Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04 08:34 - Момичето, което обичало да танцува
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 1706 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

- Тате! Татеее

Звукът беше като пипалце, което се промъкна сред лепкавата мрежа на съня ми и я разкъса. Докато примигвах срещу ококорените очи на сина ми мернах часът на екрана на работещия телевизор - минаваше единайсет. Алекс трябваше отдавна да е в леглото!

Но откакто Ина се разболя всичко се обърна с главата надолу. Май трябваше да нагласям алармата на часовника и за вечерно събуждане, не само за сутрешно. Особено в натоварени дни като днешният.

 - Хайде, Алекс! - гушнах петгодишният си син и се надигнах от дивана. - Защо ме събуждаш чак сега? Сигурно съм заспал още на детското ти филмче!

Той се размърда в ръцете ми.

 - Ами...заради приказката! - промълви и ме погледна сънено.

А, да, разбира се - приказката! Алекс не заспиваше без да му прочетем приказка. Слава на Бога, че обикновено заспиваше още в началото.

Оставих го на леглото и протегнах ръка за книжката с приказки, която стоеше на шкафчето до него, но Алекс ме спря:

 - Не, не, аз ще ти разкажа приказка! - изведнъж се оживи и седна в леглото. - Този път аз!

Въпреки умората представата за размяната на ролите в тази ситуация ме накара да се засмея:

 - Коя приказка, разказвачо?

 - Тази, която Ая ми разказа тази вечер. За мама - кротичко изрече и ме погледна сериозно изпод дългите си мигли.

Затворих очи. Беше ми трудно да овладея емоциите, които ме заляха след думите му. Почувствах огромна вина за това, че не бях успял да поговоря с него за болестта на Ина. Може би защото все се надявахме на чудо, особено когато тя се почувства по-добре напук на всички лекарски твърдения, че състоянието й ще се влоши много бързо. Предричаха й не повече от година живот, въпреки интензивното лечение, което провеждахме, и когато този срок мина и двамата се изпълнихме с надежда. До преди две седмици, когато излязоха последните й резултати.

Истината ни зашлеви с категоричната си присъда - Ина умираше. Мислех да скрия от нея цялата истина, но разбрах, че е наясно с положението си може би по-добре от мен. Само дето вече все по-рядко беше в съзнание, заради болките и силните обезболяващи, които приемаше.

Искахме да спестим на Алекс горчивата истина, доколкото е възможно, но сега си дадох сметка, че особената ситуация го е принудила да намери свой собствен начин да се справи с нея. Както много деца на неговата възраст, намерил е спасение във въображаемият свят, който бе си създал покрай малкото парцалено ангелче, с което не се разделяше повече от година.

Подари му го живописно облечена жена по времето на един панаир, където бяхме попаднали през последното ни много щастливо лято. Приличаше на гледачка, от тези, които използват кристално кълбо или гледат на карти, и когато се приближи и подаде на Алекс куклата ме изпълниха лоши предчувствия, въпреки, че се усмихна, когато каза, че ангелчето ще бди над него. Ина също не изпадна във възторг, най-малкото защото се притесни, че тази жена не изглеждаше особено чистоплътна. Алекс обаче ревна като за световно, когато се опита да измъкне ангелчето от ръцете му и на практика от този момент до днес той не се разделяше със своята Ая нито за миг.

Знаех, че тя му е повече от любима кукла, макар да не разбирах защо, понеже през това време беше получавал много по-интересни момчешки играчки, и честно казано понякога дори се дразнех от този негов прекален интерес към нея. Бях в очакване на времето, когато ще надрасне това и ще я забрави някъде сред старите си играчки.

А ето, че нещата се бяха задълбочили. Горкото ми синче, трябваше отдавна да започна да го подготвям за случващото се! Но как, как се казва на петгодишно дете, че майка му умира, по най-безболезнен и разбираем начин? Има ли такъв изобщо?

Докато го гледах как се усмихва, наклонил златокъдрата си глава към бялата платнена играчка в ръцете си, неочаквано и за мен самия избухнах:

 - Но това е безумие, Алекс, тази...тази играчка е просто една кукла от парцали, време е да го разбереш! Не си толкова малък вече, нали? - Дръпнах ангелчето от ръцете му и го захвърлих сред стаята.

После приседнах на леглото до него, сам стреснат от гневният си изблик, предизвикан вероятно от умора,безпомощност и отчаяние и придърпах Алекс в прегръдките си:

 - Съжалявам, съжалявам, миличък - прошепнах задавено в косите му. Чувствах се отвратително. Подадох му ангелчето. - Извинявай, беше глупаво. Какво ще кажеш малко да поспим, а утре...

Той ме хвана за ръката:

 - Няма нищо. Ая и без това скоро ще си отиде. Но иска да ти кажа за мама още тази вечер - погледна ме съсредоточено и леко се смръщи. - Важно е!

 - Така ли - въздъхнах.

Личицето му грейна, когато изрече с тържествен детски шепот:

 - Ая каза, че мама ще се върне утре и ще остане с нас завинаги!

Толкова ме заболя от думите му, че за миг сякаш престанах да виждам и чувам. Прегърнах го силно, като че да го защитя от това, което знаех, че трябва да му кажа.

 - Алекс... - опитах се да преглътна буцата, която раздираше гърлото ми. - Алекс, мама няма да се върне. Случва се понякога така, че...човек се разболява много сериозно и никой не може да го излекува.

Синият блясък на очите му, втренчени в моите, се разми, защото моите се бяха насълзили.

 - Зная, тате - кимна с разбиране той. – Нали Ая ми каза, че мама ще се разболее.

Изненадата пресуши сълзите ми и придаде строга нотка на гласа ми:

 - Какво ти е казала Ая?

 - Че мама ще се разболее тежко - той въздъхна. -  Забрави ли? Тогава много плаках, а вие с мама казахте, че съм имал кошми.

Сетих се за онази нощ с кошмарите на Алекс. Дори и като бебе не бе плакал толкова силно и продължително, с Ина сериозно се разтревожихме, питахме го дали го боли някъде, а той не спираше да повтаря, вкопчен в майка си:"Мамо, не искам да си болна, не искам да си болна!".

Веднага след това изкара една сериозна вирусна инфекция и ние свързахме тези кошмари с болестта. Никой от нас не се бе сещал за това от тогава и не го бяхме коментирали.

 - Но тази вечер Ая ми разказа една много хубава приказка за едно малко момиче, което много е обичало да танцува - продължи синът ми и се засмя щастливо. - И знаеш ли кое е било това момиче, тате?

 - Мама? - едва промълвих и стиснах ръчичката му. - Тя ли е разказвала за това? Или баба?

Алекс продължи да се киска:

 - Ама нали ти казах - Ая ми го каза! Тая вечер!

Ина и балета...Една тема, която отдавна никой не повдигаше, може би защото животът ни бе тръгнал в друга посока. Истината е, че за първи път я видях на сцената, по време на балетна постановка, в която тя бе избрана да участва наред с една от най-известните балерини в света. Сякаш бе преди векове, а от тогава бяха минали само седем години...

По онова време тя имаше големи амбиции, целият й живот се въртеше около репетициите и режима, който спазваше. Всичко бе подчинено на любовта й към това изкуство. Включително и връзката й с мен, която за нея - поне в началото - се явяваше като едно приятно разнообразие насред строго разграфеният й живот.

Не разбрах кога точно нещата се промениха - май след раждането на Алекс. Тя просто се влюби в него и мисля, че той измести другата й любов - тази към балета. Отдаде се на отглеждането и възпитанието на сина ни толкова всеотдайно, че и дума не споменаваше за връщане към старият си живот на балерина, а когато по-късно й се обадиха, че търсят преподавател в елитно училище със специализирано обучение по изкуствата, тя прие с радост. Спомена, че няма търпение да започне работа, а и заплащането не беше за подценяване. Разбирах я - все пак две години бе посветила единствено на Алекс, беше време да започне да се занимава и с нещо различно от това. Никога не сме обсъждали - и тогава, и след това - защо тя не се върна към балета. Може би и двамата сме приели, че бракът и особено - раждането на Алекс - са сложили естествен край на тази страст за сметка на друга.

Ето защо тази осведоменост на Алекс ми се стори странна - дори и бабите му отдавна не говореха за това. Е, може би все пак някоя от тях му е споменала нещичко...

Усмихнах му се.

 - Сигурно е чудесна тази приказка, момко, но...какво ще кажеш да ми я разкажеш утре? Вече е много късно и трябва да поспиш. Моля те!

Той смръщи челце и се замисли.

 - Е, добре – промърмори сговорчиво. Виждах, че очите му се затварят, но не пропусна да допълни - А и утре е неделя. Ще имаме време, нали?

Кимнах и му помогнах да се пъхне под завивките. Мисля, че заспа още преди да го завия.

Аз също потънах нанякъде още щом се добрах до леглото си.

Имах чувството, че току-що съм затворил очи, когато острият звук ме събуди. В първия момент реших по навик, че това е алармата, която нагласям за шест и половина сутринта всеки ден, без значение дали е делничен или почивен. Беше ми навик, от който Ина напразно се опитваше да ме отучи, смеейки се:"Ей, работохолико, какво ще кажеш поне в неделя да поспим повече?" и обикновено не пропускаше да я изключи, понеже аз все не съобразявах дните.

Но този път не беше алармата - звънеше телефонът ми. Докато го търсех пипнешком забелязах колко е светло. Виж ти, досега не беше се случвало да проспя алармата, мина ми през ума, докато вдигах телефона. Минаваше осем.

Обаждаха се от болницата. Рано тази сутрин Ина бе починала.

Има новини, които те сварват неподготвен, дори и когато си ги очаквал. Седях на ръба на леглото и не можех да помръдна, а очите ми се взираха безсмислено в зелените цифри на часовника. Опитвах се да се настроя на подходящата вълна, може би давах време на съзнанието си да приеме фактите такива, каквито са. И точно тогава изведнъж протегнах ръка и взех часовника - направих го инстинктивно, без дори да помисля. Алармата беше изключена.

Беше абсурдно, съзнавах го, но...Усещането за нея ме връхлетя толкова внезапно и бе толкова осезателно, че се обърнах и погледнах нейната половина на спалнята. Почти очаквах да я видя там или поне да видя следа от нея - заметната завивка, вдлъбнатина във възглавницата...

Нямаше нищо такова, разбира се, но докато отивах към стаята на Алекс изведнъж си спомних снощния ни разговор - "Ая каза, че мама ще се върне утре и винаги ще остане с нас". Нима беше възможно, беше ли се случило наистина?

Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших да не събудя Алекс, когато надникнах в стаята му. И докато гледах усмихнатото му спящо личице, изведнъж разбрах, че нямам търпение да се събуди и да ми разкаже приказката за момичето, което много обичало да танцува. Защото знаех, че това момиче щеше да я чуе заедно с мен.




Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. aip55 - Разплаках се...
23.04 19:41
В този момент и аз съм в тази ситуация...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3481087
Постинги: 1248
Коментари: 16838
Гласове: 59208
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930