни към щастието на момичето си, което сякаш беше разцъфнало като красив цвят. Не вярваха, че чувствата му не са сериозни, но все пак разчитаха той да й предложи брак, щяха да се чувстват по-сигурни ако тази пълна с перипетии връзка най-сетне се узакони.
Само че те не бързаха, може би защото и за двамата това бе една особено деликатна тема, като се имат предвид трагичните пред сватбени събития. Някак и за двамата този въпрос оставаше на заден план, напълно потиснат от необходимостта им просто да са заедно, колкото може повече, поставянето на подписите си беше просто формалност. Те дълбоко и завинаги се бяха врекли един на друг.
И все пак тя се почувства силно развълнувана преди уговорената вечеря в ресторанта. Дълбоко в себе си беше сигурна, че точно тази вечер той ще й направи това предложение, което най-после да я направи негова съпруга. Отдели часове, за да придаде на външността си онзи безупречен вид, какъвто подобаваше да има за този специален случай, избора на подходящ тоалет й отне цяла вечност. След всичко това се почувства ужасно напрегната, но погледа в огледалото й показа, че усилията й са си заслужавали труда.
Ресторанта беше уютен, дискретен, с приятен интериор и тиха музика. Наслаждаваха се на приятната обстановка и един на друг, и точно когато на нея й се стори, че дълго жадувания момент е настъпил, се случи нещо неочаквано.
- Боже миличък, извинявай, че закъснях! – чу се до тях, и в следващия момент върху него буквално налетя „годеницата” му. И двамата зяпнаха от изненада, но момичето ни най-малко не се притесни, напротив, удобно се намести до него и го прегърна.
- Не ме чака много, нали? – каза достатъчно бодро и звънко, та всички от съседните маси да погледнат дискретно. Някакъв тип почти се приближи до масата им, сякаш имаше намерение да каже нещо, но не се престраши и седна наблизо без да я изпуска от очи.
- Виж...не разбирам какво... – започна той, и изобщо не успя да реагира когато тя вмъкна ръка в джоба му и измъкна кутийката с пръстена.
- Боже, скъпи – възкликна тя докато я отваряше, и го каза така силно, че половината зала стана съпричастна – разкошен е! Любимият ми камък!
След което го надяна на пръста си и докато той стоеше абсолютно недоумяващ, го целуна съвсем истински по устните – беше една наистина страстна целувка или поне много приличаше на такава, защото цялата зала вече беше в течение на събитието и аплодираше бурно, а музикантите започнаха „Сватбеният марш” на Менделсон.
Той беше толкова замаян от всичко това, че едва успя да зърне как любимата му побягна навън и хукна след нея, но когато излезе, от нея нямаше и следа. Мнимата му годеница се появи задъхана до него:
- Ужасно съжалявам, имам обяснение – заговори бързо тя – Ох, ама тя така излетя, нямах време ...
- Господ да ми е на помощ! – хвана се за главата той – Какъв беше тоя цирк, полудя ли?
- Виж, този тип ме преследва от много време, просто не ме оставя на мира, и се принудих да му кажа, че си ми годеник. Обаче, гадината му с гадина, не ми повярва, и тогава се сетих, че тази вечер ще й предложиш – нали се посъветва с мен за пръстена...
- И го домъкна тук, за да разиграеш този театър и да ми съсипеш връзката?
- Всичко ще оправя, ще видиш! Разбираш ли, че тоя досадник не ме оставя намира, трябваше да предприема нещо наистина радикално...
- Никога няма да ти простя, ако я загубя заради тази глупост, да знаеш! – извика и се втурна към едно такси, което най-после се появи и спря. – Няма защо да идваш с мен, само ти ми липсваш!
- Съжалявам, аз забърках тая каша, не мога да те оставя сам – отвърна му тя и се намърда в таксито.
- Най-после! – извика той, когато телефонът на любимата му най-сетне даде сигнал – Хайде, вдигни, вдигни, моля те...
Той чу гласа й и трескаво заобяснява, но беше толкова объркан и многословен, че момичето до него не издържа, грабна телефона от ръката му и й разказа всичко.
- Затвори ли ти? – съсипано попита той.
- Поне ме изслуша .
Двамата хукнаха нагоре по стълбите, но пред вратата тя се спря, защото разбра, че той иска да е сам с нея.
„Господи, мислеше си той, само не отново, само не отново, господи...”
Когато я видя с гръб към врата, седнала на леглото, свита, с ръце в шепите си, се почувства най-големия нещастник на света.
- Скъпа... – сърцето го болеше, едва докосна рамото й – скъпа моя...
Почувства как и неговите очи се пълнят със сълзи, не можеше да понесе вида на разстроеното й лице, но това, което видя, го обърка напълно. Днес определено му беше ден за изненади. Тя се смееше със сълзи.

все нещо им пречи?!
Дожаля ми за тях!

Усмивки!

Либофф ли бе да го опишеш...

ааа,споко,любовта винаги побеждава:)))))

Ама пък иначе им е весело! ;)))

Поздрав и на теб! :)))

Пфуууу...край няма! Ама вече спирам с тази история, че иначе трябва да подкарам цяла сага, от тия с по над хиляда серии... ;)))

Не ме предизвиквай, да не напиша продължение... ;)))))

шегичката на любимата му наистина си я бива (поне аз така си го обяснявам - тя се наговаря с най-добрата му приятелка и разиграват тая сценка - класика за добронамерено отмъщение)...Искам сага, искам сага! :)

Я, така ли било...???

Аз останах с друго впечатление, но и това си го бива! :)))
Е, чак пък сага...и без това много порозовях напоследък, заприличах на Джудит Кранц, както се изрази един блогър. Пък хич не си падам по розови романи /е, освен по моите/ :))))))

розовото е на мода :)

Изглежда съм старомодна...;)

роман:)? Да чакаме ли продължението?
А частта в която описваш състоянието им е направо вълнуваща. Най-силната- просто си великолепна в описанието на такива сцени. Накара ме да си ги представя, почуствах ги- зашеметени и отнесени, сипващи захарта в пепелника:)
Знаеш ли, чел съм доста безцветни, уж професионално изпипани сцени на издавани и може би уважавани писатели. Ще трябва да им дам адреса ти, за да се запишат на курсове:):):):)
Нали няма да им вземеш много скъпо, все пак те са издавани вече:)

розовото беше на мода. В крак си.

Не, док, тая история се изчерпа според мен.
Мисля да мина към любимият си жанр - трилъри. Ако са медицински знам към кого да се обърна за консултация, с надежда да не ми вземе много скъпо :))))

Май станаха много курсовете - сега тече курс по съблазняване ;)))

Замислям да посменя боята. Но все още не съм сигурна накъде ще ме избие...;)))

Май с моя вариант на първия разказ нещата щяха да спрат...
Сега се наслаждавам на цял сериал!

А, винаги си оставяй вратичка за продължение, и не е лошо поне един герой да остане жив! :)))

хаха, мислех, че ще й каже, че пак се разделят, а то какво било.. хехе.. казват, че три било за щастие, ама задължително трябва да има продължение.. преди да смениш боята :)))))

Е, де...ама прекалявате вече! ;)
И какво да ги правя вече - деца и сами могат да си направят... :)))

хехе, ами тогава.. господ да им е на помощ :)))

Абсолютно!!! :)))

Каква е таксата?
;)));)));)));)))

Док...не питай...не е за бедни доктори... ;)

Само от пластичен хирург нагоре...:))))))

разкошно като бриз в горещ юнски ден и като бренди в студена и мрачна нощ:))))))))))))

А може би като леден коктейл на красив уединен плаж с любим човек на ръка разстояние? ;)))

на ръка разстояние? Коктейлът или мъжът?:)))))))))))

И двете дядо попе, и двете... :)))))))

Smile :)

И от мен :)))

"годеница" е влюбена в него...