Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04 08:18 - Твърде много любов
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 2014 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Когато научих, че е починал, бях шокиран. Мъж в разцвета на силите си, който не помня да е имал някакви здравословни проблеми от както го познавам. И най-вече - човек безкрайно влюбен в живота. Не познавах друг като него. А израстнахме заедно. Често казано той ми е по-близък от родния ми брат, с когото по стечение на обстоятелствата все по рядко общуваме.
Едно време се чудех какво кара всички около него да го приемат с възторг и обожание. Той не полагаше специални усилия да се хареса, не притежаваше особено атрактивна външност, не блестеше и с някакви специални качества и умения. Но магнетизма му беше убийствен, имаше едно много специфично излъчване, което го правеше невероятно чаровен.
Съпругата ми и децата не правеха изключение. Хващах се, че на моменти изпитвам лека ревност заради начина, по който забравяха всичко останало и го зяпваха, докато ги замаяваше с някоя история от богатия си архив. Подозирах, че повечето са измислици, макар че той беше пътешествал доста и обичаше приключенията.
Беше силен, много жизнен мъж, който успя да преодолее тежката загуба на първата си съпруга, която беше голямата му любов. Вярвах, че като негов най-близък приятел съм го подкрепял в тези тежки моменти, но истината е, че той не допусна никого до болката си. След смъртта й не пожела да се споменава дори името й, и малко след това замина извън страната.
Можех да го разбера, имаше нужда от промяна, за да се опита да се вземе в ръце и да започне отначало. Малко зная за този период от живота му, най-вече от пълните му с приключенски дух разкази, които приемах повече като плод на богатото му въображение, отколкото като действително случили се. Но е факт, че това дълго пътуване му даде нов стимул за живот. Малко след като се върна изненадващо за мен се ожени за една наистина много приятна млада жена, с която се оказа, че се е запознал в чужбина. Тя очевидно беше лудо влюбена в него, и запази тази страст и досега, когато вече имаха две големи деца, а той обожаваше семейството си.
При все това знаех, че поддържа връзки и с други жени. За две от тях знаех със сигурност, защото той лично ме бе запознал. Не разбирах нито защо го прави, нито кога намира време - напоследък бизнесът му се бе разраснал, беше управител на фирма с доста широк спектър от дейности. Не обичаше да говори за личните си отношения, но веднъж ми сподели, че всяка от жените му дава по нещо различно и уникално, от което не иска да се лиши. Двете му приятелки знаеха, че е женен, но това очевидно не им пречеше да го боготворят.
Естествено жена му беше в пълно неведение относно това, и нямаше как да е иначе, защото той несъмнено умееше да кара всяка жена до себе си да се чувства единствена, обичана и задоволена по всякакъв начин.
Аз самият не можех да разбера какво точно му липсва, докато един ден не проумях. И трите жени, с които беше, имаха някаква прилика с първата му съпруга, при все, че бяха напълно различни една от друга. Трябваше ми доста време, за да го проумея, но дори и когато бях сигурен в това, не посмях да го обсъдя с него. Още помнех колко болезнено реагираше на всеки спомен за нея. На жена си също не бях казал и дума за това - щях да я натоваря излишно, а и с годините семействата ни бяха се сближили много. Тази новина със сигурност щеше да я разстрои - щеше да промени отношението му към него. Много вероятно щеше да започне да изпитва и вина от тежестта на подобна тайна. Каква полза от това?
А ето, че този човек вече го няма. Трудно ми беше да приема този факт, както би било вероятно за всеки, когато случилото се е твърде неочаквано. Когато разговарях по телефона със съпругата му разбрах, че се касае за инфаркт, но тя изрично настоя да се видим. Искала да поговорим. Можех да я разбера, явно в този момент имаше нужда от близък човек край себе си, за да сподели болката си.
Веднага щом се върнах от командировка отидох да я видя. На мен самият ми беше много тежко, че не съм бил до нея и децата в тези трудни моменти, но нямаше как да се върна по-рано. Знаех, че жена ми ги е подкрепяла доколкото е възможно, макар за самата нея шокът да е бил голям.
Беше минал по-малко от месец, а едва я познах. За тези дни съпругата му се беше стопила като след тежко боледуване, от едрата, приветлива жена не бе останал и помен. Беше посърнала и някак изведнъж остаряла, само очите й блестяха трескаво, като че единствено в тях имаше искрици живот. И много, много болка.
След краткия мъчителен разказ за случилото се тя внезапно стисна силно ръката ми, втренчи пламтящите си очи в мен, и прошепна:
- Ти си единственият, на когото мога да споделя. Но всъщност вината за случилото се е моя. Аз съм виновна, че него вече го няма.
Изгледах я объркано без да мога да кажа каквото и да било. Тя отпусна ръцете си като мъртви, цялата се сви, имах усещането, че иска да се скрие от самата себе си.
- Онзи ден, когато това се случи не бях на себе си. - преглътна мъчително и продължи. Едва говореше, имах чувството, че всяка дума й причинява болка. - От известно време подозирах, че има връзка с жена. Нямах някакви преки съмнения, просто...интуиция. Винаги е бил много мил и внимателен, много грижовен...познаваш го. Но предната вечер видях онзи есемес - нищо особено, само едно "Ще бъда там".
Тя млъкна този път за малко по-дълго, а после сякаш нещо се отприщи в нея и думите заваляха като порой.
- Каза, че е от секретарката му, за да му предаде някаква важна справка. Помолил я да отскочи в офиса му на другата сутрин, въпреки че беше неделя. Не казвам, че не му повярвах, просто...не бях на себе си. Никога преди не съм се чувствала така, не мога да си обясня защо избухнах по този начин. Наговорих му какво ли не, бях бясна. Той... - тя притисна с пръсти челото си, видях, че ръцете й трепереха - Не каза и дума. Като че ли това ме вбеси още повече. Мълчеше през цялото време. После тръгна към вратата, и тогава видях онази вена на слепоочието му. Беше огромна и пулсираше. Разбрах, че е много разстроен, а преди да излезе силно притисна ръка към сърцето си. - затвори очи и се облегна назад. Чак сега си пое дъх. - Най-страшното е, че в онзи момент с цялото си сърце го ненавиждах. Пожелах си да го няма, да изчезне от живота ми, защото не можех да си представя да го деля с друга.
Гласът й съвсем изтъня и се скъса като конец, помислих, че ще заплаче, но тя вдигна очи към мен и твърдо изрече:
- Мисля, че аз го убих.
Бях твърде шокиран, за да реагирам по какъвто и да е начин, но се опитах да я успокоя. Съвсем формално. Дори не помня точно какво й казах, вероятно съм я уверявал, че не бива да се товари с подобна вина, че за някои хора подобни скандали са ежедневие, от това не се умира...Единственото, което усещах е, че се задушавам и не мога да остана повече. Сетих се, че жена ми беше споменала, че ще мине да я види по-късно, и й го казах, след което побързах да си тръгна. Знам, че приличаше на бягство, но нямах друг избор в този момент.
Чак долу в колата започнах да дишам нормално. Трябваше ми време да подредя мислите си, бях научил повече, отколкото ми се искаше.
В къщи жена ми ме посрещна с думите, че са ме търсили по спешност. Вероятно клиентка, звъняла два пъти и си оставила номера, за да я потърся. С тази мисъл се обадих и аз, но още щом чух гласа я познах - беше по-младата му приятелка. За нея дори ми беше неловко да употребя думата "любовница". Само с две години бе по-голяма от дъщеря му.
Научила, че съм се върнал и искала да поговорим. Много настояваше да се видим колкото е възможно по-скоро, било важно.
Отидох веднага след като жена ми излезе. Не познавах много добре момичето, но имах добро впечатление - беше интелигентно и лъчезарно създание. Внимателна и мила, не ми се вярваше, че може да създаде някакви неприятности. Но сърцето ми беше свито.
Беше подпухнала от плач. Изглеждаше така, сякаш през цялото това време не е спирала да плаче. И сега, като ме видя, големите й светли очи се наляха и по бузите й плъзнаха сълзи.
Извини ми се, че трудно се владее и че ме безпокои, но нервите й напоследък били страшно разклатени, а нямала с кого друг да сподели. Внимателно я попитах за какво става дума, след като я изчаках да се поуспокои.
- За него, за смъртта му - изхлипа тя - Работата е там, че...не мога да живея с тази вина. Не зная как да живея така.
Помислих, че има предвид естеството на връзката им, но все пак не разбирах - нали него вече го нямаше...Тя не ми даде много време за размисъл:
- Аз причиних смъртта му.
Думите се откъртиха от гърдите й като тежка въздишка, в първия миг си помислих, че ми се е счуло.
- Нека ви разкажа, изслушайте ме, моля ви! Ще се поболея, ако не го споделя с някого, а вие сте най-близкия му приятел.
Същия ден, когато това се случило, тя му съобщила, че е бременна. Ужасно се притеснявала от реакцията му, но вярвала, че той е точно толкова влюбен в нея, колкото и тя в него, и се надявала да намерят решение. Когато му казала, той дълго мълчал. После я уверил, че ако реши да запази детето ще направи всичко необходимо нищо да не им липсва.
- Това не ми беше достатъчно, не исках милостиня. Исках да сме му необходими - аз и нашето дете, а не да получавам...помощи. - тя отново изтри една изплъзнала се сълза и продължи - Много му говорих. Разбирате ли, твърде много го обичах, а и самата аз бях много объркана. Той през цялото време не каза и дума. Само ме прегърна с думите, че ме обича, но трябва да тръгва. Видях, че беше пребледнял, и очевидно много разстроен. Това направо ме разтърси. Не беше честно да се измъква така след всичко, което бяхме преживели заедно. Разкрещях му се, дори не зная какво точно му наговорих, само знам, че ако думите можеха да убиват, още тогава той щеше да падне мъртъв на място. Когато видях вратата да се затваря зад гърба му, бях изумена от безочието му, не можех да повярвам, че просто си тръгва и ме оставя в момент като този. Никога преди не съм изпитвала такава силна ненавист към някого, като че ли цялото ми същество копнееше само за едно - да го нарани, да го смаже, да го унищожи...
Малките й ръце бяха свити в юмруци, които притискаше до главата си. Виждах, че не беше на себе си и че все още отново и отново преживява онзи момент. Кой знае дали изобщо някога щеше да престане, вината, която сама си беше вменила, бе твърде тежко бреме за крехката й психика.
Почти бащински сложих ръка на рамото й.
- Чуй ме, не трябва да се виниш за смъртта му. Каквото и да се е случило, вече не може да се промени, а теб те чака цял един живот, още си толкова млада.
Говорих й доста, не зная дали успях напълно, но мисля, че поне отчасти я успокоих. Когато си тръгнах я уверих, че ако има нужда да поговорим отново може да разчита на мен. Само дето аз самият нямаше с кого да поговоря, а хаосът в главата ми заплашваше да ме обсеби напълно.
Точно си мислех за третата жена в живота му - само тя още не беше ме търсила, и я видях да върви срещу мен. Не знам дали беше случайна среща. Когато става дума за нея нещата тънат в мистика.
Тя е от тези, които се изживяват като притежатели на свръхсетивни способности, не знам дали печели от това, но определено си вярва, че е екстрасенс. Аз лично нямам никакви впечатления относно това, по принцип съм много скептичен относно тези неща, но приятелят ми беше впечатлен.
- Търсих те - спря пред мен тя и отметна дългата си тъмна коса. Може да беше луда, но наистина беше красива. Висока почти колкото мен, с изящна фигура и интересно лице.
Не попитах къде и кога. Вече се досещах.
Седнахме в близкото бистро. Докато я гледах как се настанява на отсрещния стол, изведнъж, съвсем нелогично в мен се надигна някакъв истеричен кикот. Чувствах се като участник в нечия нелепа фантазия, най-вероятно и нервите ми не издържаха, но едва успях да задуша пристъпа на неуместен смях. Все пак не се сдържах:
- Смяташ, че имаш вина за смъртта му?
Тя се втренчи в мен.
- Ти си усетил - погледа й беше в състояние да хипнотизира. Аз обаче май бях имунизиран срещу подобни въздействия. Поне в момента.
- Боя се, че не - отвърнах - И май ще трябва да те изслушам, за да разбера за какво става дума.
Можех ли да й обясня, че вече бях изслушал повече, отколкото ми се щеше? Но имах ли избор...
- Знам, че ме мислиш за луда, обаче това няма никакво значение. Така или иначе ще разбереш. - запали цигара и продължи - Обичах го прекалено много, въпреки, че никога не е бил мой. И нямаше шанс да ми отвърне със същото.
Погледнах я учудено:
- Но ти винаги си знаела, че е женен.
- Не става дума за настоящата му жена. Само една жена беше в сърцето му, и никоя не можеше да я измести от там - тя ме погледна през дима - Онази, мъртвата.
И таз хубава, помислих си.
- Не спря да го преследва през цялото време. Постоянно я виждах край него. - продължаваше да ме гледа, но не мисля, че ме виждаше. Дори не съм сигурен, че говореше на мен - Знаех, че няма да го остави, защото го иска за себе си. Опитах се да се свържа с нея, надявах се, че ще мога да променя нещата. Изобщо ме ми обръщаше внимание. Само онази последна вечер...След като той си тръгна, тя остана. Виждах бледия й силует и не можех да повярвам, че е в стаята. Развълнувах се, защото за мен това означаваше някакъв шанс, шанс да го откъсна от нея. Може би най-сетне бе разбрала, че нейното място не е тук, в света на живите. Цяла нощ я убеждавах, молех я, уверявах я, че става дума за неговото щастие, и знаех, че този път тя ме чува.
Загаси цигара си, и с нея сякаш угаси и пламъка в очите си. Когато ги вдигна към мен бяха тъмни и уморени.
- Разбрах, че няма да си отиде от живота му. Усетих колко е силна и неумолима, и ме обзе огромна злост към собствената ми безпомощност и към нея. "Добре тогава" - изкрещях й - "По-добре го вземи със себе си, щом не можеш да го оставиш да бъде щастлив с мен! И се махай от живота ми!". - усмихна се криво - Не ми вярваш, разбира се. Но на другия ден разбрах за смъртта му, а тя повече никога не се появи.
- Защо ми разказваш това?
- Тежи ми - кратко отвърна. - Зная, че ако не бях й казала това онази нощ, той щеше да е още жив.
После стана и бързо си тръгна, а аз останах загледан след нея, чак докато не се изгуби от погледа ми. Каква ирония, мислех си. Трите жени, които са го обожавали, са пожелали смъртта му почти по едно и също време. Заради голямата си любов.
После отидох на гроба му. Дори не знаех, че съм тръгнал натам, осъзнах го чак когато се озовах пред мраморната плоча с името и снимката му.
Седнах на малката пейка отстрани, и тогава я видях. Нея или нейния призрак, няма значение, но беше такава, каквато я помня преди всичките тези години. Изглеждаше спокойна и дори някак по своему щастлива. В ръката си държеше бяла роза, която постави върху плочата, а после си тръгна, без изобщо да ми обърне внимание. За ден като този това е един очакван завършек, помислих си. Най-добре е просто да се прибера и да се опитам да поспя, иначе със сигурност ще имам нужда от специализирана помощ. Стори ми се странно даже това, че изобщо проявявам някакъв здрав разум след всичко случило се.
Не че спах тази нощ, но все пак призори се събудих от рехавата просъница с твърдото решение да се върна на гроба. Щеше ми се да се убедя, че всичко е било само плод на възбуденото ми въображение и не е имало никакви призраци и никакви рози.
Но цветето беше там. И когато го докоснах, едно листо се отрони в ръката ми.



Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3417456
Постинги: 1238
Коментари: 16818
Гласове: 59146
Архив
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30