Помня първата моминска мъка:
баба месеше бяла погача -
сякаш в облак небесен бе бръкнала,

Да ви кажа, моя Петко
нещо взе да ма съмнява -
кръшка нейде всеки петък,

Пуста Радка, уж неука,
Уж от къщи не излиза,
Си намерила в фейсбука

Булка търся си сега,
Умна да е - не държа.
Луднал съм от тоз мерак,

/акростих/
Тъпан бие, гайда писка -
Имало конкурс за миски!

с усмивка, за настроение!
Хорър ли? Ужасии?
В змийско кълбо заплетени

Какво си мислиш, Тодоре, кажи,
понесъл подарената ти риза -
че покори моминските очи

Докато слънцето в тревите шумоли
и в акварелна свежест ги облича,
една снежинка закъсня да се стопи

Не ти повярвах. Ти на мене - също.
Един за друг не сме си огледало -
усмихнеш ли се, аз ще се намръщя,

Те ще пият. Отново.
Всеки петък щом мръкне
под тавана оловен

видя ли?
Земята пълзеше във всички посоки,
превърната в хладни блестящи мехури,

"Добре дошла, Адел."
Съзнанието ми регистрира тези думи секунда преди да отворя очи. Тогава за първи път видях Стаята на сенките. Наоколо беше пълно с апарати с различна големина и форма, някои от тях с трепкащи монитори, други издаващи...