Седя на дивана и го гледам. Моят съпруг. А, не че е особено интересна гледка – човек би казал, до болка позната. Обаче има моменти, като този например, когато се чудя какво точно ме накара да се омъжа именно за него. А не да речем, за приятеля му, който беше в пъти по-атрактивен и като визия, и като обноски, а сега заема важен дипломатически пост. Жена му не може да ми стъпи и на малкия пръст, а подозирам, че той се е оженил за нея единствено защото му напомня за мен. Бледа прилика, естествено, но той много ме харесваше навремето и предполагам е търсил мое подобие във всяка следваща жена. И вероятно се е чудил какво намирам чак пък толкова в приятеля му. Нещо, на което не преставам да се чудя и аз, междувпрочем.
Е, да, остроумен беше, с много приятно чувство за хумор, караше ме да се смея и се забавлявахме страхотно заедно. Но това беше отдавна – сега разполагам с един застаряващ капризен мърморко, който определено няма голяма прилика с онова слънчево момче, за което се омъжих. А аз съм си почти същата, всички ми го казват, въпреки че съм сложила тук-там по някой и друг килограм. Но на правилните места, така че това ми отива. Освен това винаги съм се старала да изглеждам добре – не съм от жените, които се мотаят в къщи по пеньоар и с ролки, просто съм естет и винаги съм държала на добрата външност. И точно защото винаги съм се поддържала, изглеждам доста по-млада от него, а разликата ни е само няколко години. Веднъж дори ме помислиха за негова дъщеря, аз бях поласкана и го приех като приятна шега, но не и той. С времето чувството му за хумор изглежда съвсем беше закърняло, защото за моя изненада се обиди съвсем сериозно, дори ми се нацупи на мен, сякаш аз имах някаква вина, че човека е казал това.
И да се чудиш, като се има предвид, че винаги съм се старала да му угаждам и да изпълнявам изрядно домакинските си задължения, а точно той изглежда съсипаният. Честно, ако някой ей сега ме попита защо все пак се омъжих за него, няма да мога да дам смислен отговор. Макар че инициатор за женитбата бях аз. Може би защото в природата на жената е заложено да се погрижи да осигури сигурност и закрила за поколението си. Не съм много сигурна, но ми се струва, че при мъжете тези инстинкти или са закърнели, или напълно липсват.
По тази причина всяка здрава, нормална жена насочва интереса си към подходящ партньор, способен да се погрижи за нея и потомството. Така че стремежа да се обръща по-сериозно внимание на по-способните и стабилни партньори е напълно закономерен и не трябва да подлежи на оспорване, камо ли на недоброжелателно отношение и критика.
А мен да ме пита човек, като винаги съм била наясно с тая теория, защо постъпих така наивно? То вярно, много млада бях, дето се вика – момиченце, ама на моята възраст повечето момиченца добре си отваряха очите. Тя мама хубаво ми викаше : „Опичай си акъла, момиче, млада си, хубава си, не се хвърляй така на сляпо.” Пък аз май точно това направих. И защо – защото ми било весело и забавно с него, браво! Много умно, няма що. А пита ли ме сега някой колко ми е весело и забавно.
Вярно, наистина много работи, ама какво от това? Не съм забелязала да тънем в блаженство и разкош, а той е все по уморен и изнервен, на всичко се мръщи и ми прави забележки за щяло и нещяло. Защото аз освен че също работя, съм длъжна да осигуря и всички екстри , необходими за спокойствието му и доброто му настроение.
Понеже е много чувствителен към прах, бърша прах и тупам по два пъти на ден – преди и след работа, защото веднъж да кихне, и ме поглежда с такъв укор, сякаш съм му сипала отрова в супата.
Като казах супа, сетих се, че и по отношение на храната винаги е имал забележки. Наистина, когато се омъжих нямах никакви кулинарни познания, но за да го зарадвам като истинска млада домакиня запретнах ръкави, и изчетох де що кулинарна книга намерих. Толкова се вживях, че скоро вече знаех наизуст много от любимите ни рецепти, а и постоянно експериментирах с надеждата да го изненадам приятно и да оцени усилията ми. И до днес това не помня да се случвало. Обикновено правеше интересни сравнения с ненадминатите кулинарни способности на майка си и всички до едно разбира се бяха в нейна полза. При всичките ми старания как пък веднъж не се случи нещо да е достойно за неговият изискан вкус, дори и когато бях прекарала часове в кухнята, и гостите оставаха очаровани от резултата.
За да не го изнервям излишно бях свела личните си разходи до невъзможния минимум. Тоест докато приятелките ми бодро нападаха разпродажбите и се обзавеждаха всеки сезон с купища нови обувки и дрехи, аз скромно износвах старите, и деликатно отклонявах поканите им под един или друг измислен предлог. Ние пестяхме, но го правехме по начин, който ме караше да се чувствам гузна дори ако посмея да си купя една-единствена евтина блузка, понеже не е покупка спешна и крайно наложителна.
Отдавна не се сърдя когато забравя годишнините от сватбата, или рожденият ми ден – в началото ми беше криво, изживявах го тежко, после обаче...ами свиква се. При неговата заетост това е напълно естествено, той дори и собствения си рожден ден забравя. Последният път например се прибра толкова късно, че вече бях заспала пред телевизора, а когато му намекнах, че съм го чакала ми се сопна, че изобщо не е трябвало. И без това главата му била пламнала от работа, да не го занимавам с глупости.
Но за тази годишнина специално се постарах, знаех, че днес ще се върне навреме, попитах го. И подготвих всичко както аз си знам – до най-малките подробности. Подготовката ми отне часове, защото исках всяко ястие да е истински кулинарен бисер, купих любимото му вино, дори бях предвидила прекрасен букет, в случай, че забрави както обикновено. Исках да се опитам да върна онези далечни времена, когато наистина ни беше хубаво заедно, да намеря в странно непознатия, вечно мрачен мъж до мен онова засмяно момче, и не че си го бях поставила за цел. Стана просто инстинктивно, отвътре ми дойде, предполагам стигнала съм един предел, който не съм искала да прекрача, защото съм подозирала, че направя ли го, ще се изгубя напълно.
Той наистина се прибра навреме, и, за мое голямо вълнение и радост, този път не беше забравил – носеше ми цветя. Целунахме се, а в сърцето ми запърха надеждата, че ето, все пак всичко това не е било напразно, имало е смисъл от всичките ми усилия.
Докато беше в банята джиесемът му звънна, аз му извиках, но той не ме чу, и отговорих вместо него, колкото да кажа да го потърсят по-късно.
- Коте, аз само да те целуна и да ти кажа, че гривната наистина е прекрасна. Целувчици, миличко, утре по същото време – чух, още преди да успея да си отворя устата.
Той се върна, усмихнат както никога, и нещо май ми каза, но точно в този момент не бях в състояние да възприема каквото и да било. Седнах механично и го гледах как сипва виното, после си казахме наздраве, отпихме и той започна да се храни.
- Изглеждаш малко странна...защо не се храниш? – попита и задъвка печеното. – Не ми се искаше точно тази вечер да го казвам, но това трудно може да се преглътне...май е прекалено жилаво.
- Така ли? – усмихнах му се в отговор и усетих, че напук на всичко започва да ми става забавно – А какво ще кажеш за факта, че от няколко месеца спя с шефа ти? Това как го намираш за преглъщане?

още по-трудно за преглъщане :)))

чак да ти приседне...:)

Мдааа... ;)))

:)))

Аз също имам такива наблюдения. Точно това ме наведе на идеята за този разказ. :)

че с течение на времето мъжете започват да се дразнят от красотата на жена си, с която някога са били толкова горди. Тя ги комплексира, прави ги неуверени и може би ги тласка да търсят самочувствието си другаде.

Ама не разбрах, тя спала ли с шефа му, а?:))):))):)))
Живота може да ни поднесе хиляди различни комбинации. Радвам се, че точно ти се нае да опишеш една от тях. Правиш го добре

Брей, дано моят мъж не е от тия... ;)))

Но мисля че си прав, за съжаление. Все пак зависи от човека.

Е, и аз не разбрах...;)))

Благодаря ти за пореден път. :)

няма за какво да благодариш- разказчетата ти са прекрасни и би трябвало аз да ти благодаря. @)--/-

Много ведри усмивки специално за теб, док :)))

завършека адски ме изкефи, чак ми идваше да се изсмея злорадо на глас.