Мълчаливо стояха край смъртния му одър – двама сина и една дъщеря. Беше ги повикал, за да се сбогува с тях, защото усещаше, че краят му наближава. Каза им, че няма да преживее нощта, и те знаеха, че ще бъде така. Познаваха го достатъчно добре, за да вярват на всяка изречена от него дума.
В стаята цареше сумрачна тишина, едва нарушавана от пресекливото старческо дихание. Унесени в тихата си скръб, тримата се сепнаха, когато чуха звънеца на входната врата, и по-младият син отиде да отвори. Върна се със смутено изражение на лицето, а до него стоеше жена на средна възраст с писмо в ръка.
  - Държеше да го предаде лично – поясни младият мъж притеснено – Казва, че е наша роднина.
  - Но това е братовчедка ни – възкликна по-възрастния брат и се приближи до нея. – Едва те познах. От години не сме се виждали.
  - Да, живея в чужбина – поясни тя – и не съм се връщала отдавна. Дойдох защото мама е зле. Тя ме помоли да предам това писмо на баща ви, лично. Настоя за това.
  - Едва ли ще може да го прочете. От часове е в това състояние. Може и да не се пробуди.
  - Дай ми го – изненада ги гласът на старият мъж. Не бяха разбрали, че е буден и че е чул разговора.
  - Нека ти го прочета, тате – предложи по-младият син и се приближи до леглото с писмото в ръка.
  - Сам – отрони старецът, но в тази кратка дума имаше толкова категоричност, че никой не посмя да се противопостави. После се опита да се надигне, и допълни – Помогни ми.
Внимателно повдигнаха възглавницата и го положиха полуседнал, учудени от внезапната промяна. С вълнение и тревога наблюдаваха как пое писмото с треперещите си ръце, а след това зачете, напълно забравил за света наоколо.
„ Здравей, мой любими приятелю.
Пиша ти сега, когато вече това здравей е равнозначно на сбогом. Не намерих сили да направя това по-рано, и ти, надявам се, ще разбереш защо. Почти в края на земния си път сме с теб, и аз не мога да си отида от този свят с тази тежка тайна, заключена в сърцето ми. Не мога да затворя спокойно очи, без да ти разкажа всичко.
Влюбих се в теб от първия миг, в който те видях. Не зная ти дали си спомняш – беше на една забава, по случай рождения ден на наша близка. Всеки твой жест, поглед и дума от онази вечер останаха дълбоко запечатани в паметта ми. Не мислех, че мъж като теб може да ми обърне някакво внимание, когато сестра ми е наблизо, но ти ме покани да танцуваме, после разговаряхме, смяхме се. След това тя започна да флиртува с теб – това беше толкова естествено за нея, колкото дишането. Покани и нея на танц, но преди да се разделим дойде при мен, и ми каза, че искаш да се видим отново. И наистина ме потърси, и ми беше толкова хубаво с теб, че съвсем не исках да допусна очакваното – че в крайна сметка ще се влюбиш в нея. Винаги ставаше така. Никой не можеше да устои на чара й, беше толкова красива и забавна. Около нея се тълпяха ухажори като пеперуди около пламък, отдавна бях свикнала с това, и се бях примирила, нямах нейният плам и нейната външност. Но сърце имах, и колкото и разумна да се опитвах да бъда, не успях да го освободя от силното чувство към теб. Виждах как се разгаря любовта ви, но цяла се разтрепервах всеки път, когато чуех гласа ти, срещнех погледа ти, или дори само чуех името ти. Бях обсебена от тази любов, и не мислех, че ще мога да свържа живота си с друг, дори и когато вие бяхте вече щастливо женени. Топлеше ме вашето щастие и обич така, както бездомник се топли на чуждо огнище. Но не съжалявам и за миг, че срещнах човека, с когото успях да създам семейство и две прекрасни дъщери. Бог е свидетел колко обичах и тримата, това осмисли живота ми, накара ме да се чувствам ценена и обичана. Ти сам знаеш колко достоен човек беше съпруга ми, но към него никога не успях да изпитам тази любов, която изпитвах към теб. Опитвах се да те отскубна от сърцето си още от мига, в който разбрах, че обичаш сестра ми, и не престанах да опитвам, докато не разбрах колко безполезни са усилията ми. Мислех, че времето и семейните ангажименти ще променят това, че чувството ще се уталожи. Толкова години се борех с него, потисках го, но то се оказа по-силно от всичко.
Когато сестра ми почина и ти дойде да ми кажеш, прегърна ме и заплака като малко дете, аз, въпреки болката, не исках да ме пускаш от ръцете си. Стреснах се и се укорих за това, което изпитвам. Но скръбта от загубата на сестра ми, както и твоята, от загубата на любимата жена, не бяха достатъчни да променят чувствата ми. И колкото повече го осъзнавах, толкова по-дълбоко го криех в себе си – като моя слабост, като грешка, като...грях. Защото за мен, да те обичам по този начин беше грешно. Молех се да те преодолея, не спирах да се моля, но Бог не чу молбите ми. Сигурно защото не за любов Го молех, а да ме избави от нея...
Когато се виждаме насаме и разговаряхме, имаше моменти, в които усещах нещо повече от обикновена привързаност и нежност към мен и беше толкова изкушаващо да се поддам на това, поне за миг да си позволя да те имам само за себе си. Но аз не исках просто миг споделена нежност, исках любовта ти, а нея не можех да получа. Бях ти нужна, но само защото бях най-близкия човек на жената, на която бе дарил сърцето си. Дори когато я нямаше вече, ти не допусна друга да заеме нейното място в живота ти.
Уважавам и се възхищавам на любов като твоята, и не бих могла да бъда в мир със себе си без да ти споделя всичко това. Дори само факта, че го написах, вече ме кара да се чувствам по-добре. Съвсем близо е времето, когато ще се сбогувам с този свят, обич моя, а как да се сбогувам с него, без да се сбогувам с теб...
Прости ми.”
Старецът затвори очи и остана така толкова дълго, че децата му се разтревожиха. Предположиха, че писмото го е разстроило и това ще ускори краят му. За това не повярваха на очите си, когато старият човек решително се надигна и отхвърли завивката от себе си.
  - Заведете ме при нея – каза твърдо, а после, виждайки изумените им лица, тихо добави – Смъртта ми трябва да почака.
Не можеха да не изпълнят волята му, и малко по-късно го откараха в дома й. Малката й дъщеря ги посрещна разплакана. Лекарят току-що бе констатирал смъртта на старата жена. Старецът тихо приседна на леглото до нея и взе ръката й в дланите си. И всички видяха как лицето на мъртвата за миг се озари и засия в здрача на малката стая. А после угасна като свещица.

Прекрасна си, Хрис! Любовта е част от същността ни! И никога не е достатъчна, за да я преживеем! На тази Земя!Може би, затова е вечна и желана от нас!

Уникална си... и току що успя да ме разплачеш, а това не се отдава на всеки.

Аплодисменти!!!

Поздравления и от мен!
Б.

Споделена любов, тук и отвъд.:)

Поздрав и от мен, мила, за хубавите думи! Да, любовта никога не е достатъчна, за да я преживеем! Бъди обичана!

Бил си на подходящата вълна, също като мен. Дано успявам и да те разсмея.

Благодаря ти!

Любовта и времето не чакат!
По това приличат на смъртта!
Идват и отлитат със сърцата ни
във вечността!!!
:)))

Прекрасен разказ, щом от него и мъжете се просълзяват.