Има един тип мъже, които съчетават в себе си качествата на посредствен сваляч и изискан романтик по един неповторим начин, който ги прави интересни както за жените, така и за самите тях. Неутолимото им влечение към другия пол, в едно с вроденият им свян, ги превръща в неизчерпаем източник на приятни емоции. И забавни случки, несъмнено.
С моят приятел положението беше именно такова – беше наследил тези качества от родителите си. Баща му беше известен като най-големият коцкар на квартала, титла, с която той самият много се гордееше, и за нищо не света не би допуснал някой да му я отнеме, освен може би сина му, когото не пропускаше да насърчава в тази посока.
Майка му беше деликатна и фина жена, имаше няколко издадени стихосбирки, и сякаш живееше в някакъв друг свят, абсолютно различен от заобикалящата я груба действителност.
Та моят първи приятел бе едно странно съчетание от тези им качества, и за разлика от мен нерядко попадаше в доста нелепи ситуации, от които аз обикновено опитвах да се възползвам, но, учудващо, намазваше най-често той. Наистина странно, като се има предвид, че от двамата аз съм този с по-добрата външност, и притежавам неподправен чар и остроумие.
Едно време, когато бяхме още тийнейджъри, се опитвах да му давам мъдри съвети и напътствия относно свалките, просто защото чувствах известно превъзходство заради по-привлекателния си външен вид и по-буйния си характер. Той просто излъчваше непохватност, това си остана така и досега – има отнесеното изражение на недозрял поет, а и фигурата му е такава – слаба и грациозна, без намек за мъжественост.
И все пак имаше нещо в усмивката и в погледа му, което несъмнено очароваше, а маниерите му на джентълмен са просто негова запазена марка. Защото когато аз съм пробвал, например, да подам ръка на жена при слизане от кола или автобус, или да я целуна по начина, по който го прави той с успех, съм получавал само присмех или ледени погледи.
Както и да е, моят подход е по-директният и нямам никакви оплаквания, макар понякога да съм се чувствал пренебрегнат от някое сладурче, което е избрало него, вместо мен. Но това бяха само моментни състояния и не им обръщах особено внимание – до този момент нито той, нито аз бяхме имали сериозна връзка. Макар и да бях преживял една сърцераздирателна ученическа любов, от която ми останаха малко хубави спомени и много поуки, за мен все още влюбването си беше моментно усещане с не особено голяма дълбочина и трайност. Същото мога да кажа и за него – макар изобщо да не му личеше, беше оставил не едно и две разбити сърца, а неговото си оставаше недосегаемо. Като същински достоен син на баща си, пък и като повечето мъже, той се вълнуваше преди всичко от качествения секс, останалото бяха само подробности, в повечето случаи досадни. Тук романтизма от майка му смирено отстъпваше на заден план, след като добре беше свършил предварителната работа.
Другата ни голяма страст бяха картите. Имахме двама редовни партньори, с които можехме да осъмнем, жулейки белот, да дремнем, да хапнем, и пак да я подкараме. Иначе още от ученици бяхме страхотен тандем, играехме и на вързано, що народ сме разбивали. И не че специално се наговаряхме, бяхме напълно честни играчи, просто се усещахме страхотно, без да се необходими никакви трикове. Много помагаше и небрежното му изражение – дори когато ги съсипваше с хитра игра и добри карти, имаше вид сякаш присъства само телом, а умът му се рее някъде в небитието.
Това изражение не се променяше никога, дори в моменти на усилена мозъчна дейност бях забелязал, че става още по-отнесено, и можех да преценя кога е задълбочен наистина, и кога леко не е в час.
Онзи следобед определено мисълта му бе далеч, защото гледаше право в картите със съсредоточения вид на човек, който мисли върху играта. Усетих, че нещо го гризе, но в такива случаи оставях нещата да се развият от само себе си. Познавах го добре и знаех, че рано или късно ще изплюе камъчето. Не беше от тези, дето спотаяват нещата в себе си – напротив, обикновено дори ми казваше повече, отколкото исках да знам за интимните му преживявания. За почти всяка от многобройните му интимни приятелки знаех по нещо, свързано с нейна интимна особеност. Мисля, че това забавляваше повече него, отколкото мен, но пък не ме и притесняваше. Щом му харесва – нека споделя, приятелите за какво са.
Напоследък обаче не беше споделял нищо, като си помисля, доста странно беше. Още повече, че от известно време се движеше с една много приятна къдрокоска, за която не бих имал нищо против да науча някоя и друга пикантна подробност.
- Опа, честито! – тържествуващо се ухили противниковия отбор дружно – Наша игра, и с контрата директно излизаме.
- Май имаме проблем – казах, и дръпнах моя човек настрана – Какво има?
- Нее...няма нищо, защо питаш – смънка неубедително.
- Защото те познавам, за това. Обаче ако не ти се казва сега, не казвай.
- Ами...
- Ок, виж, дай да зарежем картите и да идем да пийнем по бира.
Той се опита да изрази ентусиазъм, но не му се отдаде особено. Вярвах, че като изпие една бира нещата ще се поосветлят. Никак не можеше да носи на пиене, две чаши бира можеха да направят чудеса с него. Обикновено най-напред разцъфваше в умопомрачителна усмивка, веднага след което ставаше толкова досадно приказлив, че се намесваше в де що разговори има наоколо, и тогава се е налагало да се намесвам и аз, за да не отнесе заслужен пердах.
- Ял ли си? – попитах в тая връзка, защото на гладно положението беше още по-тежко. Той измуча нещо нечленоразделно, от което с голямо въображение си направих извода, че трябва да хапне нещо.
Седнахме, и докато си чакахме поръчката, по навик зяпахме гаджетата наоколо. Днес сякаш всички сладурани си бяха устроили среща тук, и човек можеше доволно да си изплакне окото. Човек – да, но не и моят човек, той отново се беше съсредоточил, този път в пепелника на масата. Мда, никак не беше добре.
- Виж, онази русата мацка дето толкова ти хареса миналата седмица, пак е тук – казах му ведро. Той разсеяно се огледа, май повече от любезност.
- А, да – констатира вяло – вярно.
- И ти се усмихва. Май че е готова, приятел, така ли ще дремеш?
- Абе... – въздъхна, сякаш понесъл непосилен товар на плещите си.
Притесних се. Това изобщо не беше той – почти не беше се докоснал ни до бирата, ни до храната, а безразличието му към явната покана за секс и то от такова момиче си беше направо аномалия. Помнех много добре повишения интерес, който бе демонстрирал към нея, и то само преди броени дни.
Тъкмо се чудех дали пък не е някакъв грип, или нещо от сорта, когато той изведнъж вдигна глава и лицето му се озари от широка усмивка. А, почва се, помислих, а този път не беше изпил дори и чаша.
- Погледни – каза ми, зареял поглед в нищото.
- Какво? – проследих погледа му без да виждам нищо особено.
- Забелязваш ли какъв цвят има небето точно в този момент, преди залез?
Намръщих се. Когато съм много объркан, обикновено се мръщя. После подозрително го попитах, с чувството, че все пак се е случило нещо лошо:
- Какво точно имаш предвид?
Той отговори, но сякаш повече на себе си, отколкото на мен.
- Очите й имат точно този цвят... – и се усмихна още по-замечтано, макар да не мислих, че това е възможно.
И докато го гледах такъв странен и не на себе си, загледан кой знае защо в синевата, изведнъж прозрях – чисто и просто беше влюбен, дори и за такъв несведущ като мен по тия въпроси това си беше ясно. Онази малка синеока красавица се беше настанила трайно в мислите и в сърцето му, и това го караше да се държи по същия начин, по който се държеше след втората чаша бира. Поне усмивката беше същата.
- Аха – реших да експериментирам – май не говориш за очите на русокоска, дето не е спряла да те гледа откак е дошла. Изпускаш директна покана, струва ми се...
- ...а когато се усмихва, направо искрят. Честно, не си виждал подобно нещо, бас държа! – продължи той, сякаш аз бях само шепот на вятъра в листата на близкия орех.
- Здравата си загазил, мой човек – тупнах го по рамото и му се ухилих насреща.
- А? – сепна се той като събуден от сън, и ме зяпна.
- Влюбен си, човече. И май ти е за първи път. Честито.
Той ме погледна изненадано, после изведнъж придоби невиждано досега изражение, гаврътна бирата на един дъх, и стана.
- Прав си. Това трябва да е. И знаеш ли какво? – наведе си и ме погледна право в очите – Мисля веднага да отида да й го кажа. Пък да става каквото ще!
Чак после се сетих какво му беше странното на това изражение – беше решително, и целият сияеше. И кой знае защо, в този момент от сърце му завидях.