Ти сигурно не ме помниш. За първи път ме срещна, когато беше съвсем млад, почти дете. Тогава се притесни от мен, почувства се несигурен и объркан. Бях нещо различно, появило се в момчешкия ти свят, и беше естествено да ме приемеш с известно съмнение.
Бързо разбра, че съм онази необходима натрапница, без която живота ти със сигурност щеше да е по-спокоен, но и много по-скучен и сив, и ми се отдаде с цялата искрена наивност, характерна за възрастта ти. Благодарение на това преживя едни от най-вълнуващите мигове в живота си, от тези мигове, които години наред оставят своята светла диря в сърцето. Въпреки, че после се отрече и от мен, и от тях, и ме прогони от живота си – казваше, че си разочарован, болеше те прекалено много, и не искаше да имаш нищо общо с мен повече. А беше само едно разочарование, на кого ли не се случва, това е неизбежно като самия живот.
Млад беше, незрял, не можеше да си представиш каква пустиня те очаква занапред, ако ме пренебрегнеш напълно. Но болката е лош съветник, особено когато е облечена в самосъжаление, и когато останеш насаме с нея едва в зората на младостта си. Тогава всички преживявания са твърде вихрени и стихийни и все още твърде нови като усещане, за да можеш да ги подредиш и извлечеш правилните изводи за себе си. Тогава все още е трудно да различиш тънките нюанси, и макар света да е ярък и пъстър за теб, а може би точно заради това, няма по-черно от твоето черно, и само твоето бяло може да изглежда така девствено-сияйно.
Тогава се примирих, и си тръгнах, а ти дълго време дори не забеляза липсата ми. Мислеше, че имаш всичко, което ти е нужно – своя среда, приятели, които държат на теб, свои цели и амбиции.
Кога усети празнотата в себе си, досещаш ли се? Беше точно по времето, когато желанията ти едно по едно започнаха да се сбъдват, и ти очакваше да си щастлив и безгрижен. Завърши успешно училище, дипломира се с отличие, веднага започна желаната работа. Близките ти се гордееха с теб, приятелите те поздравяваха, враговете ти завиждаха. Всичко в живота ти се развиваше по твоя сценарий, много скоро оцениха качествата ти и започна да напредваш смело в кариерата.
И някъде по това време изведнъж си даде сметка, че нещо липсва в цялата картинка. Уж беше заобиколен от хора, които ти засвидетелстваха своето уважение и възхита, уж не ти липсваше внимание, а някак се чувстваше все по-самотен.
Аз долових копнежа ти, очаквах този момент, защото знаех, че е неизбежен – твърде млад беше при първата ни среща, и отново надникнах в света ти. Не знаех дали ще се задържа трайно, исках само да ти напомня за себе си, защото имаше нужда от мен, останалото си зависеше от самия теб. Не обичам да се натрапвам, каквото и да разправят за мен, няма да сгрешат, защото съм многолика и изненадваща, понякога сама себе си учудвам, но ако някой твърдо не ме допуска до себе си, не упорствам. Начина на живот си е личен избор на всеки, а с времето този избор придобива все по-оформен и завършен вид.
Има хора, които така са изградили своята действителност, че не се нуждаят от мен, за да се чувстват пълноценни – след като веднъж са ме срещнали, предпочитат да си остана само спомен, при това най-често болезнен. Има такива, които никога не са ме срещали, но и не желаят, защото други са техните цели и приоритети. Има и такива, които се отвръщат от мен и ме прогонват, както го направи ти, но намират своето удовлетворение някъде другаде. Само че ти така и не успя да преодолееш липсата ми. В сърцето ти зееше празнота, която не успя да запълниш с нищо друго, а постигна не малко. И когато аз се появих отново, беше истински благодарен и щастлив. Не ме посрещна с недоверие, не показа никакво подозрение, в теб тлееше само блед спомен от онази юношеска болка, но беше готов да понесеш всичко заради мен. Толкова ти бях необходима.
Този път ми се наслади с пълноценната зрялост на истински мъж, който не се страхува да покаже чувствата си, и да ги сподели с любимата. Искаше да ме имаш в живота си съвсем осъзнато и категорично, поемайки всички рискове, които ме съпътстваха. Беше разбрал, че всичко постигнато не струва и пукната пара, ако не присъствам в живота ти.
Възхитих се на мъдростта и смелостта ти да ме приемеш така безрезервно за втори път, и се постарах да се настаня трайно в живота ти – чувствах се добре с теб, защото и ти се чувстваше добре с мен. Затова и не очаквах да ме предадеш отново, не и след всичко преживяно. Дадохме си толкова много, а ти чисто и просто ме прогони, за втори път.
Не ме разбирай погрешно, аз не бих могла да се обидя, това не ми е в природата. Но нямам избор, нали разбираш – когато някой не ме иска, напускам го, казах ти – не се натрапвам. Не умея да се преструвам, да водя битки или да си правя самореклама – аз съм такава, каквато всеки ме приеме за себе си, и макар да понасям много и да съм издържлива, уязвима съм. Колкото съм силна, толкова съм крехка и ранима, и при всички случаи - безкрайно искрена. Но ти винаги си го знаел, и за това, когато долови неискреност и отново те заболя, решително ми обърна гръб, този път с мисълта, че това е завинаги. Повярвах ти, защото вече не беше онова незряло хлапе – беше натрупал опит и мъдро бе подредил приоритетите си, а аз не бях сред тях. Този път ми даде ясно да разбера, че каквото и да се случва в живота ти, аз нямам място в него, и изглеждаше напълно категоричен. Прочетох го в очите ти, но най-вече го усетих в сърцето ти – там беше прекалено пусто и студено за мен. Още преди да съм те напуснала напълно, ти се беше отрекъл от мен, и тогава и аз се отрекох от тебе. Нямах избор.
Сега виждам, че си на края на живота си, и искам да те попитам – намери ли удовлетворение в него? Това ли е, което искаше да изживееш? Защото зная, че си имал прекрасни мигове с жените, които си пожелавал, а и успя да създадеш чудесно семейство. Съпругата ти е красива и винаги е била до теб, когато си имал нужда от нея, и е идеалната майка за децата ти. Показвала ти е любовта си, многократно, докато не се е убедила, че никога няма да й отвърнеш със същото, и тогава чисто и просто се е примирила. Защото си бил този щедър и внимателен съпруг, от който и тя, и децата са имали нужда, а тя като една всеотдайна майка не може да остане безразлична към това. С другото просто се свиква.
Само че ти и към децата си не си показвал друго, освен загриженост и внимание, защото, нали си спомняш – беше ме прогонил. Само че аз вече те бях докоснала, и дълбоко в теб оставих своя отпечатък. И в името на това късче топлина, което никога не умира напълно, дори когато съм забравена и отхвърлена, аз се върнах при теб за последен път, за да те попитам - искаш ли да ме приемеш отново в сърцето си, и макар и само в един миг, да изживееш пълната хармония и истинското блаженство, сладката омая и дълбокото удовлетворение, преди да си отидеш? Все още мога да направя това за теб, докато тупти сърцето ти и можеш да поемеш дъх, докато усещаш. А после вече няма да имаш нужда от нищо повече...

Той се замисли. Живота някак неусетно се бе изнизал край него, дори не бе усетил, че го е изживял. А беше един успешен живот, много хора само можеха да мечтаят за живот като неговия – в крайна сметка, нали смисълът е да оставиш нещо след себе си, а той бе създал и оставил две прекрасни деца, беше уважаван и почитан.
Само че защо тогава не престана да усеща тази празнота, въпреки, че с времето тя се превърна в част от него и той се надяваше да я преодолее. Защо и сега сърцето му отказваше да спре, в очакване на онова, недоизживяното, сякаш беше възможно то да се върне и да бъде изживяно отначало. Но още преди да подреди мислите си, сърцето му вече я беше приело, сякаш цял живот бе туптяло единствено за това. И само миг, преди да затвори очи, почувства отдавна забравената сила и сладост на любовта, и отчаяно му се прииска да се вкопчи в живота, за да я сподели с близките си. Но вече беше твърде късно...