Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10 08:27 - Толкова буквално
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 3472 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

Оня ден случайно налетях на най-близкия си приятел от детинство. Запрегръщахме се и занареждахме – ей, гледай какво нещо е животът! Години наред си близък с един човек, като близнаци сте, дето се вика, пък после така се стичат обстоятелствата, че прекъсвате всякаква връзка.
Та и ние така – още от първи клас на един чин, после в казармата – пак заедно. След това обаче той се изучи, голям човек стана, а аз какво – прост таксиджия.
- Виж какво, приятелче – вживя се той. – Срамота е, в един град живеем, така да се забравим! Що не вземеш да дойдеш утре с мен?
Вдигнал вила в красива местност недалеч от града, оставали само някои довършителни работи, та утре щял да отиде да хвърли едно око.
- Ще взема нещо да метнем на скарата, пък пийване има колкото щеш! Да се видим като хората, да поразпуснем душите!
Защо не, помислих си. И без това утре е неделя, а в неделя жена ми вдига цялата къща нагоре с краката, а мен ме пъди навън да не й се пречкам в чистенето.
На другата сутрин той дойде да ме вземе с новата си лъскава кола и за по-малко от час пристигнахме.
Е, уж не много далече от големия град, а каква разлика, имах усещането, че дишам амброзия, не въздух. Природата и тя толкова красива, че чак като нарисувана, а вилите до една – не вили, а малки дворци. С басейните му, хамаците, барбекютата и всичките му там тиртипи. Тузарско местенце, ех, помислих си, знаят как да живеят хората. Ние може и да отидем в Рая, ама тези си го бяха докарали тук.
Вилата на моя човек не правеше изключение – светъл мрамор, огледални, тъмни прозорци, вити стълби. На двора до все още недовършения басейн красива беседка тънеше в зеленина.
Разведе ме гордо навсякъде – то си беше направо малък семеен хотел, с по няколко стаи на етаж, с просторни тераси и бани.
- Сигурно за всяко дете по етаж, а? – се сетих аз за старата нашенска традиция.
- Ами, няма такова нещо – махна с ръка небрежно. – Само една дъщеря имам. Ама като мога да си позволя палат, що да живея в колиба?
Беше още рано да почваме с питиетата, та решихме да се поразтъпчем. Оказа се, че наблизо има и река с удобни местенца за риболов. И понеже съм запален рибар, много се впечатлих.
- Ще идваме, приятелю – ласкаво ми каза той. – Когато имам време, винаги си добре дошъл, да знаеш!
По някое време поогладняхме и моят човек приготви барбекюто на двора. Извади ракията и поне по пет вида салати и мезета.
- А после ще опиташ и от специалното ми вино, един много мой човек го прави от рядък сорт грозде. Само за ценители!
И като се отпуснахме – хапване, пийване и спомени, спомени...После се разговорихме и за настоящето, малко неща знаехме един за друг.
- Аз няма с какво да се похваля – от години все такси карам. Трудно се издържат жена и три деца така, ама какво да се прави...
- Три? Браво, мой човек! – тупна ме той по рамото. – Изпълнил си своя граждански дълг за подобряване на прираста, че даже си го и преизпълнил! Ние само една щерка имаме, то, какво да ти кажа, все няма време, все нещо друго по-важно... Пък и жена ми не искала фигурата да си разваля, знаеш ги жените. Ако знаеш тая нейна фигура колко ми струва месечно!
- Ама сигурно е голяма хубавица, а?
- Що? Твоята не е ли? – смигна ми той, и подметна. – Нали знаеш, чуждата кокошка е гъска!
Захилихме се като едно време, когато си говорехме за гаджетата. И после лека полека взе да ми се оплаква. Много работа, големи отговорности, много пътувания.
- Дори и на абитуренския бал на щерката не успях да отида, после снимките разглеждах. На сватбата й дано да успея. Понякога си мисля, че единствено за собственото си погребение ще съм налице – усмихна се горчиво – ако не ме вземат преди това рогатите...
- Стига пък ти, какви са тези приказки! Нали те виждам как живееш, уважаван човек си, влиятелен, виж какво си постигнал сам, само с двете си ръце, дето се вика!
- Ех, приятелю, приятелю...- въздъхна той. – Понякога си мисля, че отдавна никой не забелязва човека в мен, онзи, веселяка, майтапчията, добрия приятел, когото ти познаваш. Виждат голямата клечка, висшестоящия, този, от когото са зависими за някоя услуга или далаверка. Този, дето може да ги уреди по втория начин. Няма една искрена и човечна усмивка, приятелю, едно добро утро няма кой да ми каже, ама ей така, на мен да ми го каже, не на господин Големия шеф! Понякога се чувствам като ходеща лъскава опаковка, толкова празен съм отвътре, толкова ми липсват ей тия, най-обикновените, дребничките неща – да седна да си поприказвам с приятел, да прегърна дъщеричката...
Подсмъркна и на мен ми стана ясно, че питиетата вече са го размекнали здравата. Не че аз бях много шен, но някак неусетно обеда ни бе преминал във вечеря и всичко бе обилно полято с блага ракия, че и с винце. Само дето аз не мога много да пия, покрай таксито отвикнах, та се поограничавам, но моят човек хич не се чудеше.
По някое време вечерта така запреплита език, че предложих да си лягаме и тъкмо му помагах да стане, когато той изведнъж прежълтя, сви се и целия ме оплеска.
Оправих го криво-ляво, после изхлузих омазаните дрехи, взех си душ и си легнах. И на мен главата ми се въртеше, ама утре щях да му мисля.
На сутринта въпреки че все още чувствах главата си като наковалня, първата ми мисъл беше дали се е оправил моят човек, че здраво я беше загазил предната вечер. Едва го събудих, пък знаех, че трябва да ходи по работа.
- Слушай какво – едва изрече, – ти баща, ти майка... Чувствам се направо мъртъв, а спешно трябва да занеса едни документи във фирмата. Моля те, направи го вместо мен, нищо работа е...Вземи колата, друга работа нямам днес, ела да ме вземеш когато решиш, и без това и да искам, не мога да мръдна.
И с две думи ми обясни къде и какво.
Съгласих се, какво да го правя, все пак приятел в нужда...Пък и какво ли толкова трябваше да направя?
Само че се сетих, че моите дрехи не стават за обличане.
- Вземи моите – кимна към сакото и панталона. Погледнах ги. И тях беше олял. Ами сега?
- Чакай... – сети се той – Имам един нов костюм, взех го тук за всеки случай, ако се наложи да остана пък на сутринта да имам важна делова среща. Облечи него.
Облякох го аз, и като се погледнах, не мога да се позная. Ами че ти си бил красавец бе, мой човек, самовъзхитих се.
Минах през него да ме одобри и той и потеглих с куфарчето с документи.
Ей това се казва кола, мислех си, докато шофирах, сама върви. И вътре толкова екстри и такъв комфорт, че за пръв път ме бодна нещо като завист.
Паркирах на служебния паркинг и влязох бодро в сградата. Очаквах пазача да ме попита кого търся, но той ме поздрави учтиво и каза, че веднага ще ми повика личния асансьор.
Е, помислих, моят приятел сигурно се е обадил да предупреди, че изпраща човек по работа. Така че спокойно се качих в луксозния асансьор с огледални стени, и докато се възхищавах за пореден път на изискания си вид, хоп, ето ме пред кабинета на големия бос. То на такава врата няма и къде да почукаш, така че плахо отворих и надникнах. Едно неземно тъмнокосо създание с пленителна фигура се изправи веднага иззад компютъра и ми даде възможност да се полюбувам и на прекрасните й бедра, едва прикрити от съвсем символична поличка.
- Добро утро – мило ми се усмихна видението. – Както всяка сутрин, нали? – попита, и кой знае защо ми намигна.
После отвори вратата към кабинета, за да вляза, и преди да мога да отговоря каквото и да било, изчезна нанякъде. Веднага забравих малко странното й държание, абсолютно прехласнат от разкоша в кабинета. Такова нещо бях виждал само на кино. Почтително пристъпих към модерното бюро с блестяща повърхност, и оставих куфарчето, както бях инструктиран. Точно се бях зазяпал в една огромна абстрактна картина над него, когато феята се появи отново. Носеше малък поднос с кафе и някакви сладки, и в момента в който го остави на бюрото и се обърна към мен, просто докато мигна, остана само по жартиери и сутиен.
Зяпнах от изумление. Е, не само от изумление, разбира се.
- Ох, толкова е сладко – измърка тя в ръцете ми, – че след толкова време все още ти действам така!
После просто нямах възможност да мисля повече. И чак след като си тръгнах след една последна прощална страстна целувка, се размислих. Ама че огнена мацка си беше взел за секретарка моят човек, май винаги беше в бойна готовност и за шефа, и за приятели на шефа...Специално щях да му благодаря за това подаръче, много беше щедро от негова страна.
Във фоайето имаше доста хора, направи ми впечатление, че всички ме гледаха с уважение и почтително ме поздравяваха.
- Може ли за секунда, извинете! – чух приятен женски глас и млада красива дама се насочи към мен.
- Да? – погледнах я учудено.
- Глупчо такъв, още ли ми се сърдиш за миналата седмица? – пошепна ми игриво тя. – Нямам търпение да те гушна, да знаеш. Кога ще си свободен?
- Ама...аз... – запелтечих, но в тоя момент джиесемът й звънна и тя само ми каза- Ще чакам да се обадиш.
Ама че работа, разсъждавах аз напълно изумен, докато шофирах, нима е възможно всички тези хора да ме взимат за приятеля ми? Защото поведението им говореше именно за това, какво друго можех да си помисля. Всички тези почтителни поздрави, поклони, ами секретарката...а любовницата? Но как беше възможно това, за бога, та ние с него дори не си приличахме особено. И двамата сме високи, но той е по – едър, по – рус, аз съм слаб, жилав и тъмнокос. Виж ти, май той щеше да се окаже прав в крайна сметка, всички гледаха само скъпия костюм , а човека в него изобщо не забелязваха. Само дето аз мислих, че той го каза в преносен смисъл. Пък то се оказа толкова буквално, че чак ме заболя за него.




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3612979
Постинги: 1276
Коментари: 16858
Гласове: 59312
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930