Извикаха ме спешно, защото далечна наша роднина била на смъртно легло, и настоявала да ме види.
За нея знаех малко – бях я виждала само няколко пъти, и то преди много години, бях още дете. Помня, че й гостувахме с майка ми навремето, но почти нямах спомен за нея, така че нямах никаква представа защо ме вика при себе си. Сетих се, че за нея майка ми беше разказвала, че едва преживяла някаква трагична любов на времето, и оттогава живее сама, странна жена била, саможива и особнячка.
Когато отидох ме въведоха при нея, и в полумрака на затъмнената стая ми трябваше известно време, за да успея да я разгледам. Стоеше полуизправена в леглото, подпряна на възглавници, лицето й бе бледо и изпито, побелелите й коси – сплетени на тънка плитка, но най – силно впечатление ми направиха очите й. Не помня да имаше такива очи на времето – много бледи, почти безцветни, те оставиха в мен усещането, че гледа някъде през мен, че не ме вижда.
Поздравих я и приседнах на стола до леглото. Беше ми неловко, почти не я познавах и не знаех какво да й кажа.
- Сигурно се чудиш защо съм те повикала – отгатна тя мислите ми – и може би си забравила как идваше с майка си на гости, защото това беше отдавна. Навремето с нея бяхме много близки, беше единствената ми приятелка, а понякога водеше и теб. Още тогава забелязах приликата.
- Прилика ли? – зачудих се.
Тя ме помоли да светна лампата до леглото й, и ми показа една снимка на млада жена, поставена в рамка на нощното й шкафче. Беше с красиви тъмни очи, със замечтано изражение, но изглеждаше много, много тъжна.
Имаше нещо познато в нейния образ, но не успях да разбера точно какво.
- Не виждаш ли? – попита тя – Това е моя снимка, от времето, когато бях на твоята възраст.
Вдигнах глава и погледа ми случайно попадна на моя образ в огледалото на тоалетката. Чак тогава разбрах какво има предвид – наистина приликата ни беше поразителна.
Тя се засмя хрипкаво, като човек, който отдавна е забравил да се смее.
- Май трябваше да се погледнеш, за да се сетиш! Както и да е, сега разбра, нали, а от опит знам, че тези неща не са случайни. Външната прилика често води до сходни преживявания, а моите са толкова тежки и болезнени, че бих искала да те предпазя от тях. Дъщеря си на най – близката ми приятелка, не бих желала да повториш моите грешки.
Търпеливо се подготвих да я изслушам, дължах й го все пак, макар че изобщо не вярвах на теорията за сходните преживявания. Просто беше внимателна и благосклонна към мен, а и честно казано, тази наша прилика ме заинтригува, както и това, което искаше да ми сподели.
- Това е една история за любов – започна тя. – Ти влюбвала ли си се досега?
- Ами...имала съм две – три по – сериозни връзки...
- Когато се появи любовта, ще я усетиш, и ще разбереш колко е различно от всичко, което си изпитвала досега. И с мен беше така, а бях много млада и по – неопитна от теб.
Той беше едно от местните момчета – много буен и необуздан, а аз, точно обратното, бях толкова тиха и скромна. Харесах го много преди той изобщо да ме забележи, все се навъртах около къщата им или около местата, където знаех, че мога да го срещна, надявайки се да ми обърне поне малко внимание.
Но това се случи чак като се върна от казармата. Не можах да го позная – не беше вече онова момче, което помнех, беше се разхубавил и възмъжал. Но и той се изненада, когато ме видя – винаги съм била нежна и хубава, но тогава сякаш цялата греех, сякаш специално за него бях озарена от божията светлина, за да му се поднеса като ангелски дар. Винаги ще помня как ми каза тогава, че приличам на ангел.
От тогава започна нашата връзка – бяхме неразделни, вплетохме се един в друг с неутолимата страст на две зажаднели за любов сърца, нямахме насита. Колкото повече отпивахме от себе си, повече ожаднявахме.
Тя въздъхна и замлъкна. Разбрах, че има нужда да си почине и да събере мислите си.
- След това започна работа, налагаше се да пътува, и започнахме да се виждаме по – рядко. Уверяваше ме, че това е временно, докато намери нещо тук, в града, казваше, че и на него му тежи. Липсваше ми, о, колко ми липсваше! – тя затвори очи, и усетих, че отново изживява онези трудни мигове на раздяла, след толкова години те още бяха живи в нея.
- Не исках да повярвам, но наистина започнах да усещам, че го губя. Виждах, че моята любов все повече му тежи, прекалено силна беше за него. Когато се виждахме, цяла се разтварях в него, не бях себе си, живеех чрез него, за онзи кратък миг, когато ще съм негова, а той ще бъде мой. И колкото повече той се отдалечаваше от мен, толкова по – трудно ми беше да се разделям с него, всяко сбогуване отнемаше по нещо от мен, осакатяваше ме. Виж ръцете ми – пошепна, и чак тогава си дадох сметка, че говори много тихо, вероятно много се вълнуваше.
Погледнах, и чак сега забелязах, че са много тънки, съсухрени, с изкривени пръсти – приличаха на изсъхнали клони.
- Това започна от тогава – продължи тя – защото ръцете ми все го търсеха, все не искаха да го пуснат, все се протягаха към него да го задържат...Аз не се уморявах, но ръцете ми се умориха да се вкопчват в него, и се превърнаха в това.
Не го виждах с дни, все по – рядко се отбиваше, а аз все чаках, чаках, чаках... Дори когато сърцето ми знаеше, че повече няма да дойде, защото твърде много време беше минало от последната ни среща, аз не преставах да се надявам. Стоях до прозореца и гледах към улицата, с надеждата да го видя, както толкова пъти преди.
Минаваха седмици, месеци, години...времето загуби реалното си значение за мен, а аз постепенно губех зрението си от толкова взиране. Нали виждаш очите ми? Твърде много се бях втренчила в своята представа за любовта, и ослепях за всичко останало.
За това те повиках, да ти разкажа това и да ти кажа – не се страхувай от любовта, тя не е страшна, прекрасна е, цяла се отдай на нея, когато дойде при теб. Но не се вкопчвай, не я сграбчвай така, както аз направих, тя има нужда от простор и свобода, и ако поиска да си отиде, нищо не може да я задържи. Любовта е като река и тече най – пълноводно, когато нищо не я спира и ограничава, тогава ражда щастие и живот, така както живот се ражда в плодородните долини край бреговете. А аз се опитах да я огранича, и виждаш, сега нищо не е останало от мен...
Последните й думи бяха вече само шепот , който аз се напрегнах, за да доловя. Изплаших се, че ще умре, ей сега, тук, пред очите ми, а аз няма да мога да направя нищо. Нейната история така ме развълнува, че спонтанно се приближих и хванах ръката й, да й покажа, че усещам болката й, че я разбирам, мъничко поне да я утеша. Не можех да си представя да издъхне с цялата тази скръб в сърцето си.
Но тя отвори очи и ме погледна със слепите си зеници:
- Не се тревожи за мен, момиче, аз вече нищо не усещам. Тогава загубих и сърцето си.
Придърпа ръката ми към мястото, където трябваше да усетя туптенето на сърцето й. Но там не усетих нищо.

Да, много силните чувства наистина убиват!
Човек трябва да намери баланса в живота, нещо което е много трудно. Да си припомним "Осъдени души"!
Такива истории винаги завършват трагично.
Както винаги много вълнуващо си разказала тази история, Хриси!
Аз я почувствах много лично...

Поздрави!
Добре си го описала - не се вкопчвай в любовта ско не е взимна, ако си отиде от другия. Търси нова любов, за да има смисъл живота.

Весел ден!

особено края се сещах все за часта 'За любовта' ... от Пророкът. Дали, до колко и как да обичаш, колко простор да даваш и какво умира в тебе... вечни, не винаги с отговор в нашия живот, въпроси.

Благодаря ти, феичке!
Толкова много може да се говори за любовта, а все има още какво да се добави!
Поздрав! :)))

Воистина воскресе!
Дори не е нужно да търсиш, мисля, просто се запази, тя сама ще те открие!
Усмивки! :)))

То хубаво, но понякога тези неща не подлежат на контрол, особено в една по - млада възраст, когато хормоните бушуват и страстта приема облика на любов, например!
Мисля си, май и за нея се иска време и опит, за да се овладее изкуството на любовта.
Ала човек цял живот се учи, най - добре от собствен опит, а не да речем, от наръчник": Как да обичаме безопасно! " :))))))

настръхвах, докато четях. Тръпки ме побиваха. Страхотен разказ! Наистина е така - любовта трябва да облагородява човек. За целта трябва да е свободна, споделена. Освен това съм съгласна с теб, че за любовта се иска време и опит. Другото е летене из розови облаци, а после - тежко и болезнено приземяване, което на по-лабилни хора може да причини щети и рани за цял живот.

никак не ми се иска да вярвам, че толкова силни чуства остават несподелени, щото я си представи ако се бяха взели, народили пет деца, проблемчета и тинтири минтири, тогава едва ли щеше да говори с тоя пламък за него... започвам да си мисля, че когато нещо остане не изживяно, не докоснато се идеализира прекалено...

Да, тежичък разказ се получи, но пък има над какво да се позамисли човек.
Поздрав! :)))

Имаш право, когато любовта не е вече споделена, когато липсва взаимност и остане само идеализираната представа за нея, и човек живее с нея и я приеме за своя единствена истина, тогава е страшно!
:)))

няма! Защото има огън в любовта.

Харесвам (освен това да се учим от собствения опит и грешки) и да наблюдавам чуждите преживявания - и когато ги усетя като свои - да ги преживявам така и ... да се уча и от този опит!

Мисля си, че колкото и сходна да е любовта всеки път като я усетим и преживеем, колкото и да ни е позната от преживяванията на другите - като дойде - все едно е за първи път и ... лекичко забравяме и опит, и парене и какво ли не. А такъв наръчник (макар е супер готина нова тема за тебе - даже виждам края, как двамата следват всичко по наръчника и накрая намират липсваща кола ;))) ) няма :)

Ами да, сериозно се замислих за такъв наръчник, но тъй като ти явно имаш интересни идеи по въпроса, защо не опиташ сам?
Можем да се допълваме по темата, въпроса е колкото и недостоверен да е, да звучи достоверно! И преди всичко забавно! :)))

Връхлита те, живота ти разтуря.
изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.

Голямата любов е трепет божи
и до небето да те вдигне може,
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда,
но никога деца не ражда
голямата любов

П. Алипиев

Страхотно е! И има истина, макар да не го споделям изцяло.
Благодаря ти! :)))

с такъв прекрасен разказвач и писател като тебе :) Аз просто съвсем лекичко - случват се разни необмислени хрумвания - изразих един порив на мисълта. Сега остава майстора (-орката) да го извая в шедьовър. Поредния :)))

Ако не е забавно - няма да сме тук. Абе животът е забавен! :)))

за милите думи. Искрено ти пожелавам никога, ама абсолютно никога да не го споделиш напълно. За съжаление, аз вече съм съгласна с всяка една дума от него.

:)))
И други четкаджии познавам, но ти си от най - добрите, да, да !!! :))))
Но най - важното е да се забавляваме, абсЕлютно! :)))

Абе знаеш ли, по едно време и аз бях склонна да приема тези думи за пълна и безпрекословна истина.
После се случиха други неща, които промениха вижданията ми по въпроса.
Живота е това, което ти се случва, и има нелошия маниер да изненадва, понякога и приятно! Което ти пожелавам! :)))

покрай великденското чистене съм надобрял - не бе така трудно да ме разкриеш.

Мани, ала оня ден направих едно объркване - гледам в един календар и виждам имен ден ... и се обаждам, а то - няма. Е - няли няма смисъл да обяснявам, че е било ... поради календара? Питам, защото си дама и да знам как би реагирала, ако ти се бе случило на тебе.

Великден наистина четките влизаха често в употреба... :))

Все пак истината си остава гола - освен, че е така забавно и хубаво да сме тук, ти си шедьовър - както на родителите си, така и на собствените си идеи и усещания ;)))

Хм, хм...ами какво да ти кажа, на всеки може да се случи да се пообърка, особено по празниците, когато безгрижно и безпаметно се е отдал на малките удоволствия на живота. :)))
Все пак на този ден празнуват Велковци, Вели, Велики и др. в тая връзка. Значи все пак има имен ден, ти почти позна!!! :))))))))
Ще чакам специални поздрави по Коледа, като един специален шедьовър имам право на това, си мисля. :)))

разказче

Слабо, силно, това е положението! :))))))
Никого не насилвам да ме чете.
Но пък ти благодаря, че сподели! ;)

преди години,
Че любовта е да приемеш другия такъв,
какъвто е и да го освободиш.

Бил е мъдър човек!
Поздрав! :)))

изобщо не съм се насилвал да го чета. Просто го прочетох.

Хареса ми :)))

Поздрави, Хриси, и пиши! :*

Благодаря ти!
:)))

Четенето наистина е удоволствие... Да си призная, просълзих се...

Понякога и аз оставам безмълвна когато усетя нечие вълнение! Благодаря, че сподели! :)

"Страшното в бурята е не грохотът, а тишината, която тя налага на света, безжизнеността..." -така Франсоа Мориак определя силната любов.
Поздрави! Винаги успяваш да омайваш с тематиката и стила на писане.

Да, много мъдро го е казал! Празнотата, която остава, понякога е така обсебваща, че не може да се запълни с нищо...
Благодаря ти, поздрав! :)))

и обобщенията за любовта, до които е стигнала героинята...понякога не можем да заповядаме на сърцето си, понякога емоцията е по-силна от нас. стана ми мъчно, защото при жените обсебеността често е факт и се стига до момента на задушаване на другия. въпросът е как да избягаме от нея?

Благодаря ти за внимателният прочит.
Но понякога истинската обич означава точно това-да позволиш на другия да си тръгне, да намериш сили да оставиш човека когото обичаш да направи сам своя избор.
Не е лесно. Но е така необходимо понякога.
Поздрав! :)))

Да, точно това имах предвид и аз, но може би не съм се изразила добре. Но ако все пак единият е тръгнал да си ходи, това не изключва автоматично любовта на другия, не я прави по-малко истинска.
:)))

нещо като извод:
Любовта е, като пеперуда в дланта ти- ако я стискаш прекалено силно ще я задушиш...., а ако я държиш много хлабаво ще отлети...

Поздрави!!!

Напомни ми на една много позната история преди, време, която преживях!

Прекрасен разказ