Постинг
15.04.2008 08:34 -
Докато дойдат да ме отведат отвъд
Автор: hristam
Категория: Изкуство
Прочетен: 5374 Коментари: 32 Гласове:
Последна промяна: 30.10.2013 09:28
Прочетен: 5374 Коментари: 32 Гласове:
0
Последна промяна: 30.10.2013 09:28
Умрях точно в двадесет и два часа и петдесет и три минути на операционната маса.
Бях в пълно съзнание, не почувствах нищо и не видях нито едно от описаните преживявания на прага на смъртта. Не вървях по спираловиден тунел, в дъното на който има светлина, нито виждах тялото си отвисоко. Просто си лежах на масата и чух, когато лекарите констатираха смъртта ми. Всъщност я отбелязаха с малко закъснение, от около минута и половина по – рано вече се чувствах съвсем мъртъв.
Замислих се, че в такъв момент целия живот преминава пред очите като на филмова лента, така съм чувал поне. Е, и това не стана, но поне имах повод да се размисля за живота си. Поне докато се появи някой, който да ме отведе отвъд. Ако изобщо се появи.
Обикновен човек съм, на средна възраст. Дълги години учителствах, после се случи неприятен инцидент, получих тежка травма, и трябваше да напусна работа. От студент още бях открил, че имам известни писателски заложби, имах награди от няколко литературни конкурса, и сега, когато имах повече време, се отдадох изцяло на писането.
Това беше тежко време за всички, но, разбира се, най – голямата тежест се стовари върху жена ми. Работеше в счетоводна фирма, грижеше се за двете ни деца, а сега трябваше да поеме и грижите за мен. А аз съм твърд човек, никога не съм се оплаквал от нещо, и най – зле когато съм бил сам съм се справял, никого не съм ангажирал със себе си. Ето защо тази ситуация беше твърде стресираща и за мен.
Стимул за живот ми даде това, че имах сравнително голям успех с първата си издадена книга, което се случи с божията благословия и с помощта на приятели и близки. Получавах поздравления не само от тях, а и от непознати хора, впечатлени от книгата ми. „ Значи е имало смисъл, че останах жив.” помислих си, защото преди това други мисли ме бяха навестявали често.
Сега като си помисля, това беше най – щастливото време изобщо в живота ми, защото въпреки физическата си слабост за пръв път се чувствах така пълноценен и необходим, имах уважението на хората, бях открил смисъла на живота си. Пък и по това време лекарите все още ми даваха надежда, че има шанс да се възстановя, ако не напълно, то поне дотолкова, че да не съм в тежест на близките си до такава степен.
Хвърлих цялата си енергия в създаването на нова книга, изпълнен с нови идеи и с много надежда. По това време семейството ми ме подкрепяше, чувствах тяхната обич и внимание.
Но тогава дойде разочарованието.
Втората ми книга не донесе очаквания успех. Нещо повече – беше пълен провал. Едва успяхме да върнем част от натрупаните дългове, стигнахме да пълен финансов крах, не бяхме в състояние да поемем и най – обикновените си разходи. Все още имахме верни приятели, имахме и близките си, които правеха всичко възможно да ни помогнат, но...вече бяхме стигнали дъното.
Съвсем обяснимо отношенията в къщи се обтегнаха. И аз, и жена ми по цели нощи не спяхме в мислене какво да правим оттук нататък. Понякога я чувах как нощем плаче, и намразвах все повече и себе си, и целият свят.
Малко по – късно още един удар ми се стовари – стана ясно, че терапията не дава очакваните резултати и ще остана цял живот бреме за близките си.
Трупаните болки и разочарования постепенно ме превръщаха в различен човек, в някой, когото преди не познавах. Бях станал груб, язвителен и деспотичен, а дори не си давах сметка за това. Чувствителността ми се беше превърнала в мнителност, чувството ми за хумор – в тежка ирония. Загрижеността ми за децата прие образа на тирания.
Когато разбрах, че на седемнайсет дъщеря ми излиза с момче, обзеха ме толкова ревност и гняв, че я нарекох с какви ли не имена. Изобщо не ме трогнаха нито сълзите й, нито плачливите приказки на майка й.
Та тя си беше малкото момиче на татко, как си позволяваше да интимничи с някакъв хлапак, още си беше дете, за бога! Бях побеснял!
- Ако не прекратиш веднага тази история – казах й – да знаеш, повече нямаш баща!
- Ами че аз отдавна нямам баща! – изплака тя – Ти не си бащата, когото помня, откога една добра дума не сме чули от теб в тая къща! По – добре да те нямаше!
Жена ми прави упорити опити да оправи отношенията ни, но за мен дъщеря ми от онзи момент не съществуваше. Щом искаше да ме няма, добре, бях мъртъв за нея.
Още не бях се възстановил от този удар, и ето ти още една изненада. Синът ми, втори курс студент, заяви, че приятелката му била бременна и щели да се женят.
- Е, благодаря ти, че все пак сподели – язвително му казах – И как един студент смята да издържа жена и дете, че не се сещам?
- Знам, че няма да е лесно, то и сега ми е трудно, нали освен всичко и работя, но все ще се оправим. Обичаме се, искаме детето, това е важното. – вдигна рамене синът ми.
- Важно – друг път! – ревнах аз, а той стреснато ме изгледа – Даваш ли си сметка изобщо каква отговорност и задължение е едно бебе?! Какво ще стане със следването ти, мислиш ли че ще можеш да завършиш с бебе на главата? Погледни го само- обърнах се към жена ми – прищяло му се да се жени. По никое време!
- Ама...нали се обичат децата...- закърши пръсти жена ми – И щом бебето е вече факт, ами ще помагаме, родители сме все пак!
- О, така значи, на цялото ни тегло отгоре само това липсва! – погледнах я накриво – Ей това е резултата от твоето възпитание – дъщеря ти хойка от малка, а синът – прави бебета! И ти ги защитаваш! Правете каквото искате, аз не искам и да чувам за подобни циркове!
След тоя разговор не видях повече сина си. А жена ми престана да ми говори изобщо, та от други хора разбрах, че все пак са се оженили и чакат бебето да се роди. Аз и нея все по – рядко виждах, контактите ни се бяха ограничили само до най – неизбежното – моето обслужване, което тя извършваше с неприкрита горчивина и ожесточение. А това мен самия още повече ме ожесточаваше, вече се чувствах не просто в тежест, вече бях омразен товар, никому ненужно бреме. Тази ярост така ме разяждаше отвътре, че трябваше да намери отдушник, за да не се самоунищожа напълно.
И започнах да я изливам цялата върху единственият човек, който беше останал до мен – съпругата ми. Понеже тя и дума не казваше, аз търсех все по – нови и жестоки начини да я нараня, сякаш така исках да я накарам да усети моята болка, да стане съпричастна към нея, за да я облекчи.
- Виж се на какво си заприличала! – просъсках й една вечер в изблик на болезнена ярост – Не на жена, вече на човек не приличаш! Не мога да те гледам повече такава, поне вземи малко си боядисай косата. Не че това ще помогне особено!
Тя заговори, толкова тихо, че в първия момент почти не чух какво каза.
- Да, прав си. Отдавна вече съм бледа сянка на жената, която бях някога, защото това, което осакати теб, двойно повече осакати мен. Съсипа не само жената в мен, погуби и майката, разби семейството ни...И сама не зная защо продължавам да се грижа за теб, ти нямаш нищо общо с човека, за когото се омъжих. Мисля, че него вече го няма, загинал е при онзи инцидент, а това тук – посочи ме тя – е божие наказание.
После все така тихо излезе, а аз останах сам, и правех отчаяни опити да дишам, защото цялата ми ярост и болка се бяха превърнали в огромна буца, заседнала в гърлото ми. Искаше ми се да мога да заплача, поне сълза да можех да пролея, за мен, за нея, за децата...няма значение за кого, просто да изливам, да изливам, да изливам...
Но очите ми отдавна бяха пресъхнали, и цялата тази ненавист и злоба си останаха в мен, забиха остри отровни зъби в сърцето ми, и помислих, че умирам. После разбрах, че съм получил остра сърдечна криза, и по спешност ме приеха в болницата.
Малко преди да ме сложат на операционната дочух сестрата да пита разтревожено хирурга дали изобщо ще издържа операцията, показателите ми не били никак добри. Добри ли?
Сега, като си мисля, май съм бил мъртъв много преди това. Просто сега официално обявиха смъртта ми.
Бях в пълно съзнание, не почувствах нищо и не видях нито едно от описаните преживявания на прага на смъртта. Не вървях по спираловиден тунел, в дъното на който има светлина, нито виждах тялото си отвисоко. Просто си лежах на масата и чух, когато лекарите констатираха смъртта ми. Всъщност я отбелязаха с малко закъснение, от около минута и половина по – рано вече се чувствах съвсем мъртъв.
Замислих се, че в такъв момент целия живот преминава пред очите като на филмова лента, така съм чувал поне. Е, и това не стана, но поне имах повод да се размисля за живота си. Поне докато се появи някой, който да ме отведе отвъд. Ако изобщо се появи.
Обикновен човек съм, на средна възраст. Дълги години учителствах, после се случи неприятен инцидент, получих тежка травма, и трябваше да напусна работа. От студент още бях открил, че имам известни писателски заложби, имах награди от няколко литературни конкурса, и сега, когато имах повече време, се отдадох изцяло на писането.
Това беше тежко време за всички, но, разбира се, най – голямата тежест се стовари върху жена ми. Работеше в счетоводна фирма, грижеше се за двете ни деца, а сега трябваше да поеме и грижите за мен. А аз съм твърд човек, никога не съм се оплаквал от нещо, и най – зле когато съм бил сам съм се справял, никого не съм ангажирал със себе си. Ето защо тази ситуация беше твърде стресираща и за мен.
Стимул за живот ми даде това, че имах сравнително голям успех с първата си издадена книга, което се случи с божията благословия и с помощта на приятели и близки. Получавах поздравления не само от тях, а и от непознати хора, впечатлени от книгата ми. „ Значи е имало смисъл, че останах жив.” помислих си, защото преди това други мисли ме бяха навестявали често.
Сега като си помисля, това беше най – щастливото време изобщо в живота ми, защото въпреки физическата си слабост за пръв път се чувствах така пълноценен и необходим, имах уважението на хората, бях открил смисъла на живота си. Пък и по това време лекарите все още ми даваха надежда, че има шанс да се възстановя, ако не напълно, то поне дотолкова, че да не съм в тежест на близките си до такава степен.
Хвърлих цялата си енергия в създаването на нова книга, изпълнен с нови идеи и с много надежда. По това време семейството ми ме подкрепяше, чувствах тяхната обич и внимание.
Но тогава дойде разочарованието.
Втората ми книга не донесе очаквания успех. Нещо повече – беше пълен провал. Едва успяхме да върнем част от натрупаните дългове, стигнахме да пълен финансов крах, не бяхме в състояние да поемем и най – обикновените си разходи. Все още имахме верни приятели, имахме и близките си, които правеха всичко възможно да ни помогнат, но...вече бяхме стигнали дъното.
Съвсем обяснимо отношенията в къщи се обтегнаха. И аз, и жена ми по цели нощи не спяхме в мислене какво да правим оттук нататък. Понякога я чувах как нощем плаче, и намразвах все повече и себе си, и целият свят.
Малко по – късно още един удар ми се стовари – стана ясно, че терапията не дава очакваните резултати и ще остана цял живот бреме за близките си.
Трупаните болки и разочарования постепенно ме превръщаха в различен човек, в някой, когото преди не познавах. Бях станал груб, язвителен и деспотичен, а дори не си давах сметка за това. Чувствителността ми се беше превърнала в мнителност, чувството ми за хумор – в тежка ирония. Загрижеността ми за децата прие образа на тирания.
Когато разбрах, че на седемнайсет дъщеря ми излиза с момче, обзеха ме толкова ревност и гняв, че я нарекох с какви ли не имена. Изобщо не ме трогнаха нито сълзите й, нито плачливите приказки на майка й.
Та тя си беше малкото момиче на татко, как си позволяваше да интимничи с някакъв хлапак, още си беше дете, за бога! Бях побеснял!
- Ако не прекратиш веднага тази история – казах й – да знаеш, повече нямаш баща!
- Ами че аз отдавна нямам баща! – изплака тя – Ти не си бащата, когото помня, откога една добра дума не сме чули от теб в тая къща! По – добре да те нямаше!
Жена ми прави упорити опити да оправи отношенията ни, но за мен дъщеря ми от онзи момент не съществуваше. Щом искаше да ме няма, добре, бях мъртъв за нея.
Още не бях се възстановил от този удар, и ето ти още една изненада. Синът ми, втори курс студент, заяви, че приятелката му била бременна и щели да се женят.
- Е, благодаря ти, че все пак сподели – язвително му казах – И как един студент смята да издържа жена и дете, че не се сещам?
- Знам, че няма да е лесно, то и сега ми е трудно, нали освен всичко и работя, но все ще се оправим. Обичаме се, искаме детето, това е важното. – вдигна рамене синът ми.
- Важно – друг път! – ревнах аз, а той стреснато ме изгледа – Даваш ли си сметка изобщо каква отговорност и задължение е едно бебе?! Какво ще стане със следването ти, мислиш ли че ще можеш да завършиш с бебе на главата? Погледни го само- обърнах се към жена ми – прищяло му се да се жени. По никое време!
- Ама...нали се обичат децата...- закърши пръсти жена ми – И щом бебето е вече факт, ами ще помагаме, родители сме все пак!
- О, така значи, на цялото ни тегло отгоре само това липсва! – погледнах я накриво – Ей това е резултата от твоето възпитание – дъщеря ти хойка от малка, а синът – прави бебета! И ти ги защитаваш! Правете каквото искате, аз не искам и да чувам за подобни циркове!
След тоя разговор не видях повече сина си. А жена ми престана да ми говори изобщо, та от други хора разбрах, че все пак са се оженили и чакат бебето да се роди. Аз и нея все по – рядко виждах, контактите ни се бяха ограничили само до най – неизбежното – моето обслужване, което тя извършваше с неприкрита горчивина и ожесточение. А това мен самия още повече ме ожесточаваше, вече се чувствах не просто в тежест, вече бях омразен товар, никому ненужно бреме. Тази ярост така ме разяждаше отвътре, че трябваше да намери отдушник, за да не се самоунищожа напълно.
И започнах да я изливам цялата върху единственият човек, който беше останал до мен – съпругата ми. Понеже тя и дума не казваше, аз търсех все по – нови и жестоки начини да я нараня, сякаш така исках да я накарам да усети моята болка, да стане съпричастна към нея, за да я облекчи.
- Виж се на какво си заприличала! – просъсках й една вечер в изблик на болезнена ярост – Не на жена, вече на човек не приличаш! Не мога да те гледам повече такава, поне вземи малко си боядисай косата. Не че това ще помогне особено!
Тя заговори, толкова тихо, че в първия момент почти не чух какво каза.
- Да, прав си. Отдавна вече съм бледа сянка на жената, която бях някога, защото това, което осакати теб, двойно повече осакати мен. Съсипа не само жената в мен, погуби и майката, разби семейството ни...И сама не зная защо продължавам да се грижа за теб, ти нямаш нищо общо с човека, за когото се омъжих. Мисля, че него вече го няма, загинал е при онзи инцидент, а това тук – посочи ме тя – е божие наказание.
После все така тихо излезе, а аз останах сам, и правех отчаяни опити да дишам, защото цялата ми ярост и болка се бяха превърнали в огромна буца, заседнала в гърлото ми. Искаше ми се да мога да заплача, поне сълза да можех да пролея, за мен, за нея, за децата...няма значение за кого, просто да изливам, да изливам, да изливам...
Но очите ми отдавна бяха пресъхнали, и цялата тази ненавист и злоба си останаха в мен, забиха остри отровни зъби в сърцето ми, и помислих, че умирам. После разбрах, че съм получил остра сърдечна криза, и по спешност ме приеха в болницата.
Малко преди да ме сложат на операционната дочух сестрата да пита разтревожено хирурга дали изобщо ще издържа операцията, показателите ми не били никак добри. Добри ли?
Сега, като си мисля, май съм бил мъртъв много преди това. Просто сега официално обявиха смъртта ми.
Много силно и дълбоко!
цитирайКогато убиеш обичта на близките си хора на тези, които те обичат и са до теб в трудни моменти, убиваш сам себе си.
Поздрави! Чудесно написано!
цитирайПоздрави! Чудесно написано!
Благодаря ти!
Поздрав! :)))
цитирайПоздрав! :)))
Да, и знаеш ли, моят герой си има прототип, за жалост. Е, поукрасила съм доста, но познавам подобен човек, и наистина мисля, че такива хора сами се убиват.
Поздрав от мен! :)))
цитирайПоздрав от мен! :)))
5.
palpurina -
Много истини!
15.04.2008 09:26
15.04.2008 09:26
Страхотно е, хванала си всичко! Много е тъжно и за съжаление - истинско...
цитирайСтрахотно чувство за хумор!
Точно тук си му беше мястото!
Хаха.
цитирайТочно тук си му беше мястото!
Хаха.
Знаеш ли, наистина ме болеше, докато го писах.
Повечето пъти преживявам това, което пиша, сякаш самата аз съм герой от разказите си.
Благодаря ти! :)
цитирайПовечето пъти преживявам това, което пиша, сякаш самата аз съм герой от разказите си.
Благодаря ти! :)
Човек е роден, за да изживее и изстрада собствения си живот. Много е трудно да останеш Човек до последния си дъх и да си отидеш с достойнство от този свят, оставяйки след себе си обичта си към най-близките си хора, към хората които винаги са те обичали и за които си бил винаги Човека с главно "Ч".
Прекрасен разказ, но уви, много тъжен и реален.
Поздрав от мен. :)
цитирайПрекрасен разказ, но уви, много тъжен и реален.
Поздрав от мен. :)
Благодаря ти за тези думи!
Наистина, предполагам в такава ситуация е трудно да овладееш болката си, за да не нараняваш.
Наистина има много горчивина в разказа ми.
Уви!
цитирайНаистина, предполагам в такава ситуация е трудно да овладееш болката си, за да не нараняваш.
Наистина има много горчивина в разказа ми.
Уви!
отдавна се каня да ти споделя, че много, ама много ми харесват разказчетата ти:))
цитирайБлагодаря, че го направи!
:)))
цитирай:)))
много, ама много ми харесват разказчетата ти:))))
http://www.youtube.com/watch?v=sjPHwJ68eYk -за настроение и лек ден .
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=sjPHwJ68eYk -за настроение и лек ден .
Някой си е изтрил коментарчето?! Що бе?
цитирайБлагодаря ти много! И аз имам нещичко за теб, ей така, за настроение:
http://www.zazz.bg/play:fe79f04b
цитирайhttp://www.zazz.bg/play:fe79f04b
Може би момъка се оказа свенлив?!
:)))))
цитирай:)))))
Докато можем да се опомним сме живи.
Много хора трябва да се стреснат от тази история.
Доста късно се опитваме да преосмислим ценностите си, все отлагаме, все по-важно от тях има, а без тях всъщност губи всякаква стойност.
цитирайМного хора трябва да се стреснат от тази история.
Доста късно се опитваме да преосмислим ценностите си, все отлагаме, все по-важно от тях има, а без тях всъщност губи всякаква стойност.
...и дано когато се опомним, не разберем, че сме мъртви!
Малко силничко прозвуча, а всъщност исках само да ти пожелая прекрасен ден, Стеф! :)))
цитирайМалко силничко прозвуча, а всъщност исках само да ти пожелая прекрасен ден, Стеф! :)))
Всички осакатени тялом, осакатяват и духом. И си изливат омразата върху здравите и живите. По-добре е човек да си умре, отколкото да осакатее. Да пази Господ. Поздравления, прекрасна история.
цитирайдокато четях много от тази история ми напомни за мен самата, в един период от живота ми, опомних се доло- горе навреме но междувременно загубих доста. тъжно е когато озлобен от болката си не забелязваш кога си останал сам. хареса ми замисли ме над много неща които не трябва да забравяме.
цитирайНе знам дали е правило наистина, но човекът, когото познавам с такъв проблем, въпреки постигнати успехи навремето, сам руши живота си.
И не само своя.
Което е жестоко.
цитирайИ не само своя.
Което е жестоко.
Много от нас са се сблъсквали с тежък проблем, самата аз зная колко е трудно да овладееш болезнените си мисли.
В такъв момент понякога е истинска благословия да намериш сили да се съхраниш. Заради себе си и любимите хора около теб.
Поздрав! :)))
цитирайВ такъв момент понякога е истинска благословия да намериш сили да се съхраниш. Заради себе си и любимите хора около теб.
Поздрав! :)))
Много хора умират , преди да умре и тялото им....Не съзнават , че погубват не само себе си , но и хората , които ги обичат , въпреки това , в което са се превърнали...
цитирай...беше колкото впечатляващо, толкова и смразяващо. За съжаление вкисна целия ми ден, защото ме накара дълбоко да се замисля...
цитирайИзглежда размислих доста хора днес.
Дано е за добро...
Поздрав! :)))
цитирайДано е за добро...
Поздрав! :)))
Опс...съжалявам.
Прочети разказчето, което ще пусна утре, за да се поразвеселиш!
И ето ти малко усмивки от мен :)))
цитирайПрочети разказчето, което ще пусна утре, за да се поразвеселиш!
И ето ти малко усмивки от мен :)))
А ти не ме забравяш, приятелче!
Благодаря ти!
:)))
цитирайБлагодаря ти!
:)))
Също познавам такъв човек.
Смятам, че е много трудно да си инвалид в тази държава, всеки те гледа като ненужна вещ. Номерата, които правят, е за да ги забележат, за да направят някакъв жест на съпричастност. Да им обърнат повече внимание. Все пак истинският пострадал е той. Той е зависим от желанието на другите да му помогнат.
Сега се виждам и аз в тази роля, може скоро да стане. И не мога да си представя, как ще търпя това досадно отношение към мен, когато съм зависима от другите. И дали не е по-добре да си отида, вместо да се боря за такива "грижи". Да досаждам. Е, все пак на мен може и да не ми се случи. Божа работа, зависи, но съм близко и преживявам под друг ъгъл нещата.
цитирайСмятам, че е много трудно да си инвалид в тази държава, всеки те гледа като ненужна вещ. Номерата, които правят, е за да ги забележат, за да направят някакъв жест на съпричастност. Да им обърнат повече внимание. Все пак истинският пострадал е той. Той е зависим от желанието на другите да му помогнат.
Сега се виждам и аз в тази роля, може скоро да стане. И не мога да си представя, как ще търпя това досадно отношение към мен, когато съм зависима от другите. И дали не е по-добре да си отида, вместо да се боря за такива "грижи". Да досаждам. Е, все пак на мен може и да не ми се случи. Божа работа, зависи, но съм близко и преживявам под друг ъгъл нещата.
Не дай си боже да се случи!
Никой не може да знае как би реагирал, поставен в подобна ситуация!
Да, наистина, всичко е божа работа...
цитирайНикой не може да знае как би реагирал, поставен в подобна ситуация!
Да, наистина, всичко е божа работа...
Първо, искам да споделя, че уважавам болния, инвалида, защото имат нужда от помощ, допълнителни грижи, казано простичко от по-специално отношение. Но как да приема, или да се съглася с ВСИЧКО???
След 2000 година инвалидите пожелаха да се промени текста в закона, в смисъл да липсва думата инвалид, а нейно место да се постави друга дума, граждани с увреждания. Каква е, или беше ползата от това???
Друг пример, на автобусите в Сф поставиха сигнал на първата врата за незрящите, да се ориентират. Оказа се, че сигнала трамвира шофоьрите, и когато липсва незрящ на спирката, те го изключват. Наказаха шофьорите. Защото трябва непрекъснато И ТРАВМИРВАЩО да е включен!!!!
Била съм около 6 месеца неподвижна, ужасно е, ад е, не може да се преразкаже. Травмиращо е и за тези, които се грижат за теб.
Но трябва ли да превръщаме живота и на другите в ад?
цитирайСлед 2000 година инвалидите пожелаха да се промени текста в закона, в смисъл да липсва думата инвалид, а нейно место да се постави друга дума, граждани с увреждания. Каква е, или беше ползата от това???
Друг пример, на автобусите в Сф поставиха сигнал на първата врата за незрящите, да се ориентират. Оказа се, че сигнала трамвира шофоьрите, и когато липсва незрящ на спирката, те го изключват. Наказаха шофьорите. Защото трябва непрекъснато И ТРАВМИРВАЩО да е включен!!!!
Била съм около 6 месеца неподвижна, ужасно е, ад е, не може да се преразкаже. Травмиращо е и за тези, които се грижат за теб.
Но трябва ли да превръщаме живота и на другите в ад?
Съчувствам на преживяната болка, и на тази, които хора в подобно положение преживяват.
Познавам такъв човек, но...някак повече съчувствам на близките му.
Поздрав! :)
цитирайПознавам такъв човек, но...някак повече съчувствам на близките му.
Поздрав! :)
от къде ти идват тези добри идеи? И как така не прочетох поне един посредствен разказ от теб??
:))) Голям фен съм ти! Поздравления!
цитирай:))) Голям фен съм ти! Поздравления!
Та това е моето семейство(като изключим студента)
цитирайТърсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш