Това бяха най-щастливите дни в живота ми.
Само преди броени дни се бяхме оженили, и решихме да прекараме медения си месец не по скъпи курорти и екзотични места, както всички очакваха, а в една усамотена планинска хижа. Бяхме толкова влюбени и отдадени един на друг, че не се нуждаехме от друго, освен от себе си и красивата природа наоколо. От време на време отскачахме до близкото курортно градче за да напазаруваме и да се чуем с близките си, а през останалото време скитахме из горските пътеки и откривахме все нови и нови интересни места.
Той беше най-забележителният мъж, когото съм познавала, влюбих се в него от първия миг, в който го зърнах, дори преди да са ни запознали още. От тогава изпитвахме все по-голяма необходимост да сме заедно, не можехме да се наситим един на друг, сякаш любовта ни беше цвете което все повече избуяваше и ставаше все по-красиво.
И двамата обожавахме излетите в планината, бяхме обикаляли къде ли не само с една палатка и раница на гръб. Именно за това избрахме това красиво местенце, предвкусвайки удоволствието от дните, които ни предстоят.
Една слънчева утрин решихме да отидем по-далече, като тръгнем нагоре по една от пътеките. Метнахме раниците и потеглихме с идеята да се върнем чак привечер, денят обещаваше да е разкошен.
Към обяд открихме една закътана поляна и решихме да си направим там пикник. Когато разгледахме наоколо се оказа, че от едната страна се спуска дълбока пропаст на няколко нива, осеяна със скали, а отсреща се открива невероятна гледка към съседния връх. Съпругът ми, запален фотограф, веднага реши да направи няколко снимки и въпреки, че го предупредих да внимава, непредпазливо стъпи в самия край на една от надвисналите скали над пропастта. Дори не видях как точно падна – само чух вика му.
Не искам да си припомням какво ми струваше да търся спасителния екип, докато той лежеше долу между скалите дори без да знам жив ли е изобщо. Само помня как преди това крещях името му и го молех да ми каже нещо, преди да осъзная, че само губя ценно време и трябва спешно да потърся помощ.
Когато го вкараха в линейката беше в безсъзнание, но все още жив, макар и с тежки наранявания. През цялото време не спирах да се моля да стане чудо и да го спасят, макар да знаех, че има проблеми със сърцето и това още повече ще усложни нещата.
Издържа две от най-тежките интервенции и въпреки, че още не идваше в съзнание, докато стоях край него не можех да престана да се надявам. „Моля те, моля те...- не спирах да умолявам и аз не знам точно кого – позволи му да живее. Та ние едва сега започнахме живота си.”
Бяха ми разрешили да оставам при него през нощта, имаше и легло, където да спя, но аз изпитвах нужда постоянно да съм до него, да го докосвам и да му говоря. Все се надявах, че ето сега, в този миг, ще отвори очи, ще усетя някакво потрепване и той ще се събуди, и не исках да пропусна този миг. Почти не затварях очи, може би и от огромния стрес и напрежение.
Но една нощ все пак съм се унесла, и сънувах онази същата поляна близо до пропастта, видях и как той полетя от скалата. Знаех, че е сън, но изглеждаше съвсем реално. Той не падна изпотрошен между скалите, а го видях да седи на една от тях абсолютно невредим и да гледа очарован висока млада жена, застанала пред него. Тя изглеждаше много странно с дългата си бяло-сива коса и студено изражение, имаше нещо призрачно в нея, но въпреки това забелязах, че е много красива. И все пак това не беше човешка красота, по тялото ми пробягаха ледени тръпки, докато я гледах.
Тя постави ръка върху рамото на съпруга ми и му се усмихна, а той отговори на усмивката й без да престава да я гледа с обожание. Извиках го – исках да го накарам да ме погледне, изглеждаше като изпаднал в транс, от който исках да го извадя.
Той изобщо не реагира, не откъсваше погледа си от нея. Тя обаче ме погледна и това бяха най-странните очи, които някога съм виждала – макар и толкова далеч от мен усетих как ме обгръщат със сивата си студенина, сякаш пропаднах в бездънна яма.
- Коя си... – едва си поех дъх, за да попитам.
- Аз съм тази, която той избра – отекна като ледено ехо в мен гласът й.
- Не те е избрал – събрах сили от гнева си – той просто падна, беше случайно!
Тя се разсмя и звукът напомни свличащи се камъни, сякаш цялата планина се стоварваше отгоре ми.
- Аз съм духът на скалата. Той сам дойде при мен, нима не помниш?
- Но аз го видях да лежи там долу в безсъзнание, много наранен, как така сега...
Имах предвид това, че държи ръката й, а от нараняванията му няма и следа.
- Защото само аз мога да го върна към живота...
- Можеш ли?
- Сърцето му е много слабо – продължи тя – но трябва само да го докосна, и ще има най-здравото сърце на света.
- Тогава моля те, умолявам те да го направиш! – извиках и се събудих от собствения си вик.
Първото нещо, което видях, бяха отворените му очи.
Заплаках и го прегърнах, и тогава усетих колко силно бие сърцето му.
- Ти се събуди, събуди се, вече си тук! – не спирах да повтарям, а той ме гледаше безмълвно така, сякаш никога преди не ме е виждал. Дадох си сметка, че може би е все още рано да очаквам някаква реакция – важното бе че вече е в съзнание.
Не мина обаче много време и стана ясно, че е загубил напълно паметта си. Не си спомняше даже коя съм. Лекарите ме успокояваха, че е възможно това да е временно, частична амнезия, която е резултат от преживения стрес и травмите, и с времето може паметта постепенно да се възстанови с пълното възстановяване на протичащите в мозъка физически процеси.
Аз не преставах да се надявам на това, непрекъснато му разказвах за себе си, за нас, припомнях му общите ни преживявания, като не преставах да го обсипвам с нежността си. Убедена бях, че ако съм достатъчно постоянна в това ще успея да го извадя от тази забрава, че любовта ми рано или късно ще го докосне и той ще си спомни всичко.
Но дори когато го държах в прегръдките си имах усещането, че това не е той – толкова далечен и чужд ми се струваше. Не разбирах как е възможно да не е способен и на най-малкото усилие да се завърне при мен, но беше факт, че дори когато бе най-близо имах чувството, че е някъде другаде много далеч, където не мога да го достигна. Нещо повече – усещах и нечие друго присъствие наоколо, едва доловимо, но все пак достатъчно осезателно и смразяващо, като леден полъх от отвора на усойна пещера.
И един ден просто разбрах – това не беше амнезия, просто онази жена, духът на скалата, наистина бе докоснала сърцето му. Всички изследвания показваха, че е напълно здраво, но...това не беше вече неговото сърце. Беше го дарила със сърце от камък.
„ Няма да ти го дам – заклех се в себе си, но знаех, че тя ме чува – Няма да престана да се боря за да си го върна, защото твърде много го обичам!”
И все повече му говорех, докосвах го, галех, милвах и с думи, и с пръсти, и с устни...Търсех ръцете му, но те бяха чужди, търсех устните му, но те оставаха студени. Не губех надежда, но губех самата себе си, страх ме беше, че един ден просто няма да имам повече сили да продължа, че нещо, по-силно от нас, ще промени и мен така, както промени него.
И точно тогава, когато бях най-отчаяна и най-слаба, точно тогава разбрах, че нося нашето дете. Беше тежка бременност, може би и поради особеното ми психическо състояние, но именно мисълта за нея ми даде силите, от които се нуждаех. Бях сигурна, че когато той поеме в ръцете си плода на нашата любов, ще се случи чудото, то вече беше започнало да се случва.
Тя се роди малко по-рано от очакваното и бе много мъничка, но още когато той я видя, дори преди да я докосне, разбрах, че силата й е много голяма и ще направи това, което аз сама толкова време не успях да направя. Мъжът ми не каза нищо в онзи първи миг, но видях очите му. И по тях разбрах, че се е завърнал.

Щастие в нещастието!
Силата на мисълта, която променя хората...
Много истина има тук, мила Хрис!
Благодаря ти!

търси себе си в децата!
Заради тях си струва да се живее!

Поздрави Хрис!

Страхотно написано Хрис - поздравления !!!

Радвам се, че го споделихме, феичке! :)))

Май те са онази частица, която дава сили и смисъл...
Поздрав :)))

Благодаря, мило, поздравче и от мен ;)))