Познах я, въпреки че я бях виждал всичко на всичко три пъти през живота си, и знаех какви ще са думите й, преди още да ги изрече.
През всичките тези години дори не бях мислил за нея, тя беше някакво странно, мимолетно явление в живота ми, но бе успяла да остави дълбока и трайна следа в съзнанието ми, без дори да подозирам за това. Откакто я срещнах за първи път беше минал повече от четвърт век, а изведнъж в ума ми изникнаха и най-дребните детайли от тази среща, сякаш се бе случило вчера.
Тогава вървяхме с моето момиче, прегърнати в мекия полуздрач на парка, беше в края на лятото. Не знам дали бях точно влюбен в нея, бях много млад и неопитен, но се чувствах щастлив да я имам до себе си. Харесваха ми ласките, които си разменяхме, харесваше ми всичко, което тя правеше и начинът, по който ме караше да се чувствам. Знаех, че тя иска да чуе поне веднъж моето „обичам те”, но все още не бях готов да кажа тези думи, нещо ме спираше, колкото и други нежности да й нашепвах.
Онази малка червенокоса странница изникна сякаш от сенките на дърветата, съвсем неочаквано. Стреснах се, когато я усетих съвсем близо до себе си, и чух ясно да ми прошепва:
 - Кажи, че ме желаеш.
Още помня как ме объркаха думите й, дойдоха ми толкова неочаквано, колкото и самата й поява. Едва тогава успях да я разгледам по-внимателно – изглеждаше твърде необикновена, за да мога да преценя дали е хубава, по-скоро странна, отколкото интересна. Очите й изглеждаха огромни върху дребното личице, и почти се изплаших от дълбочината на погледа й. Сякаш проникваше чак в мислите ми, че и отвъд тях, и прочиташе за мен неща, които аз самият не знаех за себе си. Подразних се от усещането за страх, което изпитах заради нея, а също и заради нахалството да ми говори така пред приятелката ми. Дразнеше ме и това, че продължаваше да върви до мен въпреки че се опитвах да я игнорирам – една от червените й къдри дори докосна ръката ми, и усещането ме накара да настръхна целият.
- Остави ме на мира! – отдръпнах се рязко – Не виждаш ли, че ни досаждаш! Май нещо не си добре с главата, а?!
Приятелката ми ме изгледа изумено, а аз я хванах здраво за ръката, и пресякох въпросите й с думите:
 - Давай да се махаме по-бързо оттук. По това време се навъртат всякакви откачалки.
Ясно беше, че тя не я е забелязала, и слава богу.
После съвсем забравих за тази случка, защото преживях най-голямата трагедия в живота си. Най-страшното и необяснимо за мен беше, че всичко се случи за много кратко време. Просто един ден тя се оплака от силно главоболие, а на другия ден разбрах, че вече я няма. Казаха, че било остро мозъчно възпаление, а аз дълго, много дълго време не можех да приема, че моето момиче никога повече няма да е до мен. Дните след загубата й прекарах като в кошмарен сън, но мога да се закълна, че видях червенокосата отново, на погребението. Стоеше малко встрани от другите, странните й очи бяха втренчени в мен и сякаш попиваха болката ми, това беше единственият миг, когато ми стана малко по-леко, макар самата тя да изглеждаше като живо олицетворение на скръбта. Инстинктивно, без да мисля, тръгнах към нея, но до дървото, където беше застанала преди минута, нямаше никого. Беше изчезнала без следа.
Видях я няколко години по-късно, по времето, когато имах бурна връзка с омъжена жена, по-възрастна от мен. Бях истински пристрастен, разликата в годините не ми пречеше да си мечтая за едно общо бъдеще с нея, още повече, че ако съдех по думите й тя и съпругът й не бяха особено близки. Той почти непрекъснато беше в чужбина, а в редките моменти, когато се връщаше, аз се разкъсвах от ревност. Тя всеки път ми обещаваше, че ще говори с него за раздяла, но твърдеше, че й трябва време, а аз не исках да я притискам. Прекалено много държах на нея, за да й причинявам каквито й да било неудобства, бях готов да чакам колкото е необходимо.
Онази вечер бяхме седнали в малко крайградско ресторантче, когато червенокосата се появи отново.
Изникна както първият път, съвсем необяснимо и неочаквано, просто седеше на стола до мен, гледаше ме по нейния си начин, леко наклонила глава настрани, и се усмихваше едва доловимо. Или може би само очите й се усмихваха, и като че ли погледа й ме милваше. Усещането в никакъв случай не беше неприятно, но в съзнанието ми веднага изникнаха тъжните спомени, които свързвах с първата й поява, и чак ми загорча от думите, които изрече. Същите думи, както първият път.
Щеше ми се да я попитам коя е, защо се появява така неочаквано в живота ми, и защо толкова настоява да й кажа, че я желая, но изведнъж си дадох сметка как това ще изглежда отстрани. Любимата ми щеше да ме вземе за луд, със сигурност, защото вече ми беше повече от ясно, че тази, малката, я виждам само аз, изглежда си беше някаква само моя, персонална халюцинация.
Ето защо седях като на тръни, абсолютно объркан и твърдо решен да не й обръщам внимание, поне докато не ми хрумне някакво по-смислено решение. Щеше ми се да вярвам, че ако се абстрахирам напълно от присъствието й, тя чисто и просто по някое време ще изчезне, но дълбоко в себе си знаех, че това няма да се случи. В мен започна да се надига тиха паника, и когато вече не можех да я контролирам, просъсках й:
 - Махай се, стой далеч от мен, по дяволите!
Слава богу, това остана незабелязано, защото точно в този момент приятелката ми си избираше десерт и се беше задълбочила в менюто. Зададе ми някакъв въпрос в тази връзка, аз дори не знам какво точно й отговорих, но когато погледнах след миг към мястото до себе си, то беше празно.
Сигурно щях да продължа да търся някакво обяснение, ако няколко дни по-късно приятелката ми не ме сюрпризира с новината, че трябва да замине при съпруга си. Не каза, че се разделяме за винаги, но знаех, че това е краят на връзката ни. Почувствах го. Не можех да я задържа при себе си, губех я, и с нея животът ми изгуби своя смисъл. Превърнах се в едно бездушно подобие на себе си, носех се по течението, без да правя каквито и било планове, защото се страхувах от своето утре, което ми изглеждаше като една безкрайна, мрачна пустош.
Бях убеден, че никога няма да мога да обичам, че света на нежните чувства ще остане непознат за мен, но и този път живота имаше други планове. Срещнах жена, която успя да ме покори с милото си излъчване и да събуди нежността ми. Макар и да не изпитвах предишната изгаряща страст към нея, тя стана необходима част от моето съществуване, придаде му смисъл и го изпълни със съдържание. Бяхме женени отскоро, харесваше ми атмосферата на спокойствие и уют в дома ни, обичах да усещам ласкавата топлота на прегръдката й, когато се сгушва в мен, и се опитвах да й отговарям със същата обич, но не знам дали успявах.
Нещо завинаги се беше пречупило в мен след преживяната силна страст, като дърво след опустошителна буря, и не вярвах, че това може да се промени някога, но бях доволен и от това, което имах.
Същата вечер се прибирахме от едно семейно събиране, когато я видях да върви насреща ми. Убеден бях, че само допреди минута наоколо нямаше никого, но това си беше нейният начин да се появява, и не се изненадах особено. Този път чух познатите думи още преди да ги е изрекла, прозвучаха някъде дълбоко в мен, сякаш проникнаха в мозъка ми. Усещането за нея този път беше така различно, че сякаш попаднах в някаква друга реалност, която всъщност беше истинската, желаната, бленуваната, а света наоколо се превърна в илюзия. Съществуваше само тя и бездънната вселена на очите й, в които се потопих, за да открия с ням възторг красотата на изгубените си чувства – онези, пламенните, вихрените, които караха всяка моя клетка да чувства живота в себе си. Сякаш се раждах отново, и цялото ми съзнание се съсредоточи върху това малко „да”, което струеше от всяка моя фибра и което устните ми сами изрекоха, защото не можеха да изрекат нищо друго.
 - Скъпи, какво има? Защо се усмихваш така? – жена ми ме гледаше учудено, а аз надникнах в очите й, и улових сиянието им. Бяха очите на червенокосата.
 - Защото току-що срещнах Любовта. Отново. И този път я пожелах.