- Ох, не знам дали ще ми прости някога – звучно си издухах носа, и зароних сълзи отново. Всъщност през последните двадесет и четири часа почти не бях спирала. – Изобщо не иска да разговаряме, не вдига телефона...
Приятелката ми е наистина много търпелив човек, не мога да не й го призная. Беше изтърпяла цялата тази тирада още вчера, а днес все още беше до мен, и имаше сили да ме гледа съчувствено.
Знаех, че гаджето ми държи на мен, но не подозирах, че няколко леки закачки в дискотеката ще го вбесят до такава степен. Бяхме голяма компания, с нас бе и някакъв негов бивш съученик, който наскоро се върнал от чужбина, и аз...просто се опитвах да бъда любезна. Поговорих с него, потанцувахме, нищо особено. Не мога да отрека, че и на двама ни беше приятно, когато се разделяхме, дори се целунахме, само по бузите, разбира се, като приятели. А той...
- О, за бога! – прекъсна ме тя – Виж какво ще ти кажа – ако моето гадже беше на твоето място, и на мен хич нямаше да ми хареса, честно. А и ти си го знаеш колко е ревнив, нали?
- Ама това...
- И все пак си мисля, че ще се поцупи известно време, и ще му мине. Не се познавате от вчера.
- Да де, ама досега никога не е изчезвал така. Поне можеше да ме изслуша...
- Стига, де. Не е болка за умирачка. Всичко ще се оправи, ще видиш.
- Имам неприятно предчувствие. Може би вече съвсем ме е отписал – захленчих отчаяно.
Тя ме погледна замислено, с онзи добре познат за мен поглед, който ми подсказваше, че в този миг в главата й се излюпва нова идея. Повечето от новите й идеи бяха достатъчно налудничави, за да се дистанцирам от тях, но сега бях толкова объркана и така отчаяно се нуждаех от приятелско рамо, че бях готова да приема всичко.
- Имам идея – каза тя, точно както и предполагах.
- Не се изненадвам. Ти винаги имаш по някоя.
- Този път обаче искам да ми обещаеш да ме послушаш.
- Последния път, когато те послушах, бяхме на косъм да влезем в черната хроника. Нали си спомняш?
Тя се изкикоти.
- Само защото ти се изплаши, и ни пипнаха. А иначе баща ти изобщо нямаше да разбере, че сме се поразходили с колата.- после внезапно стана сериозна – Сега говоря за нещо съвсем различно. Лелята на моя колежка е страхотна гледачка.
- Моля?
- Ами нали се чудиш дали още държи на теб? За нея няма никакъв проблем да надникне в бъдещето и да ти каже. Говоря от опит.
- Аха. И какво ти е познала, надниквайки в бъдещето ти?
- Не се опитвай да ме иронизираш, много моля – скастри ме тя – Знам отрицателното ти отношение към всичко, което не можеш да вкусиш, видиш или пипнеш. Прекалено рационалното ти мислене ти пречи да виждаш по-далеч от носа си. Но моята колежка се допитва за всичко до нея, и...мога да те уверя, че живота й се подреди доста добре.
- Извини ме, но...
- Както искаш – прекъсна ме тя – Щом предпочиташ, стой си тук и реви, тънейки в неизвестност.
Знаех, че е глупаво, но не бях в положение да разсъждавам трезво и да използвам логическата си мисъл за нещо смислено. Бях отчаяна и се съгласих. Когато човек е в състояние като моето, е склонен да извърши какви ли не глупости, а това ми се стори най-невинната от всички възможни. В крайна сметка нищо не рискувах.
Въпросната загадъчна личност се оказа с тривиалната външност на средностатистическа домакиня, здравата очукана от живота, при това с присъщото за подобни личности негативно излъчване. Имах усещането, че й станах антипатична от пръв поглед, и в последствие това усещане никак не се промени.
Като по-веща в тези неща, приятелката ми се опита да обясни ситуацията, но жената с властен жест я прекъсна и даде да се разбере, че за една уважаваща себе си истинска врачка, за която надникването в бъдещето е като да надникнеш през прозореца на дневната, всички подробности са абсолютно излишни.
- Да отидем в кабинета – каза с тон, сякаш ни канеше в дворцова зала, и ни поведе през полутъмния коридор.
- Сигурно тук няма покритие – изкикотих се в ухото на приятелката ми, но тя никак не хареса шегата и дори в тъмното видях възмутения й поглед.
- Носиш ли негова снимка – попита ме врачката все така кавгаджийски, и аз й подадох снимката му с чувство на задоволство. В противен случай със сигурност бих си навлякла гнева й, и без това имах впечатление, че само търси повод да го излее върху ми.
Тя затвори очи, постави пръсти върху снимката и замръзна. Вече бях започнала да се чудя дали не е задрямала, когато чух да мърмори:
- Хубаво момче, много хубаво момче...- после заговори по-ясно – Много е страдал, много болка има в сърцето му. Но виждам и много любов.
- Любов ли? – попитах с трепет. След тези думи тя самата ми се виждаше като богинята на любовта.
- Влюбен е, но нещо го терзае.
Размърдах се нетърпеливо на стола. Отворих уста да кажа, че знам точно какво го измъчва, но приятелката ми ме сръга да не я прекъсвам.
- Но любовта ще се окаже по-силна от всички терзания. Много споделено щастие виждам за него.
Вече не можех да се удържа, и възкликнах:
- О, наистина ли? Толкова съм ви благодарна!
Едва се сдържах да не я прегърна, а тя ме изгледа все така кисело и ми подаде снимката, след което й платих и тя побърза да ни изпрати. По пътя почти танцувах от вълнение, а приятелката ми само повтаряше:
- Видя ли, казах ли ти аз? Добре, че ме послуша!
Метнах й се на врата, след което й заявих, че отивам право при него, сега, когато вече бях наясно с чувствата му, нищо не можеше да ме спре.
Дълго звънях, и когато най-сетне вратата се отвори, бях изненадана да видя не него, а неговият съученик, същия от дискотеката. През ума ми за секунда пробягаха множество мисли и предположения, най-шантавата от които беше, че той ми прави някакъв номер, за да изпробва чувствата ми. Още повече, че въпросния му приятел беше гол до кръста и изглежда се чувстваше като у дома си в дома на приятеля ми, което се затвърди от въпроса му:
- Ще влезеш ли?
Още преди да отговоря обаче, зад гърба му чух добре познатия глас:
- Кой е, скъпи? За мен ли е? – и го видях как надникна над рамото му, и обви с ръка кръста му собственически. Кристално ясно ми стана кой е обекта и на терзанията, и на любовта му, само не можех да си обясня как през всичкото това време, докато бяхме заедно, не ми бе дал и най-малкия повод да заподозра нещо подобно.
От тогава се отнасям  по-благосклонно към ирационалното, и към хората, способни да се докоснат до него. Още повече, че в някои случаи рационалното мислене просто не върши работа