Беше случайност, че взех отпуската си по-рано това лято. Обикновено я взимах по-късно от останалите, защото нямах специални планове и ангажименти, и ми беше все едно, но тази година колежката ме помоли да се разменим – предстояло семейно пътуване по същото време, и аз се съгласих. За мен нямаше особено значение, напоследък живеех някак по инерция, носех се по течението.
Последната ми връзка беше с женен мъж, и въпреки, че бях наясно какво означава това, все пак преживях тежко последвалата раздяла. Винаги съм била такава – когато съм влюбена, се раздавам напълно и не съм в състояние да планирам нещата около себе си, изгубвам трезвата си преценка, и се отдавам изцяло на чувствата си. Любовницата – мечта, както би преценил всеки трезво разсъждаващ мъж, между впрочем, защото не бях от жените, които биха създавали неприятности в една такава ситуация.
Както и да е, знаех, че и това ще отмине, както отминава грип или зъбобол, а единственото лекарство е времето. Време, което бих могла да се опитам да прекарам приятно, но този път не с компания, а сама със себе си. Пробвала съм и другия вариант в подобни случаи – да се обградя със забавни приятели, които да ме разсейват и създават настроение, но точно тогава съм се чувствала най-самотна.
За това съвсем произволно се спрях на това курортно градче, и заминах съвсем сама, вероятно с подсъзнателната мисъл, че по това време няма да е така шумно и претъпкано с туристи. Квартирата също избрах случайно, май най-вече заради особената благост и спокойствие, които излъчваше жената, която я предлагаше. Оказа се, че е малка къщичка на края на градчето, но с потънало в зеленина дворче, и всички необходими удобства. Стопанката не беше особено приказлива – още един плюс, като се има предвид, че няма семейство. Спомена, че живее с брат си, докато ми показваше стаята с изглед към морето.
Насладих се на плажа веднага след като се настаних, нямах търпение да се потопя в типичното морско настроение, а вечерта се разходих из закътаните и все още спокойни улички на градчето. Заспах с приятното усещане за предстоящи удоволствия.
Нямах представа колко съм спала, когато ме събуди тиха музика, толкова позната и близка до мен, че в първия момент реших, че още сънувам. Не можех да определя от къде идва, като че ли звучеше в главата ми, но това ме накара да се почувствам много особено – беше моя любима песен, свързана с най-хубавите ми спомени. Музиката се разля в мен като сладостно, почти еротично усещане, и точно когато нежния ритъм ме завладя с магията си, чух гласа му:
- Ще танцуваш ли с мене, красавице?
Не се стреснах, дори не се изненадах, че непознатия висок мъж стои само на крачка от мен, усмихнат чаровно и небрежно облегнат на стената. Приех го като естествена част от магията, в която се усещах в момента, и не можех да направя друго, освен да отвърна на усмивката му и да танцувам с него.
Никога преди не бях изпитвала такова удоволствие от танца, но и никога не бях танцувала по този начин. Телата ни като че ли бяха изгубили своята материалност, и се реехме в някакво прекрасно усещане за пълна освободеност и хармония, а под пръстите си долавях приятната топлина на тялото му. Не знам колко време продължи танца ни, но видях в очите му такава нежност и възхита, че едва се въздържах да не погаля лицето му. Той сякаш го усети, взе ръката ми, и я целуна. Усмихнах се на този позабравен жест, и все още се усмихвах, когато изведнъж си дадох сметка, че съм в леглото, и явно току-що съм се събудила. Естествено, казах си, протягайки се сладостно, че какво друго би могло да бъде, ако не сън. Макар че преживяването си го биваше, този мъж изглеждаше по- искрено реален от повечето, с които бях излизала до момента. Явно този сън беше проява на огромната празнота в личния ми живот, и е провокиран от липсата на близък човек до мен, вероятно би казал Фройд. Макар че нещата си бяха съвсем ясни и без Фройд.
Изкарах още един прекрасен морски ден, а вечерта с известна почуда се улових, че си мисля колко хубаво би било да го сънувам и тази нощ. Като се има предвид колко често си мислех за него от сутринта, всъщност не бих се изненадала.
Когато се появи на фона на любимата ми песен, вече го очаквах. Това започна да се случва всяка нощ, стигнах до там, че вечер преди да си легна се приготвях като за среща – разресвах дълго косите си и задължително си слагах малко от любимия ми парфюм. Това очакване ми беше приятно, нямах претенции, че поведението ми е нормално, но и пет пари не давах. Щом сънищата ми предлагаха тези мигове щастие, исках да се възползвам, колкото мога, а не да се боя и да бягам от тях. Горчилката на реалността и без това ми идваше в повече.
Дните ми минаваха като сън, защото сънят се превърна в моя действителност. В следващите нощи не само танцувахме, а дори се разхождахме по нощния плаж, или просто седяхме, хванати за ръка. Не разговаряхме, или поне не в общоприетия смисъл, но въпреки липсата на думи споделяхме много. Беше едно преливане на силни и красиви емоции, които избухваха като ярки фойерверки и разтърсваха света ми из основи. Много пъти бях изпитвала влечение и любовни трепети, но силата на тези чувства беше нещо ново за мен. Беше като да видиш красотата на райските градини, но не само със собствените си очи и сетива, а и през тези на човека до теб. Сигурно това е любовта мислех си, колко странно, цял живот я търся в своята реалност, а я изпитах в съня си. Но важното бе, че поне веднъж в живота си имам щастието да се докосна до нещо толкова прекрасно и споделено.
С хазяйката почти не се виждахме – през целия ден бях навън, а вечер рядко излизах от стаята си, защото бързах да се приготвя за него. Наближаваше края на престоя ми, последната нощ очаквах със смесени чувства, тревожех се, че след като отпътувам от тук всичко това ще изчезне. Не бях готова да го изгубя, но интуицията ми подсказваше, че краят на връзката ни наближава.
Тази нощ дълго се разхождахме по брега, а после седнахме на скалите, загледани в тъмния безкрай на морето, а всъщност загледани един в друг. Питах се какво би станало, ако тръгнем по лунната пътека, която сребристо се беше очертала по блестящата повърхност като примамлив път само за нас двамата, който да ни отведе в някаква наша обща реалност.
И той ме поведе, уловил мислите и ръката ми, а около нас сякаш времето бе спряло, затаило дъх пред силата на любовта ни. Много си казахме, докато вървяхме по тази пътека от светлина, и много си дадохме. Вече не се боях от раздяла – бях получила толкова любов, че щях да я нося в сърцето си до самия си край, това изключваше дори необходимостта от сбогуване.
Когато се върнахме на брега, видях полузаровена раковина в пясъка, и му я подадох, исках да му оставя някакъв спомен от себе си. Той ме прегърна, а когато се целунахме, разбрах, че това ще бъде първата и последната ни целувка.
Събудих се все още с усещането за нея по устните си, а следващата ми мисъл беше, че трябва да подготвя заминаването си. Краят беше настъпил.
Досъбрах багажа си, и слязох да се сбогувам с хазяйката. Намерих я на двора, но този път не беше сама, до нея, в инвалидна количка седеше мъж на неопределена възраст, чиито черти ми се сториха странно познати, въпреки неподвижното, вкаменено като маска лице.
- Извинявай – каза притеснено жената – Знам, че не е приятна гледка, затова го извеждам рано сутрин, когато все още няма много хора.
После, видяла учудването ми, продължи:
- По-малък брат ми е, преди години катастрофира с родителите ми. Те загинаха, а той...не мисля, че е жив, това живот ли е - напълно е парализиран , а това – посочи скованото му лице – казват, че е от стреса. Предполагаха, че с времето може да се съвземе, но...вече нямам надежда. Толкова години минаха...
Търсех подходящи дума да изразя съчувствието си, все още с мисълта, че съм виждала някъде този човек, когато изведнъж нещо привлече погледа ми. Изумена, видях как от скованата му длан се плъзна същата раковина, която бях подарила на мъжа от съня си.