Постинг
15.03.2014 12:15 -
Благословена с любов
Познаваха се още от училище, най-обикновена ученическа любов. Нежност и приятелство, което се запази през годините. Пътищата им се разделиха, след като завършиха медицина, и двамата. Той замина за чужбина, където имаше роднини, които можеха да му помогнат да се устрои. Беше ясно, че ще трябва да се разделят, поне за известно време, поне докато нещата при него потръгнат.
Чуваха се често, но все по-рядко се виждаха. Той напредваше, започнал бе работа в престижна клиника, рядко намираше време да се връща. А после, някак от само себе си, все повече се разреждаха и телефонните им разговори. Чуваха се веднъж месечно, после през няколко месеца,после...
Сега, като се замисли, май бяха минали, колко- 8 години, повече? Последно като се чуха той й каза, че се е оженил, звучеше щастливо. Питаше я как живее, преди време тя го беше споменала за свой колега, в когото си мислеше, че се е влюбила. Не намери сили да му каже, че се е самозаблуждавала, защото толкова е искала да бъде обичана. Как да кажеш на някой който прелива от щастие, че си самотен, нещастен, душевно разбит...
Но...мина време оттогава.Тя потъна в работата си като в крепост, в която се чувстваше сигурна и защитена.
Беше един ужасно натоварен следобед, когато й съобщиха,че я чакат долу във фоайето. Малко се подразни, после се разтревожи, да не би нещо с майка й...
Беше той. След толкова години. Променен беше уж, а същият. По-зрял, но с неговата си хлапашка усмивка и старата палава тръпчинка. Само очите му не се смееха както преди. Бяха някак...угаснали.
След работа отидоха в дома й и говореха, говореха, говореха.
Тя го разпитваше за работата му, за семейството, щастлив ли е живота му...и той й йзля цялата си болка.
Жена му беше заболяла неизлечимо. В началото дори не разбрали, тя просто била по-разсеяна от преди,
забравяла разни неща. Шегували се, че имат нужда от почивка на Карибите, и пълен релакс.
После се случило онова с малката-оставила я самичка във ваничката и излязла до магазина с колата.Той я намерил посиняла от студ и плач, не на себе си от страх. Едва я спасили. Жена му се съсипала, рухнала напълно.
Сега била в специализирана клиника, грижеха се за нея, защото вече не била в състояние сама да го прави.
-Знам, че няма надежда да си я върна, такава, каквато беше, но...всеки път отивам с вяра, някаква абсурдна вяра, че ще ме посрещне както преди. А децата...малки са още, но вече усещат липсата й, и, наистина не знам как да се справя с това.Толкова съм объркан, така ме боли,че ми иде да вия от болка.
И, през цялото това време,през всичките тези години, те носих дълбоко в сърцето си. Част от мене си била винаги.
Наложих си да не те търся, защото последния път като се видяхме,ти ме запозна с приятеля си.
Видях как го гледаше, така ме гледаше и мен някога. И, без да знам защо, нали вече отдавна с теб бяхме само приятели, ме заболя. Криво ми стана. И се ядосах, на себе си се ядосах. Трябваше да се радвам за теб, а ми стана тъжно.
Откъснах те от мислите си, но не и от сърцето си. Толкова години минаха. Боях се, че ако се обадя, ще чуя друг глас, не твоя, различен, на непозната жена, за която съм само минало.
Така че дойдох без да се обадя. Толкова исках да те видя, че рискувах да ме посрещнеш с безразличие, или, по-лошо, просто...любезно.След толкова време...
Тя докосна лицето му. Беше мокро, но тя не го виждаше, защото очите й плачеха. И сърцето й плачеше, и ръцете, мокри от сълзите му. И устните, с които го целуваше, и косите й, които галеха тялото му. Цяла се превърна в кристалче страст, не беше просто жена вече, магия беше, отключена за любов магия.
Бяха заедно няколко вълшебни дни, правеха планове за бъдещето си, тяхното общо бъдеще. Тя щеше да замине при него. Но той не можеше да остане повече, не се беше разделял с децата толкова време, липсваха му, а и работата в клиниката...
Беше на работа рано на другата сутрин, когато чу за самолетната катастрофа. Не разбра точно каква е била повредата, само, че няма оцелели.
Вървеше по зелена слънчева поляна, отрупана с цветя. Той се усмихваше насреща й.
-Миличък,толкова се изплаших! Помислих,че...
-Всичко е наред, момичето ми. Обичам те.
Тя протегна ръце да го прегърне, но някак все не успяваше.
-Вземи ме с теб, скъпи!
-Обичам те. Не мога да го направя.
-Не разбирам, нищичко не разбирам.
-Носиш нашето дете, любима. Тя ще те направи много щастлива, ти нея-също.
-Почакай, моля те! Ако теб няма да те има, мен няма да ме има също! Покажи ми как да стигна до теб! Покажи ми!
-Бъди силна, заради нас, заради дъщеря ни, бъди силна...
-...бъди силна, хайде, браво, момиче!-тя отвори очи и видя лицето на един от по-възрастните си колеги.-Всичко е наред, всичко е наред...
Видя лицата на лекарите и сестрите, с които работеше. По-късно разбра, че за миг сърцето й било спряло. Помислили, че я губят.
Любов се роди точно след девет месеца. Всички казваха, че е нейно копие. Само очите й бяха неговите-зелени, опръскани със слънчеви искрици. Тя се чувстваше щастлива, пълноценна и благословена. С любов.
Чуваха се често, но все по-рядко се виждаха. Той напредваше, започнал бе работа в престижна клиника, рядко намираше време да се връща. А после, някак от само себе си, все повече се разреждаха и телефонните им разговори. Чуваха се веднъж месечно, после през няколко месеца,после...
Сега, като се замисли, май бяха минали, колко- 8 години, повече? Последно като се чуха той й каза, че се е оженил, звучеше щастливо. Питаше я как живее, преди време тя го беше споменала за свой колега, в когото си мислеше, че се е влюбила. Не намери сили да му каже, че се е самозаблуждавала, защото толкова е искала да бъде обичана. Как да кажеш на някой който прелива от щастие, че си самотен, нещастен, душевно разбит...
Но...мина време оттогава.Тя потъна в работата си като в крепост, в която се чувстваше сигурна и защитена.
Беше един ужасно натоварен следобед, когато й съобщиха,че я чакат долу във фоайето. Малко се подразни, после се разтревожи, да не би нещо с майка й...
Беше той. След толкова години. Променен беше уж, а същият. По-зрял, но с неговата си хлапашка усмивка и старата палава тръпчинка. Само очите му не се смееха както преди. Бяха някак...угаснали.
След работа отидоха в дома й и говореха, говореха, говореха.
Тя го разпитваше за работата му, за семейството, щастлив ли е живота му...и той й йзля цялата си болка.
Жена му беше заболяла неизлечимо. В началото дори не разбрали, тя просто била по-разсеяна от преди,
забравяла разни неща. Шегували се, че имат нужда от почивка на Карибите, и пълен релакс.
После се случило онова с малката-оставила я самичка във ваничката и излязла до магазина с колата.Той я намерил посиняла от студ и плач, не на себе си от страх. Едва я спасили. Жена му се съсипала, рухнала напълно.
Сега била в специализирана клиника, грижеха се за нея, защото вече не била в състояние сама да го прави.
-Знам, че няма надежда да си я върна, такава, каквато беше, но...всеки път отивам с вяра, някаква абсурдна вяра, че ще ме посрещне както преди. А децата...малки са още, но вече усещат липсата й, и, наистина не знам как да се справя с това.Толкова съм объркан, така ме боли,че ми иде да вия от болка.
И, през цялото това време,през всичките тези години, те носих дълбоко в сърцето си. Част от мене си била винаги.
Наложих си да не те търся, защото последния път като се видяхме,ти ме запозна с приятеля си.
Видях как го гледаше, така ме гледаше и мен някога. И, без да знам защо, нали вече отдавна с теб бяхме само приятели, ме заболя. Криво ми стана. И се ядосах, на себе си се ядосах. Трябваше да се радвам за теб, а ми стана тъжно.
Откъснах те от мислите си, но не и от сърцето си. Толкова години минаха. Боях се, че ако се обадя, ще чуя друг глас, не твоя, различен, на непозната жена, за която съм само минало.
Така че дойдох без да се обадя. Толкова исках да те видя, че рискувах да ме посрещнеш с безразличие, или, по-лошо, просто...любезно.След толкова време...
Тя докосна лицето му. Беше мокро, но тя не го виждаше, защото очите й плачеха. И сърцето й плачеше, и ръцете, мокри от сълзите му. И устните, с които го целуваше, и косите й, които галеха тялото му. Цяла се превърна в кристалче страст, не беше просто жена вече, магия беше, отключена за любов магия.
Бяха заедно няколко вълшебни дни, правеха планове за бъдещето си, тяхното общо бъдеще. Тя щеше да замине при него. Но той не можеше да остане повече, не се беше разделял с децата толкова време, липсваха му, а и работата в клиниката...
Беше на работа рано на другата сутрин, когато чу за самолетната катастрофа. Не разбра точно каква е била повредата, само, че няма оцелели.
Вървеше по зелена слънчева поляна, отрупана с цветя. Той се усмихваше насреща й.
-Миличък,толкова се изплаших! Помислих,че...
-Всичко е наред, момичето ми. Обичам те.
Тя протегна ръце да го прегърне, но някак все не успяваше.
-Вземи ме с теб, скъпи!
-Обичам те. Не мога да го направя.
-Не разбирам, нищичко не разбирам.
-Носиш нашето дете, любима. Тя ще те направи много щастлива, ти нея-също.
-Почакай, моля те! Ако теб няма да те има, мен няма да ме има също! Покажи ми как да стигна до теб! Покажи ми!
-Бъди силна, заради нас, заради дъщеря ни, бъди силна...
-...бъди силна, хайде, браво, момиче!-тя отвори очи и видя лицето на един от по-възрастните си колеги.-Всичко е наред, всичко е наред...
Видя лицата на лекарите и сестрите, с които работеше. По-късно разбра, че за миг сърцето й било спряло. Помислили, че я губят.
Любов се роди точно след девет месеца. Всички казваха, че е нейно копие. Само очите й бяха неговите-зелени, опръскани със слънчеви искрици. Тя се чувстваше щастлива, пълноценна и благословена. С любов.
Търсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
