Рисувам любовта от сто лета.
Рисувам я - добра, красива, нежна;
с овала на протегната към мен ръка,
в очите пълна с блясък звезден;
полегнала върху легло от семпъл мъх,
мечтателна, мистериозна, тиха;
или, съвсем останала без дъх,
да тича след хвърчилото на дните
в преследване на своя меден апогей;
или отекваща в планинско ехо;
разтекъл се по устните ми благ елей;
прилепнала по мярка топла дреха;
кънтяща в чашката на летен бриз,
изтънчена, кокетна, безусловна;
или закърмен с рискове авантюрист;
отдадена, приятелска, грижовна...
Рисувам я, каквато е в ума ми
и отстрани е просто съвършена!
Ала платното ми остава мъртво
и вече спрях дори да го поглеждам.
Додето любовта не оживя в сърцето!
Прегърна ме и... кротичко заплаках.
От щастие! Така различна беше!
И едновременнно бе всичкото, което чаках!

Да, не можем да я разберем, нито да си я представим или опишем. Можем само да усетим нейното присъствие със сърцето. Добре се завърнала, Неизвестна! Както винаги - с пълна чаша първокласна Поезия! :)

Dennis, за отношението и милите думи!