Котешки клавиши :: Как станах виртуален

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.06.2013 10:31 - Как станах виртуален

Автор: hristam Категория: Изкуство

Прочетен: 2369 Коментари: 3 Гласове:

Откакто се помня съм неудачник. Никога в нищо не ми е вървяло, не помня някога да съм се справял добре в каквото и да било. С една дума - абсолютния лузър.
Много бързо ми стана ясно, че това не зависи нито от странични фактори, нито от мен самия. Просто си бях роден с тази особеност, спокойно можеха да ми го впишат в паспорта като отличителен белег.
С годините свикнах да премам това не само с примирение, но и с известно достойнство. Научих се да пренебрегвам мнението на околните за собствената си особа, да се дистанцирам и да витая в един само мой свят, в който нямаше място за никой друг.
В резултат на това тези, които не ме смятаха за смотаняк приемаха, че съм странен, особен, дори надменен, и всички дружно ме оставяха на мира.
Любими занимания нямах, но затова пък ненавиждах повечето, които ми натрапваха. Най-мразеното от тях бяха уроците по цигулка, до които се стигна по единодушното решение на майка ми и баба ми. Нямам идея кое ги накара да предположат, че в мен тлее някаква музикална дарба, подозирам, че в основата на това стоеше факта, че учителката беше приятелка на майка ми. Освен това на друга нейна позната детето, видиш ли, сирело на цигулка,и по тая неоспорима логика аз се оказах поредния невинен потърпевш на родителските амбиции.
За цялата тази инквизиция никак не обичам да си спомням, още повече, че приключи сравнително бързо, в резултат на случаен инцидент. Един-единствен път се поблазних да стъпя на ледената пързалка, която всяка зима изникваше в задния двор на училището, и този път се оказа фатален. Всичко изглеждаше много примамливо отстрани, децата се забавляваха страхотно, обаче аз почти веднага преплетох крака и си паднах върху ръката. Болката беше ужасна, но пък се оказа истина поговорката, че счупеното носи щастие. Изтърпях почти с наслада всички неприятни процедури, неудобството от гипса, както и възмутеното натякване на майка и баба, които откак тръгнах на цигулка ми повтаряха до изнемога, че трябва да си пазя ръцете.
Приех това като моята първа, макар неумишлена и болезнена победа и за първи път се почувствах доволен от себе си. Това май стана причина да добия известно самочувствие, и успях да завърша училище с що-годе прилична диплома, макар да бях единствения, способен да получи двойка точно на изпита, за който се е готвил най-много...
Сега обаче предстоеше друг жизненоважен въпрос - какво ще правя по-нататък? За всички беше очевидно, че да продължа да се образовам няма смисъл. Не виждах смисъл и да тръгна да си търся работа, на този етап ми се струваше рано, пред мен имаше цял един живот, а и едва ли бих изпитал някакви материални затруднения, с оглед високоплатените служби на родителите ми. Този път баща ми беше този, който взе нещата в свои ръце, и за няма и месец ми уреди нелоша чиновническа службица при негов братовчед. Единственият проблем тук беше, че се изискваше компютърна грамотност, а от самосебе си се разбира, че моята я нямаше никаква. С новите технологии бях категорично скаран, задължителното обучение в училище ми бе послужило единствено, за да установя, че дори една машина може да бъде по-умна от мен, вследствие на което по възможност избягвах по-близки контакти и с нея.
Оказа се обаче, че на една мамина колежка синът й води именно такъв курс, и аз бях тутакси записан. Е, няма да крия, че хвърлих чутовни усилия додето схвана основните правила за работа с компютър, но все си мисля, че и този, дето ме обучаваше беше голям инат. Както и да е, важното е, че накрая се сдобих с нужния документ, и додето се осъзная вече бях редовен служител в чичовата фирма.
Честно казано подходих с огромно недоверие не само към работата, но и към хората, с които щях да я върша. Очаквах, че отношението им към мен няма да е по-различно от това на бившите ми съученици, но трябва да призная, че съвсем не беше така. Колегите, с които работех в една стая, бяха доброжелателни и любезни, а колежката на съседното бюро даже се изчерви, когато ни запознаха. Ако кажа, че бях изумен може би ще преувелича, но със сигурност това ме накара да се почувствам различно. И много приятно. За първи път някой забелязваше, че съм мъж-нещо, на което и аз не бях обръщал особено внимание до този момент.
С времето си дадох сметка, че ходенето на работа запълва живота ми по един ако не приятен, то доста поносим начин. Ясно е, че затова голямо значение имаше и факта, че доректорът ми беше роднина, но пък и аз си вършех работата наистина съвестно. Тоест тази част от нея, която чичо ми все пак сметнеше, че ще мога да свърша,но нали все още бях новак, имах нужда от малко повече време, за да навляза в нещата. С колегите общувах най-вече служебно и това ме удовлетворяваше напълно. До онази сутрин, когато заварих колежката хлипаща, скрита зад влажен куп мокри кърпички.
В такъв момент ми се стори съвсем неподходящо да я поздравя бодричко, както всяка сутрин, а да я запитам директно защо е разстроена за мен не беше най-доброто решение. От само себе си се разбира, че нямах самочувствието на най-добрия утешител на света, а и се боях да не се забъркам в някоя каша. Бях наясно, че съм способен да оплета конците и в по-малко деликатни ситуации от тази.
Тя обаче поде инициативата сама, още щом седнах зад бюрото си. Помислих, че сигурно няма на кого друг да изплаче болката си, а аз изглеждах достатъчно безобиден за целта.
Накратко-приятелят й я зарязал. Обаче зарязал я не как да е, ами по скайп, откъдето и произтичаше същината на трагедията. Не задавах много въпроси, но стана ясно, че се запознали в някакъв сайт, виждали се няколко пъти и отношенията им, според нея, процъфтявали все повече. Тя дори започнала да прави планове за задълбочаване на връзката, намекнала му за съжителство, понеже била сигурна, че двамата си пасват идеално. Той уж приел идеята възторжено, включил се с някои интересни и практични предложения относно съвместният им живот, а още на следващия ден почнал да бие отбой. И ето ти на, миналата вечер просто й писал, че вече има различни планове за живота си, в които тя няма място. Ама че история!
Нямах идея как да реагирам, но със сигурност за първи път изпитвах толкова силно съчувствие и състрадание. Бедното момиче, да попадне на такъв тип! А определено бе най-милата и невинна представителка на своя пол, която бях срещал някога. Нямаше нищо общо с онези надути глезли, които не пропускаха да ми се подиграят, ако изобщо ме забележеха. Такова едно създание не заслужаваше да страда по този начин, но нямах идея как точно пък аз мога да я утеша.
Просто за да кажа нещо я попитах за въпросния сайт за запознанства. Истината е, че дори не подозирах за съществуването на такива сайтове. Това без съмнение даде ефект, защото тя ме зяпна така учудено, че забрави да плаче. Не била срещала човек, който да не знае за тях, а във въпросния, който бил много популярен, били регистрирани повечето колеги. А подозирали, че и чичо ми е там, ама тайно.
И понеже сега аз бях зяпналия, тя ме завлече пред компютъра и додето не ми показа всички профили, начело с нейния, и не ми показа как да си направя и аз регистрация, не миряса.
Това така и не ми излезе от главата, и същата вечер, докато разглеждах този сайт, ми хрумна най-гениалната идея, споходила ме някога.
Първата ми работа, след като си направих профил, беше да си избера подходяща снимка-не своя, разбира се. Допадна ми една, изобразяваща наполовина шут, наполовина магьосник. Имаше някаква символика в това, която свързвах с миналия и с настоящия си живот. По-трудно ми беше да си избера ник нейм, но след известен размисъл се спрях на "единствения", понеже колежката ми на няколко пъти бе използвала точно това определения за бившия си любим. Идеята беше да й покажа, че има и друг единствен, при това дори по-единствен от първия...
Докато разглеждах нейният профил отбелязах, че тя е от малкото, които са сложили своя снимка. При това снимка, на която изглежда точно такава, каквато е в момента-не кой знае колко впечатляваща, но с много приятно излъчване. Тази снимка сякаш казваше:"Не крия нищо от теб, аз съм това, което виждаш". Освен това беше на линия, така че запретнах ръкави, и й изпратих едно усмихнато личице.
Тя почти веднага ми отвърна със същото. И така се започна.
Нямах опит в тая работа, но разговорът потръгна някак, а и тя не закъсня да го насочи в правилната посока-попита ме какво търся в този сайт. Съвсем искрено й отговорих, че лекувам душевни рани. Тя, разбира се, веднага прояви интерес, който задоволих с кратък тъжен разказ за скорошна раздяла с любимата.
Оттук нататък всичко стана лесно-тя се отприщи като порой, за втори път днес станах свидетел на нейната печална история, разменихме няколко мъдри реплики за обратите на живота, като този път не пропуснах да отбележа, че само един глупак може да постъпи по толкова подъл начин с едно толкова мило момиче. Начинът, по който тя възприе думите ми изглежда ме насърчи, понеже успях да й направя поне още три сносни комплимента до края на чата ни. Което зарадва колкото нея, толкова и мен, изпълвайки ме с неподозирано самочувствие.
Когато се видяхме на другата сутрин нямаше и помен от съсипаното момиче, изплакало очите си. Усмихна ми се много по-мило от обикновено, а малко по-късно забелязах, че си тананика. За това настроение без съмнение имаше принос "единствения" от сайта, така че реших да вляза в чата при първа възможност. Само че такава не се удаде чак до обяд, понеже се появи чичо ми с куп нови задачи, а в края на деня вече беше прекалено късно за подобни занимания, така че оставих това за вечерта.
Разбрах, че ме е чакала още щом се появих. Обясних й, че цял ден съм искал да се свържа с нея, но са ме затрупали с работа, което тя прие с усмивка. От този ден нататък разговорите ни ставаха все по-чести и все по-дълги. И на двама ни беше приятно да общуваме по този начин, аз подхвърлях от време на време, че няма да е лошо да се видим, но й бях казал, че живея в друг град, при това доста далечен,и тя не настояваше особено. Малко по малко обаче усещах, че се увлича, така че реших да изчезна за известно време под предлог, че съм болен.
Междувременно бях започнал да си пиша и с няколко други момичета, а една от тях ми каза и за два други сайта за запознанства, където била регистрирана. Стана ми любопитно, и само след няколко дни вече имах регистрация и там, със съвсем различни профили.
Бях изумен от факта колко много самотни хора има, и то самотни не винаги в смисъл на сами. Пишеха ми всякакви-скучаещи ученички, отегчени домакини,самотни стари моми, разведени дами в търсене на поредна жертва...От време на време се случваше да ми пише и по някой мъж с по-особена ориентация. На никого не отказвах добра дума, винаги намирах нужната утеха, бързо се превръщах в необходимият лек за всяка болка. Или просто приятното забавление, с което е толкова лесно да свикнеш...
Освен колежката ми, с радостен трепет за предстояща среща живееха още десетки момичета, жени и няколко млади мъже, един от друг по-обсебени от виртуалният ми образ.
А най-обсебеният всъщност бях аз. Нямах идея, че е толкова лесно да бъдеш желан по този начин, и това не просто ми харесваше, а постепенно изместваше реалния ми живот на втори план. Виртуалната действителност беше прекрасна! Това беше мястото, в което имах много и различни приятели, любими хора, забавлявах се когато и както си пожелаех. И дори не беше нужно да ставам от стола! Реалността не можеше да ми предложи и малка част от цялото това вълшебство.Все по-често се случваше да прекарам цялата нощ пред компютъра, а на сутринта се откъсвах с мъка, за да изпълнявам обичайните си задължения, които започваха да се превръщат в досадно бреме за мен.
Една сутрин дори не бях сигурен дали съм се събудил, толкова странно се чувствах. Нямах усещането, че нещо ме боли, но всичко пред очите ми трептеше и се движеше, изпълнено със светлина, прекалено ярка, за да мога да я възприема. А най-странното беше, че сякаш и аз бях част от това светлинно изригване, като да се намирах в пашкул, който излъчваше и поглъщаше светлината едновременно.
Реших, че напоследък прекалявам с висенето пред компютъра и това ще вземе да ми докара сериозни здравословни проблеми, а после понечих да стана и да изгася компютъра, но ръката ми увисна насред светещото пространство. По-точно това, което мислех за ръка, защото ръка нямаше. И докато в паника се опитвах да открия поне една реална част от себе си постепенно осъзнах, че това няма да се случи. Бях станал виртуален.

Нагоре