С него сме се родили в един и същи ден, почти по едно и също време. Вероятно защото майките ни са били много големи приятелки, силно привързани една към друга, и открай време каквото направи едната веднага го правела и другата, да не остане назад.
Да имах брат-близнак едва ли щеше да е по-различно, макар да се различавахме и по външност, и по темперамент, много близък го чувствах. Което означава, че още от детска възраст понасяше порядъчно количество тормоз от моя страна, защото колкото той беше кротичък и тих, толкова аз бях палава и буйна.
Чак някъде преди да завършим осъзнах, че е започнал да се превръща в този привлекателен ведър младеж, който е сега.
До такава степен бях свикнала с него като с част от моето ежедневие, че изобщо не го приемах като момче, а по-скоро като някакво безполово същество, пред което мога да правя и споделям всичко, което правих и споделях с приятелките си. И което много безцеремонно понякога използвах за лична изгода. Той така ме беше свикнал – когато бяхме малки беше моят паж и се грижеше за домашните ми, а когато пораснахме стана добро прикритие от нежелани свалки и беше много удобен да му поплача на рамото в трудни моменти.
А трудни моменти при мен – колкото щеш! Не че бях от красавиците на училището, обаче нали си бях много общителна и луда глава, около мен все се навъртаха интересни хора. Докато завършихме имах две-три по-сериозни връзки, но не бяха нищо особено. С изключение на последната, но въпросният обект на чувствата ми беше доста по-голям от мен. Ужасно бях хлътнала, направо не бях на себе си – да беше поискал да умра за него, щях да го направя без да му мисля. Какво ти мислене – съвсем си бях изгубила ума, а той си имаше компания връстници, в която никак не бях добре приета.
Смятаха ме за хлапе, негова играчка, никой от приятелите му не гледаше сериозно на връзката ни. Нарочно говореха пред мен как тази или онази страхотна мацка страшно си падала по него и как той ще е истински нещастник, ако не се възползва, а на мен сърцето ми се свиваше и кръвта ми кипваше.
Опитвах да говоря с него за това, но той или не го приемаше сериозно и се смееше, или пък се държеше остро и ставаше студен и мрачен.
И пак моят приятел-близнак ми беше опора в тия моменти. Милият, колко пъти ми е понасял и гнева, и истериите, колко пъти ме е успокоявал и съветвал, изобщо, какво ли не е правил за мен.
  - Слушай – внимателно, но твърдо ми каза веднъж – този тип изобщо не те заслужава. Вбесявам се като гледам как те тормози.
Дотогава не ми беше говорил толкова остро и директно, винаги беше деликатен. Острата бях аз.
  - Знам! – сопнах му се и си издухах звучно носа в знак на възмущение – И какво от това? Влюбена съм!
Това последното трябваше да обясни всичко, включително и всички необясними както за мен, така и за него, мои действия и постъпки.
Той ме погледна много особено – изобщо този момент целия си беше малко особен, долавяше се някакво едва доловимо, но много осезаемо напрежение между нас, нещо съвсем ново като усещане, което преди липсваше.
  - Само да можех да ти помогна – въздъхна болезнено. – Какво не бих дал да знаех как да ти помогна...
Имах чувството, че иска да ми каже още нещо, но не го направи онази вечер. Само ме накара да се замисля колко се беше променил – май отдавна не беше вече онова плахо момче с по детски наивни очи. Беше станал един чудесен разумен младеж, който за разлика от мен не се забърка в нито една сладникава любовна история. Което беше учудващо, като се има предвид, че другите момичета никак не го възприемаха така дружески безполово, както аз го възприемах.
  - Абе ти защо не я хванеш онази русата кукла от съседния клас – подпитвах го – или дългокраката мургавелка дето все те зяпа прехласнато? Бас държа, че ще бъдат очаровани!
Той упорито отбягваше тези разговори, изшмулваше се нанякъде под предлог, че има да учи, или просто заговаряше за нещо друго. А аз не че бях особено тактична, но си имах достатъчно лични любовни трепети, та да се замислям особено задълбочено и за неговите такива.
  - Добре, де, като не искаш – не искаш! Сигурно се пазиш за голямата си любов – кисках се подличко, докато го гледах как се изчервява и по навик се прави на разсеян.
След като завършихме училище се наложи временно да се разделим – той кандидатства медицина, аз – педагогика, в различни градове. Приеха и двама ни, и се виждахме само между изпитите и по празниците за малко.
Последният път се засякохме за по-дълго – и двамата бяхме завършили и се бяхме прибрали да обмислим по-нататъшните си планове. Аз разбира се, отново бях влюбена, или поне така си въобразявах, въпреки че напоследък имахме някои разногласия с гаджето ми – уж щяхме да уреждаме и обмисляме общото си бъдеще, а все по-често спорехме за дреболии и ужасно се бяхме изнервили.
Той наскоро започнал да се вижда с една своя колежка – просто приятелка, каза, когато го подпитах за нещо по-сериозно. Уговорихме се да излезем заедно някоя вечер, и макар да не си прекарахме кой знае колко забавно, защото ние с моя годеник постоянно се дърлехме, а те се чувстваха неудобно, направихме го още два пъти в стремежа си да бъдем заедно.
Една сутрин той ми позвъни и поиска да се видим. Поканих го вкъщи и още докато правех кафето, той се появи. Изглеждаше по-странен от всякога, отказа да седне, отказа да пие кафе, отказа и да ме погледне даже.
  - Мислех, че е лесно да кажеш някому нещо, което толкова години си носил в себе си. Променял си се, света около теб – също, а това в теб е останало непроменено с времето. Необяснимо е, нали...
  - За какво говориш, не разбирам?
  - Самият аз не разбирам как е възможно, но открих, че нито за миг не съм преставал да обичам точно теб през всичките тези години, въпреки че ти изобщо не ме възприемаше по този начин. Дори опитах да бъда с друга, но...
  - Но ти...по никакъв начин...аз... – прекалено бях объркана, за да кажа нещо смислено. Кой знае защо идеше ми да ревна.
  - И да не си посмяла да се омъжиш за този тип, чуваш ли?! – гневно каза и пак така гневно ме целуна. – Не искам да те пускам от ръцете си, освен ако ти...
  - Недей... – усмихнах се, сгушена в топлината на прегръдката му – Мисля да поостана тук. Където ми мястото.

Исках да те добавя в приятели във Фейсбук, но не ми разрешава... Не зная защо... :(

Вероятно защото си ползвал фамилията ми, посочена тук, а там съм със тази на мъжа ми. Но аз любезно ти пратих покана :)

Хареса ми разказът!
Чудесен е! Поздравления!
Б.

хубава вечер!

Трудно ми е да определя какъв е краят на описаната история.Хепиенд не става.Тя не става.Защото следващото ново начало за нея след не много дълго време е много вероятно.В отворен край пък не ми се ще да вкарвам него.Единственото,до което той може да стигне по-нататък е разочарование от безсмисленото упорство,което често пъти проявяваме в отстояване на уж чисти намерения и помисли.Може би най-подходящо би било - Хепиенд за месец...два :)

Виж ти, виж ти...Колко интересно категорично мъжко мнение :)) Защо смяташ, че тя не става? Понеже все се е влюбвала и е имала много връзки с неподходящи мъже? А дали не е възможно точно този, старият приятел, да се окаже единствения подходящ, който да я накара да остане с него завинаги? А дали не е възможно да става дума за любов? ;))
Усмивки, човеко! :)