Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09 09:41 - Каква ирония!
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 3557 Коментари: 0 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Понякога живота поднася ситуации, в които няма нищо мистично, но пък са толкова неочаквани, че ти иде да възкликнеш

Каква ирония!

Винаги съм вярвал, че няма нищо по-хубаво от това да имаш верен приятел до себе си.
Не просто за шеги и веселие, а и за по чашка и сладки приказки – говоря за онова дълготрайното, истинското приятелство, дето не е скрепено с кръв чак като в роман на Марк Твен, обаче е по-силно и от кръвна връзка.
Аз съм от щастливците, които винаги са имали такъв човек до себе си. От деца бяхме заедно, не помня вече и точно от кога датира приятелството ни. Паснахме си откак се запознахме, и времето само засилваше нашата близост. Въпреки че едва ли има двама души, които да са толкова различни.
Той е всичко това, което аз не съм.
Винаги съм бил слаб, абе направо кльощав дългуч със скучна външност, от тоя тип дето няма да забележиш, освен ако не се блъснеш в него. Той като по-малък беше едричък, създаваше впечатление, че след някоя и друга година ще се превърне в пухкав юноша. Но не и в неговия случай – по някое време ме настигна на ръст, а всички излишъци се превърнаха в добре оформени мускули, защото започна да играе баскетбол. Единствено и само заради него и аз се включих на няколко пъти, но през цялото време имах усещането, че не съм си на мястото. После скъсах минискус и с това моята спортна кариера приключи.
Той обаче здравата се беше запалил, покрай баскетбола стана доста популярен, защото беше от най-добрите в отбора на училището. И като прибавим към това факта, че беше синеок и мургав, получава се нещо толкова привлекателно, че дори и аз не можех да не го забележа.
Колкото аз бях мълчалив, отнесен и притеснителен, толкова той – обратно, беше енергичен и целеустремен.
Ако аз прекарвах часове в зубрене, за да подготвя уроците си, на него му трябваше само да попрехвърли учебниците набързо, за да е наясно с материята. И после задаваше такива въпроси върху материала, че едновременно предизвикваше възхищението на преподавателите и ги караше да се чувстват неудобно.
Печелеше доверие и симпатии със същата лекота, с която се справяше и с всичко останало. Дори и тези, които малко или много му завиждаха, не бяха в състояние да останат напълно безразлични към чара му. Честно да си призная, имаше моменти, когато и в мен се прокрадваше завист, но тя бързо се трансформираше във възхищение от поредния му успех. Все пак умеех да приемам нещата такива, каквито са, и ценях приятелството ни повече от всичко. Той също ценеше отношенията ни, в мен най-много му допадаше това, че умеех да бъда добър слушател, а и имах добро чувство за хумор. Обичахме да се шегуваме, много се забавлявахме, единствено когато бях с него излизах от присъщата си скованост и затвореност, ставах весел и остроумен.
Но всичко това се изпаряваше в мига, в който наоколо се завъртеше някое момиче. Имам предвид, в отношенията си с момичетата бях на нула – достатъчно беше някое да ме заговори, да прояви някакъв интерес към мен и всякакви наченки на остроумие изчезваха от главата ми без остатък.
Естествено не можех да не си дам сметка, че интересът към моята особа е провокиран от факта, че бях най-добрият му приятел и постоянно ни виждаха заедно. Ето защо с времето се примирих с това да приемам момичешкото внимание именно по този начин, без да си правя излишни илюзии.
И това продължи така до момента, в който не забелязах, че и аз мога да предизвикам нечии симпатии. Беше от съседната паралелка, и тя не беше от много отраканите, но все пак първа ме заговори веднъж след училище, а после я изпратих до тях. Станахме приятели, вълнуващо беше за мен да открия, че мило момиче като нея може да ме забележи.
По това време той вече беше имал няколко връзки, които сам прекратяваше заради нова тръпка, но, типично за него, и в този случай всичко минаваше тихо и кротко – нямаше огорчени и обидени. Беше си майстор и в това, вече бях достатъчно зрял, за да съм чувал какъв проблем може да бъде една отхвърлена жена.
Докато не се появи момиче в моя живот не бях проявявал интерес към подобна връзка, такъв си бях по натура, предпочитах книгите, филмите, научно-популярните списания.
Той и в това отношение беше съвсем различен от мен – имаше апетит към тези неща много преди аз изобщо да посмея да разговарям нормално с момиче.
Едва сега разбрах какво означава да имаш гадже, бях едновременно притеснен и очарован. С една дума – объркан, много объркан, но и ми харесваше.
Дори не знаех как да му кажа за нея, обаче той сам се досети, и беше толкова доволен, сякаш беше загрижен баща, чиито залухан син най-после е започнал да се държи като мъж.
Започнахме да излизаме четиримата – новата му приятелка беше една сладурана от класа на моето момиче. Честно казано, аз не исках нищо повече от това да бъдем насаме, но на нея й харесваше да сме заедно с тях, а и в някои моменти наистина много се забавлявахме четиримата.
Всичко вървеше добре до момента в който разбрах, че тя все пак е хлътнала по него. Бях пропуснал как и кога е станало, а бях и забравил колко е възможно това да се случи. Не казвам, че не ме заболя, но кого можех да упрекна? Не и първият си приятел, той едва ли имаше някаква вина – всяка би предпочела него. И на нея не можех да се сърдя – ако бях момиче, сигурно и аз щях да си падна по него, толкова привлекателен беше. Просто се надцених, това е всичко, станалото-станало, казах си.
Разбира се, с него си останахме приятели, дори и след като замина да учи в чужбина. Междувременно аз започнах работа в малко държавно предприятие, с не особено голяма заплата, но все пак беше някакво начало. Там срещнах и симпатичната млада жена, която малко по-късно стана моя съпруга. Не беше красавица, но беше много точен и разбран човек, знаех, че мога за всичко да разчитам на нея.
Когато се роди първото ни дете имах чувството, че съм по-развълнуван от нея, и веднага започнах да правя планове за нови доходи, исках да дам най-доброто на любимите ми хора.
Така, увлечен от мисълта за бърза печалба, се включих в сделка, която по-късно се оказа незаконна, и претърпях такъв финансов срив, че изпаднах в истинска депресия.
Точно по това време приятелят ми се беше върнал от чужбина, и тъкмо беше започнал работа в престижна фирма. Той беше първият човек, комуто споделих проблема си, защото знаех, че единствено той може да ми помогне. Както и стана – възстанових сумите, които дължах, и се измъкнах невредим от цялата тая работа.
Той стабилизира много бързо позициите си във фирмата и скоро зае едно от ръководните места в нея. И понеже знаеше за затрудненията ни, предложи ми добра служба при него. Знаех, че мога да му бъда полезен, и бях повече от щастлив от това, което прави за мен.
Това бяха едни от най-щастливите ми години, заобиколен от близки на сърцето ми хора, осигуряващ необходимите грижи за семейството си, а и работата ми допадаше.
Той често ни гостуваше, все още не беше обвързан и не се учудвах – мъж като него можеше да избере най-доброто за себе си когато го поиска.
Не след дълго се роди и второто ни дете, и тогава си помислих, че щастието ни вече е пълно.
Но с течение на времето нещата в къщи започнаха да се променят – усещах, че жена ми все повече се отдръпва от мен, и в началото го отдавах на грижите около децата и все по-натрапващото се присъствие на тъща ми - властна жена, която бе свикнала всичко да е под неин контрол. Според мен това бе в основата на все по-задълбочаващото се отчуждение между мен и жена ми.
Докато един ден цялата истина не излезе наяве. Историята се повтаряше, отново аз бях пренебрегнатият, но този път и пренебрегнатият съпруг и баща.
Мислех, че ще ми бъде много тежко да го приема, нали ми дойде изневиделица, но всичко мина някак спокойно, почти в приятелска атмосфера – тя просто не искаше и не можеше да ме лъже повече, обичаше го, той не й беше дал никакви гаранции за нищо, не й беше обещал брак, но щяха да живеят заедно. Той се чувстваше ужасно неловко, но има доблестта да потвърди думите й, просто не беше успял да се пребори с чувствата си.
Явно и двамата изпитваха нещо, на което бях безсилен да се противопоставя, и приех нещата стоически.
Дори ми мина през ума дали той си дава сметка изобщо какво точно му се случва – жена ми не отиваше сама при него. В комплекта влизаха двете деца, които аз, разбира се щях редовно да виждам, огромният мързелив котарак, който ръсеше косми навсякъде, и най-вече тъща ми.
Има разни видове тъщи – намусени бабички, дето нещо постоянно мърморят, енергични властни дами, които открито водят война с нещастника зет, ей така, заради спорта. Има и такива, дето въпреки попрезрялата си външност все още носят духа на млада палавница, и са склонни да поставят зет си в твърде неловки ситуации, за да се позабавляват с неговото неудобство.
Моята беше една крайно неприятна съвкупност от всичко това и честите ни срещи винаги бяха голямо изпитание за мен. Като си помисля точно раздялата с нея правеше раздялата с жена ми повече от поносима.
Уредихме развода набързо, беше по взаимно съгласие, и общо взето живота продължи да си тече без особени перипетии. Редовно виждах децата и макар да ми липсваше предишната домашна топлина и семеен уют, давах си сметка, че просто трябва да приема нещата такива, каквито са. Може би с времето щеше да се случи чудо – да се появи жена, която да иска да бъде именно с мен, въпреки че познава приятелят ми. Може би...
Не че разчитах особено на това, този факт не ме тревожеше кой знае колко.
Беше в края на един работен ден, когато той дойде при мен и ми каза, че иска да поговорим. Погледнах го – изглеждаше разтревожен.
- Няма с кого друг да споделя – каза ми – а положението наистина е малко...странно.
Погледнах го учудено:
- За какво става въпрос?
- За майка й – въздъхна тежко. – Нямаш си представа каква огън жена е, кара ме да се чувствам като млад бог. И сега... Ами сега изобщо не знам какво да правя, защото много държа на нея, а и тя...Разбираш ли, искаме да се оженим!
Добре че бях седнал. Първата ми реакция беше да се втренча в него, за да видя дали не ме будалка нещо. Като едно време когато се забавлявахме с какви ли не глупости. А после, когато видях загриженото му изражение, такъв смях ме напуши, че потекоха сълзи от очите ми. Имах чувството, че никога няма да мога да спра, но просто не можех да си представя по-абсурдно нещо.
Можех да приема да ми отмъква гаджетата под носа, беше поносимо и да ми вземе съпругата, но, за Бога, бившата ми тъща беше единствената жена, за която дори не можех да мисля в женски род, а той, който можеше да има която красавица си поиска, да реши да се жени точно за нея!
Каква ирония!




Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3613060
Постинги: 1276
Коментари: 16858
Гласове: 59312
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930