Много си падах по него още от училище.
В един клас бяхме, обаче колкото аз бях шантава и дива, толкова той беше сдържан и тих.
Дали защото бях такава луда глава и все измислях по някоя забавна щуротия, или защото бях с адски чаровна външност, а най-вероятно и заради двете, но бях, така да се кажа, много популярна в училище. Свалячи колкото щеш.Че и в излишък. От седми до дванайсти клас.Някъде по това време се забърках и с един женен студент,ама...това е друга история.
Мисълта ми е, че сред целия тоя наплив от ухажори, мен най-много ме впечатляваше именно той.
Другите се чудят как да ми привлекат вниманието, в междучасията не ме оставят намира, той обаче- никакво внимание. Е, не че не ме забелязваше, разговорче, помощ при преписване...но в сравнение с останалите, това неговото си беше наистина пълна липса на внимание.
А колко беше сладък! От тоя тип, дето малко приличат на момичета с големите си очи и извитите дълги мигли. И трапчинки отгоре на всичко. А в тялото беше вече мъж- атлетичен, много добре сложен.
Ревнувах го без да имам грам основания за това, защото той не се сваляше на никоя, а и него, знам ли, може би защото беше така тих, никоя не го сваляше. Обаче аз дебнех всеки негов поглед, жест, усмивка, и ако се разговореше с някоя по-дълго, побеснявах. Обаче нищо не предприемах, естествено-аз не бях коя да е, все пак. Бях сигурна, че мога да го имам, стига да пожелая, поне имах самочувствие да си мисля, че е така. Но исках той да ме пожелае, да видя как заради мен излиза от проклетата си черупка, и става неудържим и страстен.
Е, това не се случи. Поне докато завършихме. Не че не общувахме, даже напротив, мога да кажа, че бяхме в доста приятелски отношения. И дотам се приключваше.
Да, ама на мен тая тръпка не ми минаваше. И като разбрах, че ще кандидатства медицина, запретнах ръкави. Буйна, луда, такава- онакава, ама дипломата ми беше отлична, винаги съм била с акъла си точно когато най- ми е трябвал. Единствения проблем беше, че само при мисълта за кръв ми прилошаваше, а двата случая, когато трябваше да ми бият инджекции, оставиха незабравим кошмарен спомен не само у мен, а сигурна съм, и у нещастната сестра.
Но просто аз нямах избор в случая- това беше избрал той. Вече отдавна бях наясно, че ще го последвам и на края на света.
Така и не разбрах все пак как ме приеха, въпреки здравото четене и търчането по частни уроци бях абсолютно несигурна и изплашена, в деня на изпита се събудих с твърдото убеждение, че в главата ми е един пълен хаос. За всеобща почуда обаче, и аз, и той бяхме приети, и аз не можех място да си намеря от радост, че ще бъдем заедно.
В различни групи бяхме, но аз се стараех да му се мяркам честичко пред очите. Набързо бях огледала колежките от неговата група- нямаше сериозна конкуренция, единствената по-сериозна заплаха би могла да дойде от русата дългурана с манекенски мерки, обаче много скоро стана ясно, че тя проявява интереси предимно към преподавателския екип. Тъй че започнах да ставам малко по- настоятелна, в смисъл, не че го ухажвах, в никакъв случай! Просто го изчаквах след лекции, за да си ходим заедно, веднъж- два пъти ходихме на кино, понякога в почивните дни си правихме дълги разходки извън града, но гледах да не прекалявам с поканите, защото през уикендите той учеше здравата, а най- малкото исках да съм досадна.
Просто се надявах в края на някое наше излизане, като един нормален, проявяващ интерес към мен млад мъж, да поиска някаква по- голяма близост, или поне да ме целуне, за бога. Което все не се случваше.
Е, добре, помислих си, може пък да сме минали оная заветна граница, и сега да не може да гледа на мен по друг начин, освен като на приятел. Добре, в крайна сметка може би трябва да му покажа, че може да бъде по- смел с мен. Може ли казах? Не, по дяволите, трябва да бъде по-смел с мен.
И го поканих на вечеря в къщи. Все още бях далеч от идеята да го свалям аз. Щях да оставя всичко в неговите ръце, аз просто щях да го нахраня хубавичко(да, да, змам какво прави с мъжете добрата храна), да го предразположа с хубава музика, да му бъбря сладко, но ненатрапчиво...
Освен това абсолютно самоотвержено бях решила да приготвя вечерята сама. И самоунищожително, бих добавила няколко часа по късно всред отломките от несполучливото руло "Стефани". Просто бях много нервна, иначе добре се справям в кухнята.Жалко, а бях решила(под въздействието на не един и два розови романа)че едно от изискванията за съвършената вечеря с любимия е именно домашната кухня. Е, поне опитах.
Така че малко преди да дойде изтърчах и взех готова храна за цял полк. Поне избор да има.
Той пристигна с вино, точно като по филмите. От вълнение нищичко не хапнах, изнервих се допълнително и от факта, че на няколко пъти някакъв приятел го търси по джиесема. Точно когато обсъждахме каква музика да послушаме, онзи досадник пак се обади, и тоя път след мъчително обсъждане стана ясно, че моят човек трябва спешно да отиде при него. Имал нужда от помощ.Каква точно, ми беше спестено.
Докривя ми, и предложих да отида с него, можех и аз с нещо да помогна.Нямало нужда да се притеснявам, той щял да се оправи.
Пак ударих на камък, а следващите дни съвсем се отчаях. Все по-често взех да го засичам с едно маце от горния курс. Все се чакаха, а ако му намекнех да си ходим заедно, като преди, ми казваше че ще се отбие при едно приятелче.
Приятелче-друг път. Проследих ги, още същия ден. Не отидоха много далеч, след около две пресечки свиха в една тиха улица и влязоха в малка еднофамилна къща.
Не мога да опиша вихъра от емоции, който буквално ме помете! Мразех! Исках да убивам!
Хората ме заглеждаха учудено, но аз не обръщах внимание.Чак по-късно си дадох сметка, че стоя и рева с глас по средата на улицата.
После не издържах, мисля, че бях абсолютно откачила. Втурнах се и буквално нахълтах с вратата.Добре, че не беше заключено.Не че това би ме спряло. Вече си представях как ги убивам с голи ръце- него, който след толкова години вярност и любов от моя страна, ме заряза така безцеремонно, и нея.Някаква вчерашна...
Нея изобщо я нямаше. Той прегръщаше едно русоляво високо момче, което имаше голяма прилика с мацето. После разбрах, че били брат и сестра. И друго разбрах, най-важното.
Че моята голяма, дълбока,единствена, дългогодишна любов никога не си е падал по момичета.

Не му е леко на момичето:))))

стана ясно накрая дали героинята също не е обърнала резбата...още ред или два... и очаквах и това да прочета ;))))

В живота наистина е интересно дали един човек може да те привлече повече с липсата на интерес си към тебе (т.е. да реализираш амбиция заради доказателството, че може да бъдеш с всекиго и никой няма да ти откаже), или със същността си (станало вече досадно "традиционно" изразяване на искрени чувства)?

Но поне е разбрала колко изненадваща може да бъде любовта...понякога!:)))))))))

Не бих се учудила, ако тази история наистина се случи.Или се е случила.
Привличането е необятна вселена, трудно може да бъде вкарано в рамки.Пък и кому ли е необходимо?;)

напълно изненадваща. Както и напълно универсална и "еднаква". Една необяснима комбинация от сходство и различия. Всъщност е обяснима. Проявите на любовта са както много сходни за всички (летиш, мечтаеш, желаеш, усещаш, гориш, не спиш, опиянен си, неземно щастлив си - несравнимо с нищо - поне според написаното от хиляди поети, писатели и ... обикновени хора), така и напълно различни (различни характери, различни места, различно време, различни среди). Заедно с това тя има едно единствено желание (както казва К. Джибран) - да се изпълни!

Иначе... разбира се, че тази история ще се случи. И се е случвала. И ще се случва. Е - може би с дребни промени на декора и главните герои ... но те са просто някакво конкретно изражение на случая ... не мога да се сетя къде четох и гледах този финал на още едно място, освен в един мой много, може би най-любим (но малко известен на повечето хора, въпреки че който го е гледал, не го е забравил) филм "Приятели мои".

Мисля си, след тези така обилни и много правдиви твои думи, че е време и ти да зарадваш околните с нещо красиво...за любовта, морето и...сещащ се!:))))))
А филма непременно ще потърся!
Яд ме хваща, като пропусна нещо стойностно!

не ще можем да се насладим на всичките съкровища на земята (не само диаманти...:))) говоря за книги, филми), на всичките красоти, на всичката любов... но сме щастливи, когато живеем по-голямата част от живота си до тях или се докоснем с помощта на приятели, на хора, които са близки до нас по душевност и интереси.

Филмът трудно се намира ;))) Преди доста години го даваха във филмотечно кино Дружба и нямаше никакви билети за него. След години го пуснаха отново и залата беше пак пълна, но ... все пак това е италиански филм (не Холивуд) и от преди доста години...1975

Ако знаеш италиански:
http://www.dooyoo.it/vhs-film-cinema/amici-miei/474793/

Няма да го пропуснеш... А има вероятност като го гледаш и да не го харесаш - вкусовете на хората по света са различни, все пак ;)))

Не, не мога да кажа, че знам италиански. Освен музикални термини- престо, субито, анданте, алегро ма нон троппо, да речем. Което едва ли ще ми свърши работа в тоя случай!
Благодаря за подхвърлената идея за утеха- да, вярно, можеше и да не ми хареса! Ще прегърна тази идея!;)
:)))

направя една магия (щото имам дарба да помагам за някои желания ... не - не мога с любовта, като тебе ;))) ) и може да видиш филма и ... ще видим дали ти е харесал ;)

Утехи приемам за "невъзможни" неща. Тези, които ги може само Господ. За останалото - борба и победа ;)))

Апропо, има филм "Алегро нон тропо" - на Бруно Бозето (оня образ, дето е направил години по-късно онова аним. филмче сравняващо Италия и Европа - много популярно в бг по разбираеми причини), което е пълно с музика и анимация ... и доста красиви идеи ;)

и въпреки това пак се изненадах. Поздравления!!!

Очаквам магията с неприкрит интерес!:)))
Нали няма да ме превърнеш в котка?;)
Защото аз това и сама го мога!:))))))))))))

Их, значи не съм успяла да те постресна с края!;)
Но поне се поразсея, надявам се!
Усмивки от мен!:)))))

точно като Дейвид Копърфилд, когато ме накара да изчезна от сцената (с още 10-тина души) ... след това ни каза, че всяка издадена магия кара хората да загубят от интереса си към чудесата. А какво ни очаква нас ... без чудеса? (това си е мое разсъждение - не го каза най-великия маг)

Не...не се промъквай да ми видиш магийката...

Аз не, но кучето ми те чува ;)))))

добре че сравнително рано е разбрала главната героиня...

Абе рано...времето е относително понятие.
Бас държа, че тя не е била на това мнение, поне първоначално!:))))))))))))