Умрях точно в двадесет и два часа и петдесет и три минути на операционната маса.
Бях в пълно съзнание, не почувствах нищо и не видях нито едно от описаните преживявания на прага на смъртта. Не вървях по спираловиден тунел, в дъното на който има светлина, нито виждах тялото си отвисоко. Просто си лежах на масата и чух, когато лекарите констатираха смъртта ми. Всъщност я отбелязаха с малко закъснение, от около минута и половина по – рано вече се чувствах съвсем мъртъв.
Замислих се, че в такъв момент целия живот преминава пред очите като на филмова лента, така съм чувал поне. Е, и това не стана, но поне имах повод да се размисля за живота си. Поне докато се появи някой, който да ме отведе отвъд. Ако изобщо се появи.
Обикновен човек съм, на средна възраст. Дълги години учителствах, после се случи неприятен инцидент, получих тежка травма, и трябваше да напусна работа. От студент още бях открил, че имам известни писателски заложби, имах награди от няколко литературни конкурса, и сега, когато имах повече време, се отдадох изцяло на писането.
Това беше тежко време за всички, но, разбира се, най – голямата тежест се стовари върху жена ми. Работеше в счетоводна фирма, грижеше се за двете ни деца, а сега трябваше да поеме и грижите за мен. А аз съм твърд човек, никога не съм се оплаквал от нещо, и най – зле когато съм бил сам съм се справял, никого не съм ангажирал със себе си. Ето защо тази ситуация беше твърде стресираща и за мен.
Стимул за живот ми даде това, че имах сравнително голям успех с първата си издадена книга, което се случи с божията благословия и с помощта на приятели и близки. Получавах поздравления не само от тях, а и от непознати хора, впечатлени от книгата ми. „ Значи е имало смисъл, че останах жив.” помислих си, защото преди това други мисли ме бяха навестявали често.
Сега като си помисля, това беше най – щастливото време изобщо в живота ми, защото въпреки физическата си слабост за пръв път се чувствах така пълноценен и необходим, имах уважението на хората, бях открил смисъла на живота си. Пък и по това време лекарите все още ми даваха надежда, че има шанс да се възстановя, ако не напълно, то поне дотолкова, че да не съм в тежест на близките си до такава степен.
Хвърлих цялата си енергия в създаването на нова книга, изпълнен с нови идеи и с много надежда. По това време семейството ми ме подкрепяше, чувствах тяхната обич и внимание.
Но тогава дойде разочарованието.
Втората ми книга не донесе очаквания успех. Нещо повече – беше пълен провал. Едва успяхме да върнем част от натрупаните дългове, стигнахме да пълен финансов крах, не бяхме в състояние да поемем и най – обикновените си разходи. Все още имахме верни приятели, имахме и близките си, които правеха всичко възможно да ни помогнат, но...вече бяхме стигнали дъното.
Съвсем обяснимо отношенията в къщи се обтегнаха. И аз, и жена ми по цели нощи не спяхме в мислене какво да правим оттук нататък. Понякога я чувах как нощем плаче, и намразвах все повече и себе си, и целият свят.
Малко по – късно още един удар ми се стовари – стана ясно, че терапията не дава очакваните резултати и ще остана цял живот бреме за близките си.
Трупаните болки и разочарования постепенно ме превръщаха в различен човек, в някой, когото преди не познавах. Бях станал груб, язвителен и деспотичен, а дори не си давах сметка за това. Чувствителността ми се беше превърнала в мнителност, чувството ми за хумор – в тежка ирония. Загрижеността ми за децата прие образа на тирания.
Когато разбрах, че на седемнайсет дъщеря ми излиза с момче, обзеха ме толкова ревност и гняв, че я нарекох с какви ли не имена. Изобщо не ме трогнаха нито сълзите й, нито плачливите приказки на майка й.
Та тя си беше малкото момиче на татко, как си позволяваше да интимничи с някакъв хлапак, още си беше дете, за бога! Бях побеснял!
- Ако не прекратиш веднага тази история – казах й – да знаеш, повече нямаш баща!
- Ами че аз отдавна нямам баща! – изплака тя – Ти не си бащата, когото помня, откога една добра дума не сме чули от теб в тая къща! По – добре да те нямаше!
Жена ми прави упорити опити да оправи отношенията ни, но за мен дъщеря ми от онзи момент не съществуваше. Щом искаше да ме няма, добре, бях мъртъв за нея.
Още не бях се възстановил от този удар, и ето ти още една изненада. Синът ми, втори курс студент, заяви, че приятелката му била бременна и щели да се женят.
- Е, благодаря ти, че все пак сподели – язвително му казах – И как един студент смята да издържа жена и дете, че не се сещам?
- Знам, че няма да е лесно, то и сега ми е трудно, нали освен всичко и работя, но все ще се оправим. Обичаме се, искаме детето, това е важното. – вдигна рамене синът ми.
- Важно – друг път! – ревнах аз, а той стреснато ме изгледа – Даваш ли си сметка изобщо каква отговорност и задължение е едно бебе?! Какво ще стане със следването ти, мислиш ли че ще можеш да завършиш с бебе на главата? Погледни го само- обърнах се към жена ми – прищяло му се да се жени. По никое време!
- Ама...нали се обичат децата...- закърши пръсти жена ми – И щом бебето е вече факт, ами ще помагаме, родители сме все пак!
- О, така значи, на цялото ни тегло отгоре само това липсва! – погледнах я накриво – Ей това е резултата от твоето възпитание – дъщеря ти хойка от малка, а синът – прави бебета! И ти ги защитаваш! Правете каквото искате, аз не искам и да чувам за подобни циркове!
След тоя разговор не видях повече сина си. А жена ми престана да ми говори изобщо, та от други хора разбрах, че все пак са се оженили и чакат бебето да се роди. Аз и нея все по – рядко виждах, контактите ни се бяха ограничили само до най – неизбежното – моето обслужване, което тя извършваше с неприкрита горчивина и ожесточение. А това мен самия още повече ме ожесточаваше, вече се чувствах не просто в тежест, вече бях омразен товар, никому ненужно бреме. Тази ярост така ме разяждаше отвътре, че трябваше да намери отдушник, за да не се самоунищожа напълно.
И започнах да я изливам цялата върху единственият човек, който беше останал до мен – съпругата ми. Понеже тя и дума не казваше, аз търсех все по – нови и жестоки начини да я нараня, сякаш така исках да я накарам да усети моята болка, да стане съпричастна към нея, за да я облекчи.
- Виж се на какво си заприличала! – просъсках й една вечер в изблик на болезнена ярост – Не на жена, вече на човек не приличаш! Не мога да те гледам повече такава, поне вземи малко си боядисай косата. Не че това ще помогне особено!
Тя заговори, толкова тихо, че в първия момент почти не чух какво каза.
- Да, прав си. Отдавна вече съм бледа сянка на жената, която бях някога, защото това, което осакати теб, двойно повече осакати мен. Съсипа не само жената в мен, погуби и майката, разби семейството ни...И сама не зная защо продължавам да се грижа за теб, ти нямаш нищо общо с човека, за когото се омъжих. Мисля, че него вече го няма, загинал е при онзи инцидент, а това тук – посочи ме тя – е божие наказание.
После все така тихо излезе, а аз останах сам, и правех отчаяни опити да дишам, защото цялата ми ярост и болка се бяха превърнали в огромна буца, заседнала в гърлото ми. Искаше ми се да мога да заплача, поне сълза да можех да пролея, за мен, за нея, за децата...няма значение за кого, просто да изливам, да изливам, да изливам...
Но очите ми отдавна бяха пресъхнали, и цялата тази ненавист и злоба си останаха в мен, забиха остри отровни зъби в сърцето ми, и помислих, че умирам. После разбрах, че съм получил остра сърдечна криза, и по спешност ме приеха в болницата.
Малко преди да ме сложат на операционната дочух сестрата да пита разтревожено хирурга дали изобщо ще издържа операцията, показателите ми не били никак добри. Добри ли?
Сега, като си мисля, май съм бил мъртъв много преди това. Просто сега официално обявиха смъртта ми.

Подобни драми се развиват, днес, някъде. Не е лесно, а в същото време е прекрасно да си жив. И ако там някъде, твоя непознат прототип на героя ти ме чете, все още жив, все още борещ се и понасящ удари от всякакъв характер иска ми се да му кажа. Не си сам. И пак: За Бога, твори! Истинските драми не се случват на фалшиви хора. Разтърсваща си, Хриси!

и с банална тематика .

Изключително силно. Класика! Има и статистическа стойност. Случаят е с голяма честота. В България има 800 000 инвалиди и 34 000 болни от рак на белите дробове. Всеки десети в България хваща някакъв вид рак и практически става твой прототип. Браво!

Освен всичко е и много тежко четиво, дадох си сметка, когато го публикувах. Не е нещо, което създава коледно настроение, но определено е един от най-силните ми разкази.
Благодаря, че беше тук и сподели с мен.

Определено е тежко. И другата, освен физическата болест, тази която е настъпила преди смъртта. Социалната, която лека - полека се е превърнала в духовна. Тя засяга дори далеч повече хора и е по-близка до повече.

Направо от живота.
Поздравления!