Постинг
19.12.2009 14:43 -
Човекът отсреща
Оставаха няколко дни до Коледа и празничното усещане витаеше като аромат наоколо. Из въздуха се носеха къдрави снежинки - точно толкова, колкото да украсят деня и да му придадат необходимата коледна атмосфера.
За дребничкият младеж обаче това си беше просто поредния потискащ, студен ден. Кой знае защо от години празниците винаги му влияеха зле, а специално за Коледата бе чел някъде, че по това време стават най-много самоубийства. Явно и други като него се депресираха от цялата тази еуфория. Всички тези светлини и украси, веселите мелодии и енергичните дядоколедовци го караха да се чувства като аутсайдер, докато другите се забавляват.
Имаше около два часа до следващата лекция, за това хлътна в близкото заведение. Беше полупразно, избра една маса до витрината и разсеяно се загледа в забързания танц на снежинките.
- Чудесен ден за умиране, а?
Човека в ъгъла на сепарето представляваше само една сянка в здрачината, но определено бе там. И сякаш беше надникнал в мислите му.
Студента въздъхна и се замисли защо все на него му се случва да попада на странни самотници. Почти нямаше случай да седне някъде и да не налети на човек, който изгаря от желание да сподели всичките си проблеми точно с него, или просто да си изпроси едно питие.
Пред този обаче имаше чаша с нещо, което вероятно беше уиски. Нямаше вид на човек, който очаква почерпка.
Тъкмо обмисляше да се извини и да седне другаде, когато се появи сервитьорката, и той разбра, че е пропуснал момента да се измъкне. Поръча, и упорито се загледа навън, с надеждата човека отсреща да схване намека.
- Виждам, че и на теб не ти е весело - продължи мъжът, и сянката му придоби неприятно реални очертания. - Всеки с проблемите си, а? А си толкова млад...
Въздъхна, а младежът изстена мислено и погледна часовника си. Вече съжаляваше, че не влезе в някой от лъскавите магазини покрай които мина, въпреки че се дразнеше от жизнерадостните тълпи в тях. А и нямаше на кого да купува подарък. Момичето, в което беше влюбен от както го зърна, започна да се движи с колега от по-горния курс. Конгоанец, с повече злато по себе си, отколкото той изобщо беше виждал. Даже и зъбите му бяха златни. А толкова време бе преписвал собственоръчно всички лекции за нея...
Мисълта за това го накара да увеси нос, и чак тогава забеляза, че кафето му вече е сервирано.
- Не ти се вярва, но понякога един неангажиращ разговор между непознати помага много - сговорчиво продължи мъжът. Изглежда не разбираше от намеци. - Дори и да си решил това да е последния ден от живота ти.
Студента се подразни. Този тип определено му лазеше по нервите с тези приказки. Собственото му настроение му беше достатъчно, за да се чувства потиснат чак до след празниците. Сети се за леля си, която беше изпаднала в тежка депресия когато чичо му почина. Тогава пак той понесе цялата тежест на състоянието й, защото беше единствения й жив роднина. После й препоръчаха сеанси при някакъв психотерапевт. Като че това й помогна - отиде си от този свят в добро разположение на духа няколко месеца по-късно.
- Честно казано, до скоро наистина вярвах, че съм един щастлив човек - мъжът отсреща явно набираше скорост. - Чувствах се полезен. Необходим. Уважаван. Имах...понякога си мислех, че имам повече, отколкото заслужавам. Красива и грижовна съпруга, обичлива дъщеря, професия, която ми носи добри доходи, защото съм много добър специалист...
Отпи от чашата и въздъхна отново.
- Най-тежко е, когато те предаде приятел. Ти имаш ли приятели? - явно отговора не го интересуваше особено, защото веднага продължи - Никога не се доверявай на приятел. Убеди ме да участвам в една сделка, според него страшно печеливша. Вложих всичко, което имам, защото му повярвах. Е, в резултат на това само преди няколко часа разбрах, че съм изгубил дори жилището си. - Изсмя се кухо - А моят човек сякаш потъна в земята. Вероятно е някъде на Хаваите...
Студента съчувствено поклати глава, и да искаше, не можеше да остане безучастен пред тази трагедия. Беше преживял нещо подобно, когато изгуби родителите си преди няколко години. Тогава заради неплатени дългове се наложи да се раздели със семейното жилище, и да се пренесе в паянтовата къща на старата си леля.
- Ще кажеш - случва се. Един силен човек би преживял подобна трагедия, и би започнал отначало.
Младежа несъзнателно кимна с глава. Нямаше да го каже, но си го беше помислил.
- Но какво би направил един такъв човек, ако съпругата му се окаже неизлечимо болна? Въпреки всички положени усилия, въпреки скъпото лечение...
Едва сега младежът разгледа лицето на човека отсреща. Отдавна беше прехвърлил средна възраст, имаше уморения вид на напълно съсипан човек. Заговори без дори да се замисли:
- О, толкова добре ви разбирам. Аз самият... - преглътна, давайки си сметка, че може би не трябва да товари човека със собствените си житейски трагедии. - Съжалявам. Но нали споменахте, че имате дъщеря? Дори само заради нея си струва да живеете...
- Да, тъкмо за нея мислех. Моето слънчице - горчиво изрече мъжът. - Вчера дойде при мен разстроена с новината, че е бременна от свой колега. И знаеш ли кое е най-тъжното? Младежът, освен че е конгоанец, се оказа и женен, с две деца.
Кривата усмивка разпука лицето на възрастния мъж като гротескна маска, изпод която надникна нещо страшно и безнадежно като самата смърт. Но студента беше прекалено впечатлен от думите му, за да обърне внимание на това.
- Погледни - мъжът му подаде малка снимка. - Виждал ли си по-красиво момиче от моето слънчице?
Момчето се задави не с глътката кафе, която така и не успя да преглътне, а от силната емоция, която направо му отне дъха.
- Но това... - пое си дъх, а думите се спряха някъде в гърлото му и твърдо отказаха да излязат от там.
- Да не би да я познаваш? - тихо и някак благо попита човекът, забелязвайки реакцията му. - Да не сте колеги?
- В една група сме. Не знаех, че е ваша дъщеря - прошепна младежа. Не очакваше, че ще го заболи толкова, нали вече беше започнал да свиква с мисълта, че я е загубил. Помисли, че ще е много глупаво да се просълзи пред баща й, но очите му май вече бяха пълни със сълзи, защото всичко наоколо му се стори размазано и нереално.
И все пак точно в този момент забеляза хапчето. Беше на самия ръб на масата, до празната чаша отсреща. Не беше виждал такова никога преди, но и без да е виждал кой знае колко хапчета внезапно си даде сметка, че в него има нещо особено. Изведнъж се изплаши, че мъжът пред него ей сега ще го глътне и ще се самоубие. Отдавна не се беше чувствал толкова безпомощен.
- Почакайте! - извика и заговори трескаво - Не трябва да прибързвате. Леля ми също беше в много тежка депресия, но...Ох, извинете ме, искам да кажа - защо не опитате да поговорите с някой специалист? Мога да ви насоча към най-добрия психотерапевт в града, върши чудеса...- спря, защото видя изражението на човека отсреща. Очите му се усмихваха.
- Аз съм човека, за когото говориш. Най-добрия психотерапевт в града. И да - наистина върша чудеса - бръчиците около очите му се увеличиха - А хапчето не е отровно. Точно обратното. Променя напълно химията на организма, човек забравя всичките си грижи и се чувства изпълнен с нови сили и енергия.
- Антидепресант? - смотолеви младежа. Дрога? - би добавил също, но се спря. Все пак това беше бащата на любимото му момиче. Не можеше да го обижда с подобно предположение.
- Не, твърде различно е от всичко, произведено до сега. - Взе хапчето, а на младежа му се стори, че то промени цвета си. Игра на светлината, допусна. Но изобщо не беше сигурен. - Мисля да го поделя с теб.
- О, благодаря, но аз... - щеше му се да обясни, че не обича да пие хапчета, дори е алергичен към повечето лекарства, но имаше нещо в погледа на мъжа, което го накара да замълчи и просто да вземе половинката. Изпи го с остатъка от изстиналото кафе, но когато вдигна поглед към мъжа отсреща, там нямаше никого.
Хукна навън, оглеждайки се на всички страни, но от човека нямаше и следа. Сети се да попита и сервитьорката, но тя го изгледа изумено и го увери, че е бил съвсем сам на масата.
Просто ще отида в кабинета му, помисли си студента, докато крачеше навън в студената зимна привечер. Но първо ще поговоря с дъщеря му - все още имаше време до края на лекцията. Забърза под летящите снежинки и изведнъж всичко наоколо му се стори по-ярко и по-красиво от всякога. Хората, с които се разминаваше, му се усмихваха, и чак когато стигна старата сграда на Университета си даде сметка, че това е така, защото той им се усмихва. Беше му толкова леко и приятно, че почти с танцова стъпка влезе в двора и точно отваряше тежката врата, когато отвътре забързано изтича любимото му момиче.
- Хей, почакай! - спря я, озадачен от тревожното й лице. - Случило ли се е нещо?
- Току-що ми се обадиха от болницата - изхлипа тя и се сгуши в ръцете му. - Баща ми не е преживял операцията. Сърцето му не е издържало.
За дребничкият младеж обаче това си беше просто поредния потискащ, студен ден. Кой знае защо от години празниците винаги му влияеха зле, а специално за Коледата бе чел някъде, че по това време стават най-много самоубийства. Явно и други като него се депресираха от цялата тази еуфория. Всички тези светлини и украси, веселите мелодии и енергичните дядоколедовци го караха да се чувства като аутсайдер, докато другите се забавляват.
Имаше около два часа до следващата лекция, за това хлътна в близкото заведение. Беше полупразно, избра една маса до витрината и разсеяно се загледа в забързания танц на снежинките.
- Чудесен ден за умиране, а?
Човека в ъгъла на сепарето представляваше само една сянка в здрачината, но определено бе там. И сякаш беше надникнал в мислите му.
Студента въздъхна и се замисли защо все на него му се случва да попада на странни самотници. Почти нямаше случай да седне някъде и да не налети на човек, който изгаря от желание да сподели всичките си проблеми точно с него, или просто да си изпроси едно питие.
Пред този обаче имаше чаша с нещо, което вероятно беше уиски. Нямаше вид на човек, който очаква почерпка.
Тъкмо обмисляше да се извини и да седне другаде, когато се появи сервитьорката, и той разбра, че е пропуснал момента да се измъкне. Поръча, и упорито се загледа навън, с надеждата човека отсреща да схване намека.
- Виждам, че и на теб не ти е весело - продължи мъжът, и сянката му придоби неприятно реални очертания. - Всеки с проблемите си, а? А си толкова млад...
Въздъхна, а младежът изстена мислено и погледна часовника си. Вече съжаляваше, че не влезе в някой от лъскавите магазини покрай които мина, въпреки че се дразнеше от жизнерадостните тълпи в тях. А и нямаше на кого да купува подарък. Момичето, в което беше влюбен от както го зърна, започна да се движи с колега от по-горния курс. Конгоанец, с повече злато по себе си, отколкото той изобщо беше виждал. Даже и зъбите му бяха златни. А толкова време бе преписвал собственоръчно всички лекции за нея...
Мисълта за това го накара да увеси нос, и чак тогава забеляза, че кафето му вече е сервирано.
- Не ти се вярва, но понякога един неангажиращ разговор между непознати помага много - сговорчиво продължи мъжът. Изглежда не разбираше от намеци. - Дори и да си решил това да е последния ден от живота ти.
Студента се подразни. Този тип определено му лазеше по нервите с тези приказки. Собственото му настроение му беше достатъчно, за да се чувства потиснат чак до след празниците. Сети се за леля си, която беше изпаднала в тежка депресия когато чичо му почина. Тогава пак той понесе цялата тежест на състоянието й, защото беше единствения й жив роднина. После й препоръчаха сеанси при някакъв психотерапевт. Като че това й помогна - отиде си от този свят в добро разположение на духа няколко месеца по-късно.
- Честно казано, до скоро наистина вярвах, че съм един щастлив човек - мъжът отсреща явно набираше скорост. - Чувствах се полезен. Необходим. Уважаван. Имах...понякога си мислех, че имам повече, отколкото заслужавам. Красива и грижовна съпруга, обичлива дъщеря, професия, която ми носи добри доходи, защото съм много добър специалист...
Отпи от чашата и въздъхна отново.
- Най-тежко е, когато те предаде приятел. Ти имаш ли приятели? - явно отговора не го интересуваше особено, защото веднага продължи - Никога не се доверявай на приятел. Убеди ме да участвам в една сделка, според него страшно печеливша. Вложих всичко, което имам, защото му повярвах. Е, в резултат на това само преди няколко часа разбрах, че съм изгубил дори жилището си. - Изсмя се кухо - А моят човек сякаш потъна в земята. Вероятно е някъде на Хаваите...
Студента съчувствено поклати глава, и да искаше, не можеше да остане безучастен пред тази трагедия. Беше преживял нещо подобно, когато изгуби родителите си преди няколко години. Тогава заради неплатени дългове се наложи да се раздели със семейното жилище, и да се пренесе в паянтовата къща на старата си леля.
- Ще кажеш - случва се. Един силен човек би преживял подобна трагедия, и би започнал отначало.
Младежа несъзнателно кимна с глава. Нямаше да го каже, но си го беше помислил.
- Но какво би направил един такъв човек, ако съпругата му се окаже неизлечимо болна? Въпреки всички положени усилия, въпреки скъпото лечение...
Едва сега младежът разгледа лицето на човека отсреща. Отдавна беше прехвърлил средна възраст, имаше уморения вид на напълно съсипан човек. Заговори без дори да се замисли:
- О, толкова добре ви разбирам. Аз самият... - преглътна, давайки си сметка, че може би не трябва да товари човека със собствените си житейски трагедии. - Съжалявам. Но нали споменахте, че имате дъщеря? Дори само заради нея си струва да живеете...
- Да, тъкмо за нея мислех. Моето слънчице - горчиво изрече мъжът. - Вчера дойде при мен разстроена с новината, че е бременна от свой колега. И знаеш ли кое е най-тъжното? Младежът, освен че е конгоанец, се оказа и женен, с две деца.
Кривата усмивка разпука лицето на възрастния мъж като гротескна маска, изпод която надникна нещо страшно и безнадежно като самата смърт. Но студента беше прекалено впечатлен от думите му, за да обърне внимание на това.
- Погледни - мъжът му подаде малка снимка. - Виждал ли си по-красиво момиче от моето слънчице?
Момчето се задави не с глътката кафе, която така и не успя да преглътне, а от силната емоция, която направо му отне дъха.
- Но това... - пое си дъх, а думите се спряха някъде в гърлото му и твърдо отказаха да излязат от там.
- Да не би да я познаваш? - тихо и някак благо попита човекът, забелязвайки реакцията му. - Да не сте колеги?
- В една група сме. Не знаех, че е ваша дъщеря - прошепна младежа. Не очакваше, че ще го заболи толкова, нали вече беше започнал да свиква с мисълта, че я е загубил. Помисли, че ще е много глупаво да се просълзи пред баща й, но очите му май вече бяха пълни със сълзи, защото всичко наоколо му се стори размазано и нереално.
И все пак точно в този момент забеляза хапчето. Беше на самия ръб на масата, до празната чаша отсреща. Не беше виждал такова никога преди, но и без да е виждал кой знае колко хапчета внезапно си даде сметка, че в него има нещо особено. Изведнъж се изплаши, че мъжът пред него ей сега ще го глътне и ще се самоубие. Отдавна не се беше чувствал толкова безпомощен.
- Почакайте! - извика и заговори трескаво - Не трябва да прибързвате. Леля ми също беше в много тежка депресия, но...Ох, извинете ме, искам да кажа - защо не опитате да поговорите с някой специалист? Мога да ви насоча към най-добрия психотерапевт в града, върши чудеса...- спря, защото видя изражението на човека отсреща. Очите му се усмихваха.
- Аз съм човека, за когото говориш. Най-добрия психотерапевт в града. И да - наистина върша чудеса - бръчиците около очите му се увеличиха - А хапчето не е отровно. Точно обратното. Променя напълно химията на организма, човек забравя всичките си грижи и се чувства изпълнен с нови сили и енергия.
- Антидепресант? - смотолеви младежа. Дрога? - би добавил също, но се спря. Все пак това беше бащата на любимото му момиче. Не можеше да го обижда с подобно предположение.
- Не, твърде различно е от всичко, произведено до сега. - Взе хапчето, а на младежа му се стори, че то промени цвета си. Игра на светлината, допусна. Но изобщо не беше сигурен. - Мисля да го поделя с теб.
- О, благодаря, но аз... - щеше му се да обясни, че не обича да пие хапчета, дори е алергичен към повечето лекарства, но имаше нещо в погледа на мъжа, което го накара да замълчи и просто да вземе половинката. Изпи го с остатъка от изстиналото кафе, но когато вдигна поглед към мъжа отсреща, там нямаше никого.
Хукна навън, оглеждайки се на всички страни, но от човека нямаше и следа. Сети се да попита и сервитьорката, но тя го изгледа изумено и го увери, че е бил съвсем сам на масата.
Просто ще отида в кабинета му, помисли си студента, докато крачеше навън в студената зимна привечер. Но първо ще поговоря с дъщеря му - все още имаше време до края на лекцията. Забърза под летящите снежинки и изведнъж всичко наоколо му се стори по-ярко и по-красиво от всякога. Хората, с които се разминаваше, му се усмихваха, и чак когато стигна старата сграда на Университета си даде сметка, че това е така, защото той им се усмихва. Беше му толкова леко и приятно, че почти с танцова стъпка влезе в двора и точно отваряше тежката врата, когато отвътре забързано изтича любимото му момиче.
- Хей, почакай! - спря я, озадачен от тревожното й лице. - Случило ли се е нещо?
- Току-що ми се обадиха от болницата - изхлипа тя и се сгуши в ръцете му. - Баща ми не е преживял операцията. Сърцето му не е издържало.
Типичния ти стил, Хрис...С "оня" елемент и вярата в доброто!
Б.
цитирайБ.
Много заинтригуващ и силен разказ.
Вярата в доброто, наистина прави чудеса, Хрис!
Най- важното е да подържаме огънят й!
Приятна вечер, скъпа!
цитирайВярата в доброто, наистина прави чудеса, Хрис!
Най- важното е да подържаме огънят й!
Приятна вечер, скъпа!
Доброто,дано по-често го срещаме!
Светли празници,Хрис!:)
цитирайСветли празници,Хрис!:)
Тъжен разказ, за живота, за хората и все пак с малка надежда...А по Коледа я има ...
цитирайуют, топлина и много настроение пожелавам! :)
цитирайБих възкликнала като Йовков "Колко мъка има по този свят боже...", но мила Христам, усмихни се! Много меланхолични герои, явно им трябва размеланхолизатор!
И надеждата я има винаги,не само по Коледа! Има винаги, стига да знаяем къде да я потърсим!
цитирайИ надеждата я има винаги,не само по Коледа! Има винаги, стига да знаяем къде да я потърсим!
Е, вече не са така меланхолични! Единият се оказа умрял, а другият - в добро настроение след хапчето! :)))))
цитирайПрекрасен разказ в стил Христам. Прочетох го бавно и внимателно, както заслужава. В стила си имаш нещо от характеристиките на Оскар Уайлд. Не, не копиране, просто същият стил на повествование. И това много ми харесва.
цитирайA на мен ми хареса, че си забелязал тази прилика. Когато го прочетох, си помислих, че атмосферата в него много ми напомня за приказките на О.Уайлд.
С мъничко тъга всред красотата...
цитирайС мъничко тъга всред красотата...
Това е точната дума. Поздрави за чудесната атмосфера в този разказ :))))
цитирайТърсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
