Ефирна дреха
вечерта намята,
в дъждовна мрежа уловена.
Премигва
като светофар луната
и облаци минават на червено.

Разплисква се
звънтящо ято птици
и се спотайва в кестена на двора.
Нощта расте като зеница
и става лепкава-
като умора.

И ако
тази нощ-зеница
надникне в мен,дали ще види-
прибрах крилете си на птица.
Ще ги разперя пак
по видело.

 

Минаващите на червено облаци.
Иска ми се да ги попитам, от дързост ли го правят, от чувство, че правилата не са правилни или просто не забелязват, онези означения, които разума ни им ни поставя.
Толкова са свободни мечтанията.
А ти ме удивяваш!

Облаците ти,минаващи на червено........възторгнаха ме!:)))))))

Облаците са абсолютно своенравни,напомнят котешката ми природа!;)
Аз винаги удивлявам,какво да правя-породата ми е такава!:)))))))

Ех,тези облаци...понякога не сме ли малко като тях?!
:)))

Нощта- портъпваща зеница
изгрява в сребърната лунна светлина
Песента донесена от птица
шеметно рисува в съня


Страхотна си :) Спечели си още един фен на блога ти в мое лице :)))))))))))))

И пак ти благодаря с много вълнение и усмивки!;)
:)))