Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10 22:07 - Стела
Автор: hristam Категория: Изкуство   
Прочетен: 90 Коментари: 0 Гласове:
2



Пъстрата топка описа ярка дъга високо над поляната и потъна сред далечните дървета, а жълтеникавото куче размаха опашка и с възторжен лай се спусна след нея.

 - Съжалявам, май я хвърлих твърде силно! - извика мъжът и извинително вдигна ръце, когато се спря пред детето.

Малката го гледаше с интерес. Отблизо изглеждаше дори по-впечатляваща, отколкото когато я зърна от шосето, след като улови топката.

 - Няма нищо - по дребното й личице плъзна широка усмивка. - Марси и без това обожава да търчи след топката!

После захвърли поомачканото цвете, което държеше и допълни:

 - Казвам се Стела, приятно ми е!

 - На мен също ми е приятно, звездичке! - усмихна се и мъжът, загледан в светлите очи на детето. - Аз съм Сам!

 - О, значи знаеш какво означава името ми, Сам! - грейна тя и това го очарова съвсем. Тя го харесваше! И изглеждаше съвсем като София, такава, каквато я помнеше вече седем години...

Огледа се крадешком и попита:

 - Сама ли си тук?

 - Е, не, разбира се! - изкикоти се тя. - Нали съм с Марси!

 - Имам предвид...- той плъзна изпотените си длани по панталона и откопча още едно копче от ризата си. Макар че бяха съвсем близо до гората, нейната хладина почти не се усещаше в летния следобед. - Наблизо ли живееш?

Тя кимна, а той продължи:

 - А родителите ти не се ли страхуват да те пускат сама по тези места?

Стела внимателно приглади полата на тъничката си рокля.

 - Ами...те заминаха отдавна. И не могат да се връщат...по тези места - додаде някак смутено.

Тази информация му бе повече от достатъчна, в тези времена много семейства се разделяха в търсене на препитание. Малката се появи като дар след всичките тези години на безплодно търсене.

Помнеше до минута деня, в който зърна София за първи път. София, неговата единствена, голяма любов. От както я изгуби не минаваше и ден, в който да не мисли за нея.

Зърна я на детската площадка в парка онази топла привечер съвсем в началото на лятото. Обичаше да минава оттам след работа, харесваше оживлението и детската глъч, които го откъсваха от сивотата на ежедневието. По пейките бяха насядали майки с бебешки колички, по алеите по-големите деца обикаляха с кънки или колелета, а от там, където бяха люлките и катерушките се носеше неспирното жужене на превъзбудени детски гласчета.

Тя се различаваше от всички като поставена в рамка от светлина. Косата й с цвят на разтопена мед бе вдигната във висока опашка, чието къдраво крайче леко докосваше нежното й вратле точно там, където свършваше златистата линия на тънкото, почти бебешко пухче.Беше облечена с тънка рокличка - подобна на тази на Стела, която при всяко движение се повдигаше като цветна камбанка и откриваше смущаващата белота на кожата й. Приличаше на оживяла порцеланова кукла, съвършена в своята завършеност и цялост.

Мина повече от седмица, докато успее да я заговори. Вече бе разбрал коя е майка й - грубовата на вид млада жена с прекалено силен грим, която в компанията на другите себеподобни по пейките, изглежда напълно забравяше малкото си момиченце.

Знаеше точно по кое време да дойде, за да заеме най-близката до площадката пейка и да ги чака, а след това да наблюдава в захлас всяко нейно движение.

Един ден едно от другите момичета й отстъпи колелото си - изглежда София отдавна бленуваше за това, защото грееше от щастие, когато се настани върху червената седалка. Но явно беше твърде неопитна, защото едва успя да направи едно кръгче и крачето й изпусна педала, колелото кривна и се катурна съвсем до него. Помисли си, че ще се разплаче, когато коленичи до нея, за да й помогне, но тя го погледна с широко отворени, тъжни очи, усмихна се и доверчиво пое ръката му, преглъщайки сълзите си.

Разбира се, майка й не се виждаше никаква, може би бе отишла да си купи сладолед, цигари или един дявол знае какво.

За него това бе добре дошло, защото там, в онзи първи миг, когато се докоснаха, той разбра, че тя е готова да отвърне на чувствата му. И когато майката се появи малко след това, вече имаше готов план в главата си.

Не му беше трудно да очарова младата жена, която се оказа самотна майка, точно както бе предполагал.Такива като нея даваха мило и драго за мъжко внимание, особено проявено от приятен на вид мъж с интелигентно излъчване. Скоро тримата станаха почти неразделни, а не след дълго заживяха заедно в дома й - уютен апартамент близо до парка.

Той си даваше сметка за всички жертви, които това съжителство ще изисква от него, но близостта на София компенсираше всичко.Отдавна бе наясно, че контактите с жени не му носят никакво удоволствие, дори напротив - свързваше ги с неудовлетвореност и с къде прикрита, къде - не насмешка от страна на малкото на брой момичета, с които се бе престрашил да бъде. Съзнаваше, че липсата му на истинско желание и специфичните му физически дадености в това отношение едва ли ще предизвикат възторг и у Мая - майката на малката Софи. Но - учудващо - тя нямаше особени претенции и бе доволна дори от оскъдните ласки, с които я даряваше. Това му даде нужната сигурност, за да може да обмисли и внимателно да планира същинската част на своето начинание - истинска близост със София, това, което смяташе, че му се полага по право и което би го направило щастлив. Вярваше, че това се отнася и за малката, която се привързваше все повече към него и го демонстрираше по всевъзможни начини. Мая, разбира се, не криеше задоволството си от това и си умираше да демонстрира пред всичките си приятелки какво прекрасно семейство са тримата. А той просто не искаше да прибързва и очакваше удобния момент, в който да превърне мечтата на живота си в реалност.

Това се случи три години по-късно. Е, по-точно три години, четири месеца и деветнайсет дни. Помнеше до минути всичко, свързано със София. Онази вечер Мая щеше да отсъства цялата нощ, защото бе на някакво предколедно фирмено парти извън града. Нейни колеги минаха да я вземат надвечер и когато остана сам със София, той за първи път се почувства свободен. Както всяка вечер й почете от любимата й книжка, даде й да си изпие млякото с мед, защото гърлото й бе пресипнало, а когато заспа, легна до нея в леглото.

Тогава не искаше нищо повече от това да я държи в ръцете си, да усеща топлината й, аромата й и пулса  на сърцето й до своето. Мислеше си, примрял от нежност, че това е истинската любов, това е смисълът на всичко - цялото му съществуване, квинтесенцията на живота му, бяха съсредоточени в мекото нежно телце, доверчиво подслонено в ръцете му като в майчина утроба.

И тогава се случи непредвиденото - Мая се върна още преди полунощ. Кой можеше да предвиди, че глупавата патица ще навехне глезена си заради дванайсет сантиметровите токчета на чисто новите си обувки и ще съсипе не само своята вечер, но и неговата?

С тази малка подробност, че след това съсипа и живота му. Разбира се, стигнаха до съд, защото тя се закле, че ще го вкара в затвора. В затвора не влезе благодарение на опитния си адвокат, но го въдвориха в психиатрична болница със строг режим. В началото смяташе това за по-добрия вариант. Година по-късно вече не мислеше така.

Лудницата извади наяве всичките му демони - и тези, за които знаеше и които потискаше в най-тъмните кътчета на съзнанието си, и другите, най-страшните, с които тепърва се запозна. Обграден от жестоко човешко страдание в най-различни форми, той осъзна, че ако иска да оцелее, трябва да излезе оттук - колкото по-скоро, толкова по-добре. Намери начин да изхвърля част от таблетките, които му даваха, защото разбра, че заради тях мозъкът му бе започнал да се превръща в подобие на омразната овесена каша, която бе задължителна част от закуската в болницата.

Наложи си много строг режим, към който се придържаше ежеминутно, за да държи съзнанието си будно и готово за действие. Все пак минаха почти две години преди да успее да се измъкне, преминавайки през всички онези досадни и напълно безполезни тестове, които да докажат, че не е чудовището-психопат, за когото го смятаха. Не очакваше да е толкова трудно - все пак едва беше докоснал София...

След това никога повече не я видя - двете бяха изчезнали безследно, но и да бяха тук, едва ли щяха да го допуснат до неговата Софи. Само че онова помитащо, стихийно чувство остана в него, въпреки, че нея я нямаше. Точно то го караше да търси в очите на други момичета сянката на София или поне една частичка само от нея, която да му върне смисъла.

Но всички те бяха толкова...толкова различни, слаби, чужди. Бяха чупливи като евтини китайски кукли и се разпадаха в ръцете му още преди да ги е усетил. Добре, че бяха мочурищата. Откри ги случайно при едно от своите извънградски пътешествия и оттогава скриваха безследно всичките му разбити надежди, заедно с онези толкова чужди и толкова мъртви тела...

Той въздъхна и свали очилата си, за да ги изтрие с края на ризата. Напоследък спомените го връхлитаха внезапно и буквално го повличаха със себе си.

 - Знаеш ли какво си мисля... - прокашля се той, за да прогони дрезгавото вълнение от гласа си. - Изглежда наистина съм хвърлил топката прекалено далече и се чувствам малко виновен. Какво ще кажеш да потърсим заедно нея и Марси?

Стела разпери ръце като за прегръдка и почти подскочи от възторг:

 - Еха, чудесна идея! Тъкмо ще ти покажа гората - малката изведнъж млъкна и лицето й стана сериозно. - Пълна е с всякакви тайни.

Докато крачеха по пружиниращата от борови иглички и нападала шума горска пътека, той не спираше да я оглежда крадешком и да се удивлява на късмета си. Вече нямаше никакво съмнение, че това е тя - тази, която ще замести София в мислите, живота и сърцето му. Музиката на звънкия й смях, пеещите камбанки в гласа й, докато му говореше и викаше кучето си, червеникавите оттенъци в опашката й, докосваща врата й по същия начин, лекото повдигане на крайчеца на леката рокля, под която проблясваше снежнобялата й кожа, фина като току-що родена перла...Всичко това го опияняваше и настървяваше, усещаше блъскането на сърцето си чак в гърлото, нямаше търпение да се доближи до нея, да я докосне, да я усети, за да може и тя да почувства, че са създадени един за друг.

Внезапното й спиране го стресна и той почти се блъсна в нея. Тя се отдръпна небрежно и посочи напред, където зад високите борове се виждаше част от сграда.

 - Виж, почти стигнахме! - засмя се. - Ама си ни бива, дойдохме чак до ловната хижа! Хайде да вървим!

Той се намръщи.

 - Чакай! Къде да вървим?

 - Ами в хижата! По това време няма никой, ловният сезон започва чак след два месеца. - Тя забеляза колебанието му и допълни - Марси сигурно е там, харесва й да се навърта покрай ловците. Все й дават по нещичко!

Лицето му се отпусна в опит за колеблива усмивка. Не смееше да повярва, че тя иска да са сами в хижата, но все пак това тя го изрече. Тръгна след нея по меката пружинираща пътека, която тук бе леко влажна - мястото бе усойно, сенките на огромните дървета почти напълно скриваха небето. Не бе усетил как е започнало да се смрачава - установи го чак когато мярна късче небе между гъстите клони.

Излязоха на широка поляна и в  близкия й край той съзря няколко камъка, разположени по особен начин. Приближи се и видя стари, напукани надгробни плочи, точно три на брой.

 - Старо гробище – осведоми го Стела. - Изоставено е много отдавна.

Мъжът се отдръпна и точно тогава кракът му хлътна в мека кал почти до глезена. Той изруга, докато го измъкваше.

 - Трябва да внимаваш къде стъпваш - пропя Стела някъде напред, без да забавя крачка. - Върви само след мен и гледай в краката си. Мочурищата са наблизо. Нали знаеш?

Неприятно чувство го бодна и той преглътна мъчително. Смяташе, че мочурищата са от другата страна на реката, всъщност даже можеше да се закълне, че...

 - По дяволите! - този път кракът му хлътна почти до коляното, толкова неочаквано, че изкара дъхът му от дробовете. Стисна шепа сухи растения и опита да застопори другия си крак, но се оказа, че и там, където бе стъпил той, почвата е нестабилна. С почуда наблюдаваше как и там сред треволяка започва да избива рядка кал с натрапчивата миризма на гнили растения, сякаш бе страничен наблюдател. Все още не можеше да осъзнае, че това се случва на него.

 - Хей, хей! Какво става, по... - размаха ръце и чак когато гнилата кал го пое в лепкавата си прегръдка почти до гърдите, усети първите вълни на паниката. - Хей, Стела! Стела, момиче, помогни ми!Къде си, Стела?

В един ужасен момент си помисли, че се е изплашила и го е изоставила, но после я видя - стоеше на няколко крачки от него до един прогнил дънер и безмълвно го наблюдаваше. Имаше нещо в изражението й, което изглеждаше странно, странно и плашещо, защото не изглеждаше подходящо за детско лице. Но той нямаше време да се замисля за това, проклетото блато го поглъщаше все по-бързо.

 - Казах ти да внимаваш - равно изрече Стела сякаш в ухото му, въпреки, че не беше помръднала от мястото си. - Подай ми ръката си.

Мъжът с мъка измъкна дясната си ръка, като опитваше да не движи тялото си, защото бе разбрал, че при всяко помръдване потъва все повече. Но не можеше да овладее движенията си - внезапно се бе спуснал толкова вледеняващ студ, че изгуби контрол над мускулите си, зъбите му затракаха, а в тялото му сякаш се забиваха хиляди ледени игли.

 - Коя си ти? - изхриптя в агонията на страха, когато усети пръстите й - твърди и студени като парче желязо.

Удиви се на силата й, когато усети как го дърпа и един отчаян проблясък на надежда го накара да се разплаче от благодарност.

 - Аз съм те. Всички тези, които си обичал... - чу шепота й, който се превърна в нестроен хор от шепнещи гласове. - ...а след това си оставил да гният в мочурището. Забравил да гният...Оставил да гният... - гласовете се гонеха, изтъняваха, впиваха се с безкомпромисна острота в съзнанието му, режеха късчета от него.

Болката го накара да изкрещи, а когато се засили, писъците му, въпреки че го оглушаваха, не успяха да заглушат звука на късащата се плът и чупещите се кости. Последното, което достигна до съзнанието му бе откритието, че мочурището има вкус на кръв. На неговата собствена кръв.

 

***

 

Младият сетер изскимтя и остави нещо до краката на младежа, който чистеше пушката си на верандата на ловната хижа.

 - Стига, Бруно! Виждаш, че съм зает! Бягай да гониш катерици!

Този навик на кучето да мъкне всякакви боклуци вече започваше да го дразни. Преди време бе домъкнал отнякъде истинско чене - цяло-целеничко, кой знае отде го бе вдигнал. С приятелите още си подхвърляха шеги по този повод.

Вдигна пушката и погледна през мерника, после протегна ръка към кутията с куршуми, но без да ще я събори и те се разпиляха в краката му. Изруга и се наведе да ги събере, и тогава видя очилата - с тъмни рамки и диоптрични стъкла, едното от които беше пукнато. А в горния десен ъгъл, до самата пукнатина, имаше ръждиво петно, което много приличаше на кървав отпечатък.

 - Ти да видиш - промърмори и се намръщи. - Нико, ей, Нико! Ела да видиш какво...

Млъкна насред думата, защото се сети, че Нико сигурно още рано сутринта е закарал колата в селото - като се събуди никакъв го нямаше. Снощи претърпяха лек инцидент, защото окъсняха и сбъркаха пътя в тъмното. Нямаха търпение да открият началото на ловния сезон, утре очакваха и другите от компанията. Само че Нико, този бунак, излезе от пътя и се навря в някакви камънаци в края на поляната, току пред ловната хижа. Естествено, не мина без проблеми - единия фар се счупи, а и ремъкът се откачи - а докато оглеждаха щетите на светлината на джиесемите си, изведнъж разбраха, че всъщност колата е минала през гроб. На съборената плоча, позеленяла от мъх, едва личеше името, издълбано с големи букви - Стела, без фамилия,а годините под него даваха да се разбере, че въпросната Стела е живяла не повече от осем години.

Нико се завайка като същинска баба, като разбра какво е направил, и не спря да мрънка, въпреки, че поне десет пъти му повтори, че това са изоставени гробища - по всичко личеше. А и гробът бе твърде малък, най-вероятно бяха попаднали на старо гробище за домашни любимци.Естествено, можеше и да е на дете, но какво значение има - мястото бе толкова запуснато, че този гроб със сигурност бе отдавна забравен.

Внезапно повя хлад и младият мъж вдигна яката на коженото си яке. Макар да наближаваше пладне, по това време на годината тук винаги бе хладно. Май се канеше и да вали - наоколо изведнъж се смрачи и настана особена тишина - тежка и заплашителна, като пред буря.

Скръц - скръц, скръц – скръц. Помисли, че му се причува, но звукът бе твърде ясен и натрапчив. Идваше от другия край на верандата, където се намираше големият люлеещ се стол.

 - Хей - подвикна плахо, внезапно смутен от собственият си глас, нарушаващ околната тишина, която сякаш засилваше всеки звук многократно. - Има ли някой?

Вече виждаше стола съвсем ясно, но той бе обърнат с гръб, така че не можеше да разбере дали има някой в него. Направи още една крачка, после още една, и тогава видя. Макар да изглеждаше съвсем празен, в него все пак седеше малко момиченце. Но най-странното не беше това. По-смущаващото бе, че детето бе облечено в съвсем тънка, лятна рокличка, светла и ефирна като самото него и съвсем не изглеждаше да му е студено, въпреки нарастващия хлад наоколо.

 - Здравей - каза то, без дори да помръдне устни. - Казвам се Стела. Приятно ми е.

 

 




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 3917666
Постинги: 1290
Коментари: 16864
Гласове: 59377
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031