Писателят унило зяпаше през прозореца сивото декемврийско небе, и се чувстваше в пълен синхрон с мрачната гледка. Сивотата го изпълваше все повече и повече като лепкава отровна паяжина, която улавяше и задушаваше и най-незначителния зачатък на ведрост и оптимизъм.
Напразно се опитваше да се вкопчи в нещо мило, вдъхновяващо, в поне една плодотворна мисълчица, която като капчица жива вода да съживи твореца в него. Напук през главата му преминаваха само тягостните спомени за острите забележки на жена му относно постоянните им финансови проблеми, битовите неуредици и неспособността му да се справи с тях. Казано накратко – писателят беше отчаян. До такава степен, че дори се запита дали жена му в края на краищата не е права като постоянно му натяква да се захване с някаква сериозна работа най-сетне, че да заживеят и те като хората.
Именно това „като хората” убиваше още в зародиш творческата искра у него, беше сигурен в това. Тежеше му че тя, най-близкия му човек, бивша любима и настояща съпруга, отказваше да приеме уникалността на факта, че той не е, не може, и не желае да бъде като хората. Той беше различен, имаше мисия на тази земя – да докосва душите на хората, да им напомня колко вълнуващ и прекрасен може да бъде света, когато го виждаш със сърцето, а не само с очите си. Но след като не можеше да трогне дори нейното сърце вече, нима имаше някакъв шанс да стори това дори с едно-единствено друго? Може би е време да се върне към скучната си, неблагодарна професия на преподавател, аз защо не и изобщо да зареже интелектуалния труд, и да се захване с нещо по-доходно, да речем, в някоя строителна фирма. Сега се строи на поразия, винаги има нужда от работна ръка, а той, макар и слабоват и поизнежен, все още е във форма.
Погледа му послушно проследи хода на нерадостните му мисли и се спря на обявите във вестника, който още не беше отворил. Този факт бе още едно свидетелство за тежкото състояние, в което се намираше, както и това, че пренебрегна любимата си страница със светска хроника.
Кратичката обява, която едва мерна сред другите обаче мигом го изтръгна от летаргията и предизвика лек хаос в мислите му, в резултат на което един вял лъч на надежда озари загриженото му лице. Това озарение се прояви под формата на усмивка, която, макар и саркастична, разчупи маската на студено отчаяние, за да я замени с доста по-живителната сардонична ирония.
„Муза на повикване” – прочете за сетен път той. Да бе! И телефонен номер оставили, като че някой хукнал да се връзва на глупавата им шега.
Минаха му няколко що-годе приемливи идеи относно странната обява, най-достоверна от които му се видя тази за секс услуги. Вероятно нечий гениален мозък бе сметнал това за особено остроумно и привлекателно. Той обаче го прие като нещо долнопробно и пошло, една подигравка, насочена лично към неговата светла творческа особа. Напук на възмутените му мисли, или кой знае, може би точно заради тях, телефонния номер се запечата трайно в паметта му, цифрите не спираха да танцуват пред очите му, и той разбра, че това няма да престане, докато не предприеме нещо.
Ръцете му трепереха, докато избираше номера, и той реши, че е от нерви. Ей сега ще им даде да се разберат на тези недодялани майтапчии или каквито там бяха, за дето не си дават сметка колко груба, направо с вулгарно звучене е малката им обява.
Гласът, който чу обаче, беше най-прелестно нежният и чувствен глас, който изобщо някога бе прозвучавал в ушите му. До такава степен му дойде неочаквано, че когато миг по-късно зърна и притежателката му – цяла-целеничка, от плът и кръв, съвършена да най-малката подробност, само на крачка от него, вече не беше в състояние изобщо да се учудва. Това не можеше да бъде нищо друго освен неговата муза, още повече, че долавяше в нея нещо много близко и познато, въпреки странните обстоятелства около нейната поява. Нямаше представа какви точно действия са присъщи на една муза, но все пак остана леко разочарован, когато тя не направи нищо повече от това да се наведе и да го целуне по оплешивяващото чело, с което между впрочем той се гордееше, изхождайки от факта, че подобни открити чела имат само изключително надарените умствено личности. Тази целувка обаче се оказа напълно достатъчна, за да предизвика истинска творческа експлозия и да разтърси из основи неговия творчески свят. Идеите набъбваха и се изливаха като същински потоци от вряща лава, едва обуздавани от безупречно подреденото искрящо слово. Но тази лава се лееше не за да гори и изпепелява, а за да разпалва най-съкровени мисли и най-нежни чувства, за да направи по-искрящи очите и по-горещи сърцата, докато накрая не се утаи притихнала в букет от топли, щастливи усмивки.
Писателят едва смогваше да излее тази благодат, ръцете му препускаха неуморно, очите му горяха трескаво и той не усещаше как времето се изнизва край него. Напълно изключил за света наоколо, не обърна никакво внимание на факта, че в стаята вече е полутъмно, защото светлината, от която се нуждаеше беше вътре в него.
Чак когато една ръка го докосна по рамото часове по-късно, той я усети и се стресна, и то само защото току-що беше написал финалното изречение.
- Късно е вече – каза жена му, защото това бе тя – а ти не си спрял да пишеш от обяд. Преуморяваш се, а си болен.
Той се усмихна блажено.
- Напротив, чувствам се страхотно! Музата ме целуна.
Жена му го погледна загрижено, наведе се и докосна с устни челото му. Това му се стори като де жа вю, започна да се досеща защо и музата му изглеждаше така позната, вгледа се объркан в жена си и понечи да я попита, но тя го прекъсна:
- Ето, пак си с температура. И изобщо не си се докоснал до чая, който ти донесох след обяд.
- Ти ли...- започна колебливо той, докосвайки челото си, където още усещаше онази целувка, но както повечето съпруги и неговата не му обърна особено внимание.
- Хайде, върви да си лягаш – подкани го тя енергично – Хубаво, дето музата те е целунала, но и утре е ден. Можеш да продължиш след като си починеш.
Не, искаше му се да й обясни той, аз вече приключих. Искаше да й каже, че току-що е създал своя шедьовър, знаеше, че е така, без дори да го е прочел. Но успя само да вземе ръката й в своята, и да я погали нежно, така, както отдавна не беше я галил.
- Разбира се, скъпа моя – й каза толкова мило, че тя го изгледа подозрително, а после въздъхна, защото се сети, че вероятно е толкова хрисим от болестта. Но той не се задоволи с това, ами възторжено я целуна, и й прошепна – И утре е ден.