Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10 17:59 - Писмо от небето
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 233 Коментари: 0 Гласове:
6



Пренасяше последната щайга с празни буркани до колата, когато белият плик грациозно и някак преднамерено кацна върху тях. Петко зяпна нагоре с надежда да види подателят на това писмо, чийто получател се беше оказал така ненадейно той самият, но видя само зеленият шубрак на големият кестен пред блока, в който цвърчаха врабци. На балкона на третия етаж му се стори, че мерна някакво движение, но не беше съвсем сигурен.
Петко нагласи внимателно щайгата в багажника - дейност, изпипана в детайли вследствие дългогодишният опит в процедурата свързана с извозването на празните буркани до село към края на лятото, и прибирането им пълни три седмици по-късно. Всичко в живота на Петко бе придобило такава рутина, че той действаше без да се замисля, следвайки машинално собственият си график на живот, създаден с активната намеса на енергичната му съпруга.
Взе писмото и се огледа крадешком, преди да отвори плика. Животът бе научил Петко да бъде много предпазлив, особено когато в ръцете му неочаквано и по мистериозен начин се озове писмо, паднало от небето.
"Здравейте, скъпи съседе П." - зачете приятно закръгленият почерк, изпъстрен с красиви завъртулки. - " Извинете дързостта ми да Ви пиша, но се досещам, че и Вие, като мен, трудно се решавате на по-близък контакт. Вече почти година се срещаме - най-вече около блока, на стълбището или в асансьора, и забелязвам, че кратките поздрави и погледите, които си разменяме, Ви вълнуват толкова, колкото и мен."
Петко примигна стреснато, отдръпна листа от лицето си, след което пак прочете първите няколко изречения буква по буква. Нямаше промяна - там наистина пишеше точно това, което озадаченото му съзнание просто не знаеше как да възприеме. В края на краищата никога не беше получавал писмо с подобно съдържание, дори и в най-лудите си младежки години, а това сега му дойде точно като гръм от ясно небе. И в буквален, и в преносен смисъл.
"Много съм впечатлена от внимателното Ви вежливо отношение, Вие сте от този изчезващ вече вид мъже, които знаят как да се отнасят към една жена, принудена по неволя сама да се бори с тежкото си ежедневие. Нима мога да забравя малките Ви мили жестове на учтивост - всеки път, когато се засичаме на входа, Вие галантно държите вратата, за да вляза първа, веднъж дори ми помогнахте да занеса пълните с покупки чанти, като слязохте на третия етаж заедно с мен. Освен това няколко пъти ми давахте предимство да се кача в асансьора с моят Буфи заедно с други, по-възрастни съседи, което окончателно ме убеди, че Вие сте изключително интелигентен човек, възпитан на уважение към по-възрастните хора. И ми даде тайната надежда, че виждате в мое лице една крехка жена, която има нужда от силното ви мъжко рамо."
Я гледай, смая се Петко. Та това трябва да е симпатичната младичка вдовица, с която наистина често се засичаха из блока. Можеше ли да очаква, че най-обикновената му вежливост ще стане причина за такова емоционално послание? Истината беше, че смешната малка булонка на младата жена му лазеше по нервите и затова гледаше да държи нея и стопанката й под око, когато се срещаха случайно, за по-сигурно - на няколко крачки пред него. А да влезе с тази подскачаща, ближеща и квичаща топка косми в тясната асансьорна кабина беше нещо, което би пропуснал с удоволствие. Дори с цената на трудоемкото изкачване на пет етажа пеша по стълбите.
"Едва ли щях да събера смелост да Ви напиша това, ако не беше начинът, по който ме гледате. В очите Ви виждам онази нежност, която ми липсва, откак останах сама и която може би липсва и на Вас, въпреки, че сте женен. Зная, че сте грижовен и отговорен и към семейството си, но виждам колко често сте самотен."
Петко въздъхна. Права беше жената - Мичето, жена му, не харесваше кой знае колко компанията му, все гледаше да се събере с онези нейни вятърничави приятелки, дето устите им не млъкваха. Понякога ги водеше и в къщи, та беше принуден да се скрие в спалнята и да гледа новините на малкият им стар телевизор, от който го заболяваха очите. А децата...единият беше вече твърде голям, почти не се вясваше в къщи, а пък Кирето, малкият, беше все навън с приятелите.
Петко сякаш внезапно осъзна самотата си и това го натъжи и размисли. Толкова, колкото да го накара да продължи да чете с интерес: "Самата аз се опитвам да се справям с това както мога, поемайки всички грижи за дома си напълно сама, което за една жена никак не е лесно. Извиках майстори преди месец, защото кухнята ми имаше нужда от пребоядисване и освежаване, но те се оказаха напълно несериозни, идваха рядко и за малко, вечно бързаха за други обекти, и вече мисля, че този ремонт ще продължи до безкрайност. Опитвам се сама да поема част от работата им, но съм толкова неопитна в това!"
Хубава работа, възмути се Петко, който толкова се вживя в написаното, че изруга гласно. Ама как може, толкова фина жена, младичка, неопитна, хубавка като капка, да седне да се занимава с бояджийство. Какви хора са тия майстори, срам и позор! Да знаеше по-рано, щеше да намери време да й помогне, колко му е, всички във входа знаеха, че е със златни ръце. За нищо не викаше майстор - сам беше сложил и плочките, и окаченият таван, а паркета в хола редиха с един приятел и стана като за изложба.
"Ще се радвам на дойдете някой път да пием кафе и просто да си поприказваме, когато намерите малко време." - А най-отдолу беше добавено - "Съседката, която не спира да мисли за Вас. Ани."
Ани! Вярно, че беше Ани, сети се Петко. Жена му много-много не я харесваше и току подхвърляше нещо пиперливо за нея. Това са то женските приказки, все гледат да клъвнат, особено, ако жената е млада и хубава...
 - Тате, какво е това писмо?
Петко се стресна и изпусна белият лист. Кирето любопитно го изучаваше с кръглите си детски очи и чакаше отговор.
 - Ааа...нищо интересно, тате - смотолеви Петко и напъха листа в джоба си. - Ти, такова...къде си тръгнал?
 - Отиваме с Мишо на кино - заяви малкият доволно. - Дай ми двайсе лева.
При други обстоятелства Петко би се замислил сериозно над исканата сума и би преразгледал искането на отрока си, но сега измъкна една двайсетачка от шепата банкноти, които извади от джоба си, и я подаде на момчето.
 - И да не закъсняваш! - заръча по навик, докато малкият тичешком се скри от погледа му.
Такаааа, преразпредели мислите си Петко. Честно казано, не беше забелязъл, че тази мила съседка Ани го харесва, но щом е така, още тази вечер може да я посети. Идеална възможност, понеже жена му пак щеше да ходи на някакво дамско парти.
В седем и десет Петко се огледа за последен път и остана повече от доволен от видяното. Е, да, вече не беше първа младост, шкембето му вървеше на крачка пред него, както се шегуваше жена му, а и косата му доста пооредя, но пък беше висок и за възрастта си изглеждаше почти достолепно. Може да нямаше плочките, фигурата  и парите на бизнесмена от втория етаж, по който всички жени от входа - та даже и жена му, сигурно - въздишаха. Но не и Ани. Ани, която бе оценила каква златна душа се крие в това зряло мъжко тяло и която бе написала това трогателно писмо специално за него.
Петко взе червената роза, която си бе направил труда да купи от свадливата цветарка на ъгъла, като за пореден път съжали, че даде на Кирето цяла двайсетачка. За тия пари можеше да й купи цял букет. Както и да е, някои жени се впечатляват и от една роза, може пък да сметне, че е много романтично, помисли си, и решително пое към третият етаж.
От апартамента на Ани се чуваше приятна музика, което го обнадежди - значи си беше в къщи и...може би го очакваше. Още не беше си дръпнал пръста от звънеца, когато тя отвори и го погледна учудено.
 - Здравейте - притеснено отрони Петко и млъкна.
Тя го поздрави и го попита защо я търси.
 - Аз...ааа... - Петко усети как целият плувна в пот, а проклетата роза го убоде, докато я въртеше смутено между пръстите си. После изведнъж се оживи и измъкна писмото от джоба си, сякаш беше пропуск за Рая. - Идвам във връзка с това.
Ани се втренчи в белият лист с непроницаемо изражение, което рязко се промени, щом го разгърна.
 - О, Боже! - възликна. - Но...как е попаднало у Вас?
 - Ами...тази сутрин падна връз бурканите - отрони Петко. И понеже видя изуменото лице на Ани, поясни бодро - Дето ги нося на нашите, за зимнината.
Няколко изражения се смениха върху лицето на младата жена, докато накрая не избухна в смях.
 - Ох, извинете - каза накрая, поемайки си дъх. Очевидно беше доловила петковото неудобство. - Може би вината е моя. Тази сутрин правих кекс и поръсих старата си рокля с брашно, затова излязох на балкона да я изтърся. Писмото явно е било в нея. Ама че работа, съвсем бях забравила, че съм го писала!
Петко съвсем се беше вкаменил, когато от стаята се появи не друг, а съседът бизнесмен и попита какво става.
 - Ох, Пачо, толкова смешна история - закиска се младата жена, обръщайки се към него. - Няма да повярваш...
Петко не изчака продължението, защото в този момент искаше единствено да изчезне. Никога преди не се беше чувствал толкова засрамен и унизен, дори и преди младата жена да извика след него:
 - А датата,не видяхте ли датата? Писах го преди година!Но така и не му го дадох, защото сам ме потърси...
Едно му стана ясно и то беше напълно достатъчно - писмото не беше за него, а за онзи зализан тип бизнесмена, който в този момент му се надсмиваше, заедно с тая никаквица Ани. Ах, права е била жена ми, като казваше, че тая вдовичка не е стока, подсмръкна Петко дълбоко покрусен и избърса горчивата сълза, плъзнала се по лицето му.







Гласувай:
6
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3192253
Постинги: 1194
Коментари: 16716
Гласове: 58846
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031