Много мислих, но пак не знам откъде да започна моята история.
Едно обаче знам със сигурност- имам нужда да я споделя. Не мога да задържа това в себе си, пък и събитията така или иначе следват своя ход. Аз само ги проследявам.
На трийсет и пет съм. Възраст, на която в едно нормално развито общество(почти като нашето, хаха) за една жена все още не е късно да създаде семейство, да има деца. Още повече, че забързаното ни ежедневие лека- полека поразшири горната допустима за това граница. И долната също, но това е друга тема. Мисълта ми е, че имам приятелка, която роди чудесно момиченце,когато беше на четиресет.Но...
С мъжа ми сме заедно малко повече от десет години.Винаги сме се разбирали чудесно, преди да станем гаджета, дълго време бяхме много добри приятели. Никога не ми е липсвала оная силна, главозамайваща тръпка от розовите романи, дето ти се стоварва изневиделица, и те прави доста неадекватен.Една нежна и дълбока обич може да бъде пълноценна и прекрасна и след едно дълго приятелство. Колкото и да са редки тези случаи.
Толкова добре ни беше заедно, че го приемахме като даденост. Искам да кажа, не се замисляхме изобщо върху такава една формалност, като сключването на брак.Ако не бяха близките ни, обикновени хорица, възпитани да следват строго общоприетите порядки, изобщо нямаше и да го направим.
Бракът по никакъв начин не промени живота ни. И двамата работихме по специалността си, бяхме от късметлиите, дето веднага след следването си започнаха работа.Но за него това беше само едно начало, окопитване, така да се каже. Имаше желание и необходимост да се развива професионално, а това беше свързано с пътувания, допълнителни курсове, усилена подготовка. Аз пък междувременно започнах работа на още едно място. Бяхме млади, енергични, пълни с оня ентусиазъм, присъщ на току-що завършилите висшето си образование, горящи от желание да покажат на света колко са велики.
В целия тоя хаос на първите следбрачни месеци, а и по-късно, въпроса за дете изобщо не стоеше на дневен ред. Ако се случи- случи.
И се случи на втората година от брака ни. Приехме го съвсем нормално, без излишен патос и възторг, нещата просто следваха естествения си ход.
Два месеца по-късно, когато го изгубих, пак запазихме хладнокръвие. Все още бяхме млади, всички изследвания показваха, че сме здрави, живота бе пред нас.
После, след около година нещата се повториха. Малко по-тежко беше, наложи се да полежа известно време в болница. Но все още вярвахме, че има надежда, защото всички ни го повтаряха постоянно.
Напоследък било често явление, не били много ясни причините, но щом физически сме здрави, живот и здраве...
Но този път не бързахме. Без да говорим за това, и за двама ни беше ясно, че случилото се ни се е отразило именно по такъв начин. И двамата имахме нужда да се откъснем за малко от мисълта за това, вместо да се втренчваме и да правим неистови опити отново и отново.
А времето си минаваше. Току-що бях навършила трийсет и пет, когато забременях за трети път. Хората са казали-три пъти за щастие. Е, при мен не беше така. Третият път беше фатален.
Няма да се впускам в подробности, просто...положението излезе извън контрол. Наложи се хирургическа намеса, след която бях уведомена, че няма да мога да имам деца. Никога повече.
Очаквах нещо подобно, много беше тежко третия път. Но все пак не бях подготвена. Изобщо, има ли жена, подготвена за подобна новина?
Не изпаднах в истерия, нито в депресия. Не обвинявах никого. Дори не заплаках. Мъжа ми плака. За първи път го видях да плаче. И не спираше да говори. Че не трябва да рухвам, това не е краят на света, има и други възможности, толкова изоставени деца има, важното е да сме заедно...Думи, думи, думи...
Не говорех, нямах какво да кажа. Исках да потъна в себе си, да подредя собствените си мисли и усещания. Исках да остана напълно сама със себе си.
Близките не ме разбраха. Мислеха, че съм в шок. Той ми се развика веднъж. "Не стой така, за бога! Кажи нещо, направи нещо, крещи, заплачи поне!"
Не исках да го тревожа. Никого не исках да тревожа. Но...просто ми трябваше време. Надявах се да разбере. Обичаше ме толкова много, трябваше да ме разбере. И защото и аз толкова го обичах, си дадох сметка, че не мога да му причиня това. Беше здрав мъж в разцвета на силите си, можех ли да го лиша от щастието да има свои деца, семейство...Не мисля, че би било справедливо. Само трябваше да намеря най- правилния начин да му го кажа, да не прибързвам, за да може да го осмисли.
Знаех, че няма да е лесно. Само му намекнах за това, и той така избухна. Помислих, че ще ме удари. После тръшна вратата и излезе.
Е, добре. Знам, ключовата дума е време...
Малко след това се появи този човек. На скайпа, ей така, изникна от нищото един ден както си седях пред компютъра. Съвсем машинално приех разговора, и, беше странно наистина, но много скоро го почувствах близък. Разговорите ни ставаха все по-дълги, прекарвахме часове наред заедно. Пращаше ми музика, говорехме за филми, разказваше ми разни забавни истории...за първи път от месеци се смеех. Не ме разпитваше за личния ми живот, аз също. Но един ден...просто започнах, и не можех да спра. Той дълго не отговаряше, помислих, че съм го отегчила с моите проблеми. Може би повече нямаше да се появи. Стана ми криво, но и си дадох сметка, че съм имала нужда да излея всичко натрупано.
Бях готова да изключа компютъра, когато той ме попита дали не искам да се видим.Ей така, на по кафе, да поговорим. "Защо пък не" си помислих, това с нищо не ме ангажираше. Определихме срещата за следващия ден.
Оказах се на мястото доста по-рано, но той вече беше там. Когато ме видя, приближи се, без да каже и дума. Все още беше с малко поомачканата риза, която сутринта нямах време да изгладя, защото много бързаше за работа.
-Ти ли...
Той ме прегърна.
-Не знаех как да стигна до теб...
Заплаках. Никога преди не го бях чувствала толкова близък.

Когато има истинска любов, винаги се намира начин да се стигне до сърцето на любимия човек . Чудесно разказваш.

поздрави за пролетта
още много нежност и красота

Все едно го изживях. Толкова естествено, а силно си го разказала. :)

ме просълзи бре !
Добре че ти усетих края, че тогва кво реване щеше да има :-) :-) :-) :-) :-)
Браво на Хрисито ! ! !
Алоха лоха :-) :-) :-)

Благодаря ти!
Любов, това е то!;)
Поздрави и усмихнат ден!:)))

Благодаря ти, цветно момиче!
Красива пролет и за теб!:)))

Имаш изклютелно богата душевност, Хриси.
И това се усеща от всяка твоя творба. Умееш да накараш читателя да съпреживее радостта, тъгата, любовта на твоите герои....
Бъди Благословена, Хриси !
И честита пролет :)))

За теб съм сигурна, Стеф!
Ти няма начин да не изживяваш всичко,душата ти е струна нежност.
:)))

Благодаря ти!
И много пролетни усмивки!:)))

Ники, направо ме глезиш с тия просълзени коментари!;)
Ето малко пролетно слънчице да се поразведриш!:)))

Думите ти винаги ме докосват по много специален начин,essy!
Благодаря ти !:)))
Много пролетно настроение!:)))

развълнува ме хубавия ти разказ...,когато има обич,търсиш пътища ... не винаги водят до желания край ,но си струва да опиташ...

Наистина, ако има любов...

Прекрасно пресъздадено! :-)

Да, когато има такава обич, всички пътища са в една посока. Към сърцето на любимия човек!
:)))

Благодаря ти, че го сподели с мен!
:)))

Казват, че никой не може да избяга от съдбата си. Замислих се, че израза съм го чувала да се употребява по-скоро в негативен план. Разказът ти има подобно послание, но в различен аспект, защото ме накара да възкликна: "Колко е хубаво, че човек не може да избяга от съдбата си, от кармата си, от това да е предопределен да бъде с някого, когото обича, завинаги!".

Да, и аз се замислих над това, как са подредени нещата в живота понякога, по начин, сякаш предначертан.Друг е въпроса, че нерядко се опитваме да променим това, и то не винаги в наша полза...и най-жалкото е, че понякога успяваме!
Благодаря ти, и честита пролет!:)))

Не очаквах такъв край,това е истинската любов:)))...Какво ли не прави !

Това е истинска любов,възхитена съм:)))бъдете много щастливи и се обичайте!

Много истиско,късмет и любов ви пожелавам.

Благодаря за хубавите думи!:)))
Само да допълня, че в случая не става въпрос точно за истинска история, макар че не пропускам възможността такова нещо да се е случило наистина!
И щастлива пролет!:)))

Много любов и на теб!:)))

За тази любов, която остава във времето, въпреки всичко и напук на всичко. Странно нещо днес всички, като по поръчка са писали за любовта..., без която не можем...
Аз също! Поздравления, Хрис! Докосваш...

Може би защото е пролет, и наоколо се носят нейните ухания!
Пролетен поздрав и от мен, и...благодаря ти!:)))

Много хубав разказ.Разказваш чудесно,а написаното направо те грабва. Дай Боже всекиму такава силна и постоянна ЛЮБОВ!
Обичайте се винаги така :)

Благодаря ти!
Нека любовта бъде и с теб!:)))

Много ме трогна разказа ти, аз съм загубила вяра, че има такива които могат да обичат така...пожелавам ти да си обичана така! :)

Някога и аз минах през такъв период на неверие.
После разбрах, че любовта така или иначе те открива!
Ще видиш, почакай само!;)
:)))))))))))))

Чул те господ...:)

че съм трогната и възхитена ще е недостатъчно и някак бледо.Но, когато четях твоят разказ, не знам защо, си спомних думите на една песен :"Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат..."Вие сте се намерили,не допускайте да се изгубите!

Това е една от моите любими песни! И досега се разплаквам, когато я слушам.
Благодаря ти за милите думи и пожелания, и нека любовта бъде с теб!:)))

просто нямам думи.Великолепен разказвач си!Така разказваш, че човека,който чете преживява написаното,сякаш той участва в събитията.

Искрени поздрави ; ))

Пролетни поздрави и от мен,assssss!
Знаеш ли какво е за мен да чуя това?Не знам дали можеш да си представиш колко се вълнувам!
И ти благодаря!:)))

"Някога и аз минах през такъв период на неверие.
После разбрах, че любовта така или иначе те открива!
Ще видиш, почакай само!"
Подписвам се под тези думи! :)

Ako ima lubov,i ako tq pobedi:)))

:)))
Бъди сигурен!;)
:)))

Въпреки другата мъка

:)))

силно, много!

Благодаря ти!!!
:)))

разплака ме в офиса, а днес е Благовещение. Желая ти цялата любов на света.

Нямам какво друго да кажа ...

....

Трогната съм.
Благодаря ти.
:)))

Е, това малко ли е?;)
:)))

Вярвам на всяка твоя дума. Аз переживях няколко големи трагедии в живота си. Заради децата ми съм жива, чаках да стъпят на краката си, да ги възпитам правилно, да ги убедя че има смисъл в образованието, и тайно си мечтаех да дойде ден в който няма да бързам да направя вечерята, няма да намеря купища неизмити чинии , че дълго отлаганите от мен удоволствия-театър, изложби, екскурзии ще се състоят. В по-голяма депресия не съм изпадала, когато това стана факт. Дъщеря ми учи и живее в чужбина, все повече се отдалечава от мен. Синът ми, със самочувствието на добре печелещ млад човек, също почти не говореше с мен. Нали затова има интернет? А за да не "потъна" през годините на трудности си бях забранила да страдам и ако нещо все пак ме извади от равновесие се отдавах на скръбта не повече от 24 часа. Излишно е да споменавам, че бащата слънце абдикира при първите трудности след промените и цялата отговорност прехвърли на мен. Един ден се смутих, че след като съм равнодушна към злото, не мога да се радвам истински и на доброто. То сякаш минаваше покрай мен, без да докосне душата ми. Почувсвах се излишна...Мечтаех си за сватби и внучета, но всеки от тях избягваше темата или се шегуваше с моите мераци. Децата ми отраснаха без баба и дядо, моите родители си отидоха внезапно малко след тяхното раждане. Точно се опитвах да намеря нов ритъм, когато синът ми заболя сериозно. Преди 20 дни светът беше прекрасен. Не зная как ще продължи всичко, моля се по-бързо да се вдигне от леглото. Влизам и наблюдавам дали диша..Явно Бог е имал други планове за нас. Сесията на дъщеря ми пропадна след като разбра, сега се чуваме всеки ден-преди не си даваше сметка колко се притеснявам за нея...И в дните , когато си задавахме още въпроса - защо точно на нас това зло, аз и писах че може би това е начинът да бъдем семейство...Не зная дали е така. Съжалявам за всичко, което ти се е случило, но както казват по-мъдрите-нека се радваме на това което имаме, а да не страдаме за това което нямаме. Имаш прекрасен човек до себе си, обичайте се, вашата обич ще помага този свят да е по-добър, не е никак малко...