Постинг
04.03.2012 10:50 -
Не я сграбчвай
Извикаха ме спешно, защото далечна наша роднина била на смъртно легло, и настоявала да ме види.
За нея знаех малко – бях я виждала само няколко пъти, и то преди много години, бях още дете. Помня, че й гостувахме с майка ми навремето, но почти нямах спомен за нея, така че нямах никаква представа защо ме вика при себе си. Сетих се, че за нея майка ми беше разказвала, че едва преживяла някаква трагична любов на времето, и оттогава живее сама, странна жена била, саможива и особнячка.
Когато отидох ме въведоха при нея, и в полумрака на затъмнената стая ми трябваше известно време, за да успея да я разгледам. Стоеше полуизправена в леглото, подпряна на възглавници, лицето й бе бледо и изпито, побелелите й коси – сплетени на тънка плитка, но най – силно впечатление ми направиха очите й. Не помня да имаше такива очи на времето – много бледи, почти безцветни, те оставиха в мен усещането, че гледа някъде през мен, че не ме вижда.
Поздравих я и приседнах на стола до леглото. Беше ми неловко, почти не я познавах и не знаех какво да й кажа.
- Сигурно се чудиш защо съм те повикала – отгатна тя мислите ми – и може би си забравила как идваше с майка си на гости, защото това беше отдавна. Навремето с нея бяхме много близки, беше единствената ми приятелка, а понякога водеше и теб. Още тогава забелязах приликата.
- Прилика ли? – зачудих се.
Тя ме помоли да светна лампата до леглото й, и ми показа една снимка на млада жена, поставена в рамка на нощното й шкафче. Беше с красиви тъмни очи, със замечтано изражение, но изглеждаше много, много тъжна.
Имаше нещо познато в нейния образ, но не успях да разбера точно какво.
- Не виждаш ли? – попита тя – Това е моя снимка, от времето, когато бях на твоята възраст.
Вдигнах глава и погледа ми случайно попадна на моя образ в огледалото на тоалетката. Чак тогава разбрах какво има предвид – наистина приликата ни беше поразителна.
Тя се засмя хрипкаво, като човек, който отдавна е забравил да се смее.
- Май трябваше да се погледнеш, за да се сетиш! Както и да е, сега разбра, нали, а от опит знам, че тези неща не са случайни. Външната прилика често води до сходни преживявания, а моите са толкова тежки и болезнени, че бих искала да те предпазя от тях. Дъщеря си на най – близката ми приятелка, не бих желала да повториш моите грешки.
Търпеливо се подготвих да я изслушам, дължах й го все пак, макар че изобщо не вярвах на теорията за сходните преживявания. Просто беше внимателна и благосклонна към мен, а и честно казано, тази наша прилика ме заинтригува, както и това, което искаше да ми сподели.
- Това е една история за любов – започна тя. – Ти влюбвала ли си се досега?
- Ами...имала съм две – три по – сериозни връзки...
- Когато се появи любовта, ще я усетиш, и ще разбереш колко е различно от всичко, което си изпитвала досега. И с мен беше така, а бях много млада и по – неопитна от теб.
Той беше едно от местните момчета – много буен и необуздан, а аз, точно обратното, бях толкова тиха и скромна. Харесах го много преди той изобщо да ме забележи, все се навъртах около къщата им или около местата, където знаех, че мога да го срещна, надявайки се да ми обърне поне малко внимание.
Но това се случи чак като се върна от казармата. Не можах да го позная – не беше вече онова момче, което помнех, беше се разхубавил и възмъжал. Но и той се изненада, когато ме видя – винаги съм била нежна и хубава, но тогава сякаш цялата греех, сякаш специално за него бях озарена от божията светлина, за да му се поднеса като ангелски дар. Винаги ще помня как ми каза тогава, че приличам на ангел.
От тогава започна нашата връзка – бяхме неразделни, вплетохме се един в друг с неутолимата страст на две зажаднели за любов сърца, нямахме насита. Колкото повече отпивахме от себе си, повече ожаднявахме.
Тя въздъхна и замлъкна. Разбрах, че има нужда да си почине и да събере мислите си.
- След това започна работа, налагаше се да пътува, и започнахме да се виждаме по – рядко. Уверяваше ме, че това е временно, докато намери нещо тук, в града, казваше, че и на него му тежи. Липсваше ми, о, колко ми липсваше! – тя затвори очи, и усетих, че отново изживява онези трудни мигове на раздяла, след толкова години те още бяха живи в нея.
- Не исках да повярвам, но наистина започнах да усещам, че го губя. Виждах, че моята любов все повече му тежи, прекалено силна беше за него. Когато се виждахме, цяла се разтварях в него, не бях себе си, живеех чрез него, за онзи кратък миг, когато ще съм негова, а той ще бъде мой. И колкото повече той се отдалечаваше от мен, толкова по – трудно ми беше да се разделям с него, всяко сбогуване отнемаше по нещо от мен, осакатяваше ме. Виж ръцете ми – пошепна, и чак тогава си дадох сметка, че говори много тихо, вероятно много се вълнуваше.
Погледнах, и чак сега забелязах, че са много тънки, съсухрени, с изкривени пръсти – приличаха на изсъхнали клони.
- Това започна от тогава – продължи тя – защото ръцете ми все го търсеха, все не искаха да го пуснат, все се протягаха към него да го задържат...Аз не се уморявах, но ръцете ми се умориха да се вкопчват в него, и се превърнаха в това.
Не го виждах с дни, все по – рядко се отбиваше, а аз все чаках, чаках, чаках... Дори когато сърцето ми знаеше, че повече няма да дойде, защото твърде много време беше минало от последната ни среща, аз не преставах да се надявам. Стоях до прозореца и гледах към улицата, с надеждата да го видя, както толкова пъти преди.
Минаваха седмици, месеци, години...времето загуби реалното си значение за мен, а аз постепенно губех зрението си от толкова взиране. Нали виждаш очите ми? Твърде много се бях втренчила в своята представа за любовта, и ослепях за всичко останало.
За това те повиках, да ти разкажа това и да ти кажа – не се страхувай от любовта, тя не е страшна, прекрасна е, цяла се отдай на нея, когато дойде при теб. Но не се вкопчвай, не я сграбчвай така, както аз направих, тя има нужда от простор и свобода, и ако поиска да си отиде, нищо не може да я задържи. Любовта е като река и тече най – пълноводно, когато нищо не я спира и ограничава, тогава ражда щастие и живот, така както живот се ражда в плодородните долини край бреговете. А аз се опитах да я огранича, и виждаш, сега нищо не е останало от мен...
Последните й думи бяха вече само шепот , който аз се напрегнах, за да доловя. Изплаших се, че ще умре, ей сега, тук, пред очите ми, а аз няма да мога да направя нищо. Нейната история така ме развълнува, че спонтанно се приближих и хванах ръката й, да й покажа, че усещам болката й, че я разбирам, мъничко поне да я утеша. Не можех да си представя да издъхне с цялата тази скръб в сърцето си.
Но тя отвори очи и ме погледна със слепите си зеници:
- Не се тревожи за мен, момиче, аз вече нищо не усещам. Тогава загубих и сърцето си.
Придърпа ръката ми към мястото, където трябваше да усетя туптенето на сърцето й. Но там не усетих нищо.
За нея знаех малко – бях я виждала само няколко пъти, и то преди много години, бях още дете. Помня, че й гостувахме с майка ми навремето, но почти нямах спомен за нея, така че нямах никаква представа защо ме вика при себе си. Сетих се, че за нея майка ми беше разказвала, че едва преживяла някаква трагична любов на времето, и оттогава живее сама, странна жена била, саможива и особнячка.
Когато отидох ме въведоха при нея, и в полумрака на затъмнената стая ми трябваше известно време, за да успея да я разгледам. Стоеше полуизправена в леглото, подпряна на възглавници, лицето й бе бледо и изпито, побелелите й коси – сплетени на тънка плитка, но най – силно впечатление ми направиха очите й. Не помня да имаше такива очи на времето – много бледи, почти безцветни, те оставиха в мен усещането, че гледа някъде през мен, че не ме вижда.
Поздравих я и приседнах на стола до леглото. Беше ми неловко, почти не я познавах и не знаех какво да й кажа.
- Сигурно се чудиш защо съм те повикала – отгатна тя мислите ми – и може би си забравила как идваше с майка си на гости, защото това беше отдавна. Навремето с нея бяхме много близки, беше единствената ми приятелка, а понякога водеше и теб. Още тогава забелязах приликата.
- Прилика ли? – зачудих се.
Тя ме помоли да светна лампата до леглото й, и ми показа една снимка на млада жена, поставена в рамка на нощното й шкафче. Беше с красиви тъмни очи, със замечтано изражение, но изглеждаше много, много тъжна.
Имаше нещо познато в нейния образ, но не успях да разбера точно какво.
- Не виждаш ли? – попита тя – Това е моя снимка, от времето, когато бях на твоята възраст.
Вдигнах глава и погледа ми случайно попадна на моя образ в огледалото на тоалетката. Чак тогава разбрах какво има предвид – наистина приликата ни беше поразителна.
Тя се засмя хрипкаво, като човек, който отдавна е забравил да се смее.
- Май трябваше да се погледнеш, за да се сетиш! Както и да е, сега разбра, нали, а от опит знам, че тези неща не са случайни. Външната прилика често води до сходни преживявания, а моите са толкова тежки и болезнени, че бих искала да те предпазя от тях. Дъщеря си на най – близката ми приятелка, не бих желала да повториш моите грешки.
Търпеливо се подготвих да я изслушам, дължах й го все пак, макар че изобщо не вярвах на теорията за сходните преживявания. Просто беше внимателна и благосклонна към мен, а и честно казано, тази наша прилика ме заинтригува, както и това, което искаше да ми сподели.
- Това е една история за любов – започна тя. – Ти влюбвала ли си се досега?
- Ами...имала съм две – три по – сериозни връзки...
- Когато се появи любовта, ще я усетиш, и ще разбереш колко е различно от всичко, което си изпитвала досега. И с мен беше така, а бях много млада и по – неопитна от теб.
Той беше едно от местните момчета – много буен и необуздан, а аз, точно обратното, бях толкова тиха и скромна. Харесах го много преди той изобщо да ме забележи, все се навъртах около къщата им или около местата, където знаех, че мога да го срещна, надявайки се да ми обърне поне малко внимание.
Но това се случи чак като се върна от казармата. Не можах да го позная – не беше вече онова момче, което помнех, беше се разхубавил и възмъжал. Но и той се изненада, когато ме видя – винаги съм била нежна и хубава, но тогава сякаш цялата греех, сякаш специално за него бях озарена от божията светлина, за да му се поднеса като ангелски дар. Винаги ще помня как ми каза тогава, че приличам на ангел.
От тогава започна нашата връзка – бяхме неразделни, вплетохме се един в друг с неутолимата страст на две зажаднели за любов сърца, нямахме насита. Колкото повече отпивахме от себе си, повече ожаднявахме.
Тя въздъхна и замлъкна. Разбрах, че има нужда да си почине и да събере мислите си.
- След това започна работа, налагаше се да пътува, и започнахме да се виждаме по – рядко. Уверяваше ме, че това е временно, докато намери нещо тук, в града, казваше, че и на него му тежи. Липсваше ми, о, колко ми липсваше! – тя затвори очи, и усетих, че отново изживява онези трудни мигове на раздяла, след толкова години те още бяха живи в нея.
- Не исках да повярвам, но наистина започнах да усещам, че го губя. Виждах, че моята любов все повече му тежи, прекалено силна беше за него. Когато се виждахме, цяла се разтварях в него, не бях себе си, живеех чрез него, за онзи кратък миг, когато ще съм негова, а той ще бъде мой. И колкото повече той се отдалечаваше от мен, толкова по – трудно ми беше да се разделям с него, всяко сбогуване отнемаше по нещо от мен, осакатяваше ме. Виж ръцете ми – пошепна, и чак тогава си дадох сметка, че говори много тихо, вероятно много се вълнуваше.
Погледнах, и чак сега забелязах, че са много тънки, съсухрени, с изкривени пръсти – приличаха на изсъхнали клони.
- Това започна от тогава – продължи тя – защото ръцете ми все го търсеха, все не искаха да го пуснат, все се протягаха към него да го задържат...Аз не се уморявах, но ръцете ми се умориха да се вкопчват в него, и се превърнаха в това.
Не го виждах с дни, все по – рядко се отбиваше, а аз все чаках, чаках, чаках... Дори когато сърцето ми знаеше, че повече няма да дойде, защото твърде много време беше минало от последната ни среща, аз не преставах да се надявам. Стоях до прозореца и гледах към улицата, с надеждата да го видя, както толкова пъти преди.
Минаваха седмици, месеци, години...времето загуби реалното си значение за мен, а аз постепенно губех зрението си от толкова взиране. Нали виждаш очите ми? Твърде много се бях втренчила в своята представа за любовта, и ослепях за всичко останало.
За това те повиках, да ти разкажа това и да ти кажа – не се страхувай от любовта, тя не е страшна, прекрасна е, цяла се отдай на нея, когато дойде при теб. Но не се вкопчвай, не я сграбчвай така, както аз направих, тя има нужда от простор и свобода, и ако поиска да си отиде, нищо не може да я задържи. Любовта е като река и тече най – пълноводно, когато нищо не я спира и ограничава, тогава ражда щастие и живот, така както живот се ражда в плодородните долини край бреговете. А аз се опитах да я огранича, и виждаш, сега нищо не е останало от мен...
Последните й думи бяха вече само шепот , който аз се напрегнах, за да доловя. Изплаших се, че ще умре, ей сега, тук, пред очите ми, а аз няма да мога да направя нищо. Нейната история така ме развълнува, че спонтанно се приближих и хванах ръката й, да й покажа, че усещам болката й, че я разбирам, мъничко поне да я утеша. Не можех да си представя да издъхне с цялата тази скръб в сърцето си.
Но тя отвори очи и ме погледна със слепите си зеници:
- Не се тревожи за мен, момиче, аз вече нищо не усещам. Тогава загубих и сърцето си.
Придърпа ръката ми към мястото, където трябваше да усетя туптенето на сърцето й. Но там не усетих нищо.
Скандално! Запис на депутат от ГЕРБ : Пр...
И да плаче Соломон Паси, войските на САЩ...
Премиерът Олжас Бектенов: Няма да има ув...
И да плаче Соломон Паси, войските на САЩ...
Премиерът Олжас Бектенов: Няма да има ув...
история. Но с благороден край.
Привет:)
цитирайПривет:)
2.
анонимен -
Аз също съм привърженичка на тео...
04.03.2012 22:03
04.03.2012 22:03
Аз също съм привърженичка на теорията за ,,външна прилика-сходни преживявания"и това е което ме впечатли в разказа.
Съжалявам ,но историята ми се стори малко хиперболизирана.Любовта не е чувство ,което може да ,,убие",каквато и да е била -споделена или не!
Тоест,мисля си ,че героинята е доведена до това състояние подхранвайки някакво друго чувство.
цитирайСъжалявам ,но историята ми се стори малко хиперболизирана.Любовта не е чувство ,което може да ,,убие",каквато и да е била -споделена или не!
Тоест,мисля си ,че героинята е доведена до това състояние подхранвайки някакво друго чувство.
на мен ми хареса!поздрави:)
цитирайДобре разказано, стегнато, пестеливо, убедително, с ненатрапваща се, но покоряваща вътрешна емоция.
С мъдри послания на старата жена за любовта.
цитирайС мъдри послания на старата жена за любовта.
tili написа:
история. Но с благороден край.
Привет:)
Привет:)
Да, сега като се замисля, атмосферата е сходна.
Не зная обаче дали аз бих нарекла този край точно благороден...
Усмихната седмица!
ponicka написа:
Аз също съм привърженичка на теорията за ,,външна прилика-сходни преживявания"и това е което ме впечатли в разказа.
Съжалявам ,но историята ми се стори малко хиперболизирана.Любовта не е чувство ,което може да ,,убие",каквато и да е била -споделена или не!
Тоест,мисля си ,че героинята е доведена до това състояние подхранвайки някакво друго чувство.
Съжалявам ,но историята ми се стори малко хиперболизирана.Любовта не е чувство ,което може да ,,убие",каквато и да е била -споделена или не!
Тоест,мисля си ,че героинята е доведена до това състояние подхранвайки някакво друго чувство.
Харесва ми, че си намерила нещичко за себе си тук. Но аз все пак запазвам правото си да имам друг поглед към начина, по който човек се отнася към това велико чувство. И как съотнася себе си към него.
Това ме радва! Хубава седмица!
цитирайно този направо ме разтърси.Толкова доза истина,има в нея...Всичко си има цена,и тази цена за нейната изпепеляваща любов е била фатална.Вярвам,че и днес има подобни любови.Поздрав за поста мила.
цитирайgelert написа:
Хубав разказ за една тъжна житейска история ...
Поздрави !
Поздрави !
Поздрав и от мен с пожелание за спорна седмица!
Благодаря ти, че оцени моят опит да представя едно свое виждане за любовта и отношението към нея.
цитирайpcelata написа:
но този направо ме разтърси.Толкова доза истина,има в нея...Всичко си има цена,и тази цена за нейната изпепеляваща любов е била фатална.Вярвам,че и днес има подобни любови.Поздрав за поста мила.
Може би си била в подходящата емоционална настройка, за това си го усетила толкова силно.
Благодаря ти, успешна седмица ти пожелавам!
Търсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
