Котешки клавиши :: Най-красивата ми приказка

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.01.2012 10:42 - Най-красивата ми приказка

Автор: hristam Категория: Изкуство

Прочетен: 3439 Коментари: 11 Гласове:

Живея в тиха кооперация в центъра на града, заедно с петгодишния си син. Сами сме от около година. Татенцето ни напусна заради внезапната си неудържима страст към една бъдеща световноизвестна (според него) млада порно актриса. Много млада. И много порно.
Както и да е, едва когато се изнесе окончателно, си дадох сметка, че сякаш камък падна от плещите ми. Дори не бях осъзнавала, че неговото присъствие ми тежи не по- малко, от вечните му отсъствия.
Както и да е, това се отразяваше благоприятно и на работата ми. Писателка съм, пиша предимно детска литература- разкази, приказки. Без излишна скромност мога да кажа, че съм успешен и продуктивен автор.
Преди около две години направиха телевизионна новела по моя детска книжка.
Разбира се, историите преди и около развода се отразиха неблагоприятно на работата ми, но... вече бях преодоляла творческата си криза. Едновременно с преодоляването на житейската.
Да кажа, че обичах работата си, щеше да е недостатъчно. Живеех за нея. Всяка създадена творба беше за мен като свидна новородена рожба, и разбира се, първият ми критик беше сина ми. Беше толкова интересно да видя реакциите му, дори и на разкази, чиято идея малко надхвърляше възрастта му.
В крайна сметка, като една безкрайно влюбена в детето си майка, бях стигнала до извода, че то е гениално- коментарите му винаги бяха много свежи и по детски остроумни.
Обикновено сутрин след като го изпратех на градина, пазарувах, вършех някоя и друга домакинска работа, а после се затварях в кабинета да пиша. За щастие квартала беше тих, повечето съседи бяха възрастни хора, така че нищо и никой не смущаваше работата ми.
Но тази сутрин долових раздвижване и тропот по стълбището, някакви хора се качваха, слизаха, и разговаряха на висок глас. Сетих се, че някой сигурно се нанася в апартамента над нас.
Оставих писането за по- късно, и без това имах да свърша немалко други неща през деня.
Следобяд, като се връщах с малкия от градината, срещнах съседката. Както винаги беше в час, нищо не оставаше скрито от нея, и побърза да ме осведоми:
- Някакъв музикант, май...Видях да качват пиано.
Е, помислих си, това още нищо не означава, пианото може и да е просто наследствена вещ, от която да не са успели да се отърват навреме. А ако все пак е някой, който с часове наред свири гами...ами, все щях да измисля нещо.
Следващите ден- два напълно бях забравила за това, когато една сутрин го чух.
От начало едва доловимо, като тих дъждовен ромон, като шепот на вятър в листата. После музиката потече като пълноводна река от искрящи звуци, които ласкаво ме докосваха и милваха.
Едва когато отзвуча последния тон си дадох сметка, че съм стояла без да помръдна почти половин час. И че усещането беше невероятно. Този човек сигурно е някой голям виртуоз, щом можеше да въздейства по този начин.
Следващите дни се улавях, че очаквам с нетърпение да чуя поредното изпълнение. Не подозирах, че може да се свири по този начин, все пак имах някои познания и знаех, че за едно качествено изпълнение е необходима известна предварителна подготовка, раздвижване на пръстите, разсвирване.
Като малка три години ме мъчиха с уроци по пиано, и оттогава ми остана лош спомен именно от досадните гами и скучните технически упражнения.
На него това явно не му беше необходимо, всичко изсвирено, дори и нещо съвсем кратичко и едва доловимо, беше безупречно красиво. И галещо.
Започнах да мисля за него като за „човека с вълшебните пръсти”, и все повече исках да го видя.
Установих, че сутрин излиза много рано, на няколко пъти успях да го зърна от прозореца. Прибираше се по различно време, но веднъж го забелязах като влизаше в блока, и реших да сляза до пощата. За да го зърна отблизо.
Той почти не ми обърна внимание. Беше висок слаб мъж, вероятно моя възраст, с леко отнесено изражение.
Точно както си представях, че трябва да изглежда един гениален музикант. Нямах време да оглеждам повече, но в следващите дни започнахме да се засичаме по- често, по моя инициатива, разбира се, и дори бегло да се поздравяваме.
Междувременно забелязах, че музиката въздейства и на сина ми.
Една неделна утрин приготвях закуската под звуците на любимото ми музикално предаване, и се зачудих защо още не се е появил. Обикновено в неделя е нетърпелив и дори понякога става преди мен, защото това е денят ни за разходки и забавления.
Тази сутрин обаче го намерих седнал в леглото и заслушан в звуците на пианото. Усмихваше се. Заслушах се и аз, а когато музиката спря, той ме погледна и каза:
- Много е мила, нали?
Усмихнах се на интересния израз, който бе подбрал, защото явно имаше предвид музиката.
- Да, наистина, добре го каза! Сякаш те милва!- и понеже забелязах, че все още е отнесен и не помръдва, бодричко му казах- Хайде, момко, побързай, слънцето отдавна изгря за нас, а ти още си в леглото!
Което всъщност си беше негова реплика, когато в неделя идваше в спалнята ми.
В следващите няколко дни обмислях да се кача и да се запозная с пианиста. Желанието да го направя все повече се увеличаваше, исках да науча повече за този човек, започнах да си давам сметка, че не излиза от мислите ми. Какво ставаше? Дали не се бях увлякла по него, заради фантастичния си талант?
Речено- сторено. Един късен следобед събрах кураж и позвъних.
Когато ме видя, се смути, и ме погледна учудено.
- Здравейте!- бодро подхванах аз, не по- малко смутена от него- Ами...исках просто да се запознаем. Всеки ден ви чувам как свирите...
- О, извинете...Пречи ли ви музиката?- бързо заговори той. После изглежда си даде сметка, че не е възпитано да ме държи на прага, и добави- Ще влезете ли? Тъкмо правя кафе...
След малко се върна с кафето и седна срещу мен.Не ми даде възможност да му обясня как всъщност стоят нещата, а самият той заприказва:
- Подозирах, че може да ви пречи. Разбрах коя сте, виждал съм ваши книжки, чудесни са! Но...разбирате ли, просто...не знам как...
Виждах, че се притеснява, и побързах да го успокоя:
- Изобщо не ми пречите, не идвам за това! Напротив, отдавна искам да ви изкажа възхищението си, не съм чувала по- прекрасни изпълнения от вашите!
Той, изглежда, се смути още повече. Дългите му изящни пръсти потрепериха.
- Вижте...как да ви кажа...не свиря аз- той погледна към другата стая- Дъщеричката ми...Разбирате ли, тя е...малко е особена. Мислят, че е аутизъм, посещава и специализирани курсове, но...тя просто е различна. Свиренето е нейния начин на общуване.
Изгледах го невярващо.
- Да, трудно ви е да повярвате, знам! Тя наистина свири вълшебно!
- На колко години е?
- Само на осем- и понеже явно забеляза смайването ми, допълни- Елате, ще ви запозная!
Детето седеше неподвижно в голямо кресло близо до пианото. Дали от големината на креслото, но ми се стори по- малка от осем годишна, слабичка, руса и нежна като малка порцеланова статуетка.
Възможно ли беше това крехко създание да свири по този начин, та тя едва ли имаше физическата възможност за това, да не говорим колко зряло звучеше!
- Можете да я поздравите- каза баща й- Не се притеснявайте, ако не реагира...Вижте колко е мирна, преди не понасяше чуждо присъствие. Мисля, че ви приема приятелски.
Приближих почти благоговейно. Това бе твърде невероятно, за да не е истина. Малката изобщо не помръдна.
- Здравей- започнах предпазливо. Бях много развълнувана, но се опитах да не го показвам.- Аз съм ваша съседка, живея на долния етаж, и всеки ден се възхищавам на прекрасните ти изпълнения. Не допусках, че едно момиченце на твоята възраст може да свири така. Това е...това е истинско вълшебство, знаеш ли?!
Тя седеше все така неподвижна, а после бавно стана и седна пред пианото. И все така бавно постави ръцете си върху клавишите. А после засвири.
И тогава наистина чух- тя ми говореше, чрез музиката си. „Радвам се, че дойдохте! Отдавна исках да се запознаем. Татко всяка вечер ми чете вашите приказки, толкова са хубави!”
Очите ми бяха пълни със сълзи. Беше невероятно усещане!
- Много е мила, нали?- каза тихо баща й. Спомних си, че и синът ми беше казал същото, когато стоеше прехласнат в музиката онази сутрин. Възможно ли беше да е чул думите й?
- Мога ли...Дали бих могла да я прегърна?
Той кимна.
- Мисля, че ще й бъде приятно.
Гушнах я и ми се стори, че тя ме целуна. Съвсем леко. Не знам, може и да съм си въобразила.
Но същата нощ написах най- красивата си приказка. За нея.