Усетих, че пак се е забъркала в някоя от нейните истории още преди да ми каже. Вече достатъчно добре познавам сестра си, за да съм наясно с този блуждаещ поглед и кахърните въздишки.
Така че, когато малко след това ми каза, че е влюбена, само затвърди неприятните ми подозрения. Защо неприятни ли? Ами защото е едва на деветнайсет, а вече успя да се забърка в няколко наистина скандални връзки, благодарение на необяснимата си страст към много по-възрастни, по възможност женени мъже.
Типично за нея е всеки път да се влюбва като за последно, като това е придружено с пълен комплект от неприятности – като се почне от безкрайните лъжи, които рано или късно излизат наяве, та до изчезване от вкъщи. След последната й издънка мама получи нервна криза, а татко беше на път да вдигне окончателно ръце от нея, след изключително съдържателния разговор с една разгневена съпруга.
Аз, като по-голяма и разумна се опитвам да балансирам някак и да овладявам положението, доколкото мога, но това при тези обстоятелства си е една черна и неблагодарна работа, защото в крайна сметка много често го отнасям аз.
Ето и сега – принудиха ме да замина с нея на вилата, понеже е във ваканция, и не е много здравословно да се мотае без работа и да си търси белята. Мен никой не ме пита дали имам желание да се мъкна с цял куп учебници из горите, вместо кротко да си се готвя в къщи, както си е редно, само и само да са спокойни нашите, че малката палавница е далеч от всякакви изкушения. Приех мълчаливо насърчителните им възгласи относно чистотата на въздуха и пълната тишина и спокойствие, които ме очакват там, и сметнах за излишно да споменавам, че при наличие на сестра като моята думата спокойствие е съвсем неуместна.
И все пак, така и не разбрах къде, как и най-вече кога, тя успя да изпадне отново в типичното за нея състояние на влюбеност, при положение, че се намираме в толкова слабо населено място, и то едва от седмица. Изчаках я сама да си каже, и когато ми спомена, че го е видяла при вира, нещата си дойдоха на мястото. Бях убедена, че нея и в гори Тилилейски да я оставят, и там ще намери съответния обект, върху когото да излее пламналите си чувства.
- Не искаш ли да ти разкажа за него? – попита невинно, вперила големите си тъмни очи в мен. Бас държа, че само един такъв неин поглед е достатъчен, за да разстрои трайно мислите на всеки мъж. Което си е странно, защото моите очи са същите, но нямат такъв ефект. Изглежда, за разлика от нея, не умея да боравя така добре с тях.
- Местен селянин с жена, крава, и две деца? – подхвърлих.
Тя се изкикоти, после обаче веднага стана пак сериозна и доби типичното за такива моменти отнесено изражение.
- Дори не е човек. Дух е. – каза малко притеснено, като че ли се боеше, че няма да й повярвам. Съвсем напразно, вече не бих се изненадала и ако се окажеше малко зелено човече. Естествено, с голямо семейство. – Духът на водата. – продължи тя, а после изведнъж се оживи – Знаеш ли какво, искам утре да дойдеш с мен, за да го видиш.
- Виж, не идвах с теб, защото считах, че си достатъчно голяма, и мястото е достатъчно защитено, та човек спокойно да се занимава с учене, не само с теб. Сега обаче разбирам, че съм те подценила – и жив човек да няма наоколо, специално за теб ще се намери някой дух, и ето ти поредната любовна драма!
- Ако не дойдеш, много ще изпуснеш. Това е най-красивият мъж, когото изобщо съм виждала, а не вярвам и ти да си виждала дори подобен на него.Висок, тъмен, а очите му... – тя зарея поглед в нищото – сини и прозрачни като...
- Много те моля – прекъснах я. – Ако продължаваш в тоя дух, с тоя дух, май ще трябва да се обадя на нашите. Защото започваш да звучиш наистина...патологично, и това ме тревожи. Така че или се взимай в ръце, или се приготви за поредния сериозен разговор с нашите.
Тя ме погледна обидено.
- Мислех, че ти поне ще ме разбереш. Ти си ми сестра, и винаги си ме защитавала, на кого друг мога да споделя? Какво значи да се взимам в ръце, ами че аз съм точно във възрастта, когато хормоните бушуват най-бурно, а любовта просто сама ме намира! Виновна ли съм за това?
- Вече ти казах какво мисля по въпроса.
- Виж, той ми каза, че съм неговата малка водна фея. Иска да остана при него.
- Мдааа...Защо ли ми е толкова познато? Да не си го и помислила!
- Престани! – сопна ми се, и чак ме стресна. Гласът й ми се стори особено дълбок и властен, такива нотки не бях чувала досега в него. – Ако утре не дойдеш, може и да не ме видиш повече. Защото ще остана с него.
Тресна вратата и излезе. Да му се не види, по-лошо от това – здраве му кажи! Този път съвсем е откачила, а аз си мислех, че при вира е в пълна безопасност. Когато отидох първия ден с нея, наоколо имаше само две-три семейства с деца, всичко изглеждаше мирно и спокойно. Не вярвах да се е забъркала с някой от татковците пред очите на семейството му, все пак. Но така или иначе, едно беше сигурно – утре сутринта отивах с нея, пък после ще му мисля. Само няколко години съм по-голяма, а в такива моменти се чувствах като неин родител – безкрайно по-зряла и мъдра.
Росата още блещукаше по тревата, когато тръгнахме. Тя подскачаше от нетърпение, очите й блещукаха особено, в един момент, когато ме погледна, дори ми се стори, че променят цвета си. Погледнах отблизо, и се изумих – бяха тъмносини, и още докато я наблюдавах, сякаш с всеки миг, ставаха все по-светли и прозрачни. Смееше се в лицето ми, и се шегуваше с моята почуда, а гласът й бълбукаше както никога досега, сякаш в гърлото й пееха хиляди поточета. Тялото й също ми се стори променено, докато я гледах как гъвкаво се промъква между дърветата – и преди беше слаба, но сега ми се стори съвсем ефирна, почти прозрачна на моменти, а и косата й... Винаги е била по-светла от моята, но сега беше почти бяла, и много по-дълга.
Не разбирах кога се е променила така, и започвах да се страхувам.
- Хайде, седни на тази скала, а аз ще отида да го потърся – каза ми, и още докато си мислех колко е променена, се сля с водата. Точно така – сля се, и тогава изведнъж проумях – колкото и да беше невероятно, тя изглеждаше като част от водата, сякаш беше направена от нея. Заплува, после май се гмурна, а когато пак се появи нямаше и да я забележа, ако не бях чула гласът й.
- Ето го. Това е той. – ми каза, но вече дори не бях сигурна, че това е нейният глас. Полазиха ме ледени тръпки, и й извиках веднага да излезе.
- Ама не го ли виждаш? – настоя тя, и усетих умолителната нотка в гласа й – Точно пред тебе е.
Усетих, че треперя, и ако не ме послуша веднага, ще се разрева. Никога не бях изпитвала нещо подобно – не беше просто страх, нещо много повече беше.
Не помня как се озовахме във вилата, май съм изгубила съзнание, тя твърдеше, че той е помогнал.
Знаех, че той е с нас, усещах присъствието му. Помолих я да ни остави насаме, исках да говоря с него, знаех точно какво искам да му кажа, думите сами се изляха, направо от сърцето ми, макар че едва си поемах дъх. Стаята направо беше пропита с него, въздухът сякаш беше станал по-гъст и наситен, а онова чувство на повече от страх се беше засилило неимоверно. Почти ме болеше от него.
- Виж, не знам какво си, или кой си, но не бива да й причиняваш това. Тя е само на деветнайсет, разбираш ли, целият й живот е пред нея, не й го отнемай. Не може да искаш от нея да остане с теб, всичко хубаво тепърва й предстои...
Тогава почувствах желанието му в себе си, властно и плашещо, и същевременно упойващо като силен наркотик. Бях на ръба на действителността, беше ми толкова трудно да се закрепя, че губех сетни сили в борбата да запазя съзнание.
- Вземи мен...вземи мен, вместо нея. Само я остави, нека си отиде.
Изглежда все пак след това съм изгубила съзнание, защото на другата сутрин сестра ми каза, че съм бълнувала.
- По-добре ли си сега? – попита ме, докато сгъваше и прибираше дрехите ни. – Снощи наистина ме изплаши.
- Добре съм. Какво правиш?
- Събирам багажа. Нали днес си тръгваме.
- Аз ще остана.
Тя ме погледна.
- Какво има? Изглеждаш...Очите ти са много странни. Да нямаш треска?
- Всичко е наред – усмихнах й се, докато се взирах в огледалото. Сините очи правеха лицето ми толкова красиво! – Ще сляза при вира. А ти тръгвай, сестричке, не ме чакай.
И се затичах надолу. Нямах търпение да се слея с него.