Постинг
14.04.2014 08:47 -
Подаръкът
Гледах я, седнала на пейката в парка, и не можех да повярвам на очите си. Не бях я виждал повече от двайсет години. Моята голяма любов.
Бяхме още ученици, почти деца, когато започна всичко. Що бой съм отнесъл заради нея! Беше най-красивото момиче в цялото училище, и, разбира се, винаги в центъра на вниманието. А аз полудявах от ревност, ако някой друг я доближеше, ревнувах я дори от приятелките й. Исках цялото й внимание само за себе си.
Бях много емоционално и буйно момче, лесно се палех и много не му мислех, само тя успяваше да укроти дяволите в мен. Беше достатъчна само една нейна усмивка, и аз се разтапях, напълно забравил яда си.
Имахме планове след като завършим училище да кандидатстваме заедно, тоест тя искаше да учи, а аз просто следвах желанията й. Всъщност единственото, което исках, беше да се оженим, колкото по-скоро, толкова по-добре. Стана ясно обаче, че родителите й заминават на работа в чужбина, и естествено тя отиваше с тях.
Първата ми мисъл беше, че ще замина с тях. Разбира се, много скоро ми стана ясно колко наивна е тя, и тогава ми хрумна друго спасително решение – щях да отида при нея малко по-късно. Когато започна работа и си позволя да бъда по-самостоятелен.
Но живота имаше други планове за нас. Може би аз не успях да се справя навреме, кой знае. Само че година и половина по-късно един ден тя ми заяви по телефона, че се е сгодила. И добави, че нямала друг избор, така било най-добре за всички.
Не казах и дума, тогава и да исках, нямаше да мога. Това беше единственото, от което се боях – да не я загубя, и точно това ми се случваше. Опитах да го преодолея, все си мислех, че ще се справя – не бях нито първия, нито щях да съм последния, който изживява подобно нещо. Не се справях добре – тя беше постоянно в мислите ми, и не знаех какво да направя, за да я изтръгна от там. Една вечер установих, че едно порядъчно количество алкохол може да се справи чудесно с този проблем, и от тогава започнах да пия. Знаех, че след това е още по-зле, но вече не можех да спра, не виждах смисъл. Пиех не само за да престана да мисля, пиех, за да престана да съществувам.
Някъде по това време се появи и моят ангел-спасител. Момичето, което по-късно стана моя съпруга. Беше сестра на едно от момчетата от компанията – дребничка, мълчалива, с пронизващ остър поглед изпод светлите буйни къдри. Толкова беше хлътнала по мен, че беше готова да ме пребие, за да ме измъкне от дупката, в която се бях наврял. Всъщност направи го съвсем буквално, когато веднъж й казах да ме остави на мира. Разфуча се като побесняла котка, и въпреки, че беше една шепа човек, направо ме смаза с яростта си. След което ми изкрещя едно такова „обичам те” и се разплака толкова безпомощно, че се почувствах съвсем съсипан и обезоръжен. Чак ме заболя сърцето.
Малко по малко, благодарение на силната й воля и голямата й любов, започнах да се връщам към света, все едно се раждах отново. Тя ми помогна да започна да виждам, да чувствам, научи ме отново да обичам.
Дари ме с две прекрасни деца и с усещането за топлина, уют и нежност. Бях доволен от живота си такъв, какъвто е, и не бих го заменил за нищо, само че...само че сега мислите ми се блъскаха из главата ми като полудели птици, а сърцето ми сякаш се канеше да изскочи през гърлото. За това не успях да обеля и дума, когато тя ме забеляза, стана от пейката и ми подаде ръка:
- Здравей, позна ли ме?
Не беше за вярване, но времето сякаш беше спряло за нея. Как можех да не я позная – беше същата красавица, само дето хубостта й бе станала по-женствена, по-зряла, и замайваше като сладък аромат.
- По работа ли си тук? – беше единственото, което успях да скалъпя, докато се чудех как ли изглеждам в нейните очи. Бях качил поне двайсетина килограма от тогава, и косата ми беше останала наполовина.
Усмивката й обаче грееше срещу мен с предишната момичешка свежест и невинност, и пак ми подейства по стария начин – усетих, че грейвам и аз.
- Ами да, по работа. Но непременно държах да те видя! Ако не си зает...
Зает ли? Едва ли би могла да избере по-подходящ момент от този. Жена ми беше заминала вчера при болната си майка, децата бяха на море с приятели. Бях изцяло на нейно разположение, и й го казах.
- Ще бъда тук цяла седмица – засия тя щастливо насреща ми – и бих искала да посетя всички места, на които толкова обичахме да ходим заедно. Помниш ли? – хвана ме под ръка и надникна усмихнато в очите ми – И искам да ми разкажеш всичко за себе си! Боже, от кога не сме се виждали!
Вечеряхме в малък, уютен ресторант, и не можехме да се нагледаме един друг, и да се наприказваме. Разказах й за семейството си, за децата, вече поотраснали, за работата си. Тя ми каза, че се развела преди няколко години, сега живеела сама, чувствала се спокойна и щастлива – имала чудесен дом и работа, както и добри приятели. После, както си му е реда, се отдадохме на спомени, а спомените ме накараха да се почувствам толкова странно...Докато се разхождахме край реката изпитах неудържимо желание да я докосна, да усетя топлината на тялото и устните й. Стреснах се от силата на това привличане, и сигурно щях да го преодолея, ако тя сама не се беше сгушила в прегръдките ми. Нямаше нищо по-естествено от това, сякаш ръцете ми бяха копнели за този миг през всичките тези години. Тялото ми я жадуваше с онзи едновремешен плам, който нито времето, нито живота ми бяха успели да намалят. С безпогрешният усет на любящ мъж улових и нейната страст, и веднъж усетил силната хармония помежду ни, не исках да я изпускам от ръцете си.
Нито за миг не изпитах каквито и да било угризения през всичките тези седем дни, които преживяхме заедно. Беше истинско вълшебство, божи дар, за който не бях и мечтал. Не мислех за това какво ще бъде утре – за мен съществуваше само сега и тук, настоящето, в което бяхме заедно. Разговорите с жена ми и децата бяха кратки и делови не защото ме караха да се чувствам неловко, а защото ме откъсваха от усещането за нея. Припомняха ми действителността такава, каквато вече не исках да я приема – реалност без нея до себе си.
Същата вечер я гледах как заспива в прегръдките ми, и не аз, устните ми сами шепнеха:
- Не искам да те изгубя отново. Не съм готов да те изгубя отново. Как да те задържа при себе си?
Тя се усмихна в съня си, а очите ми се напълниха със сълзи. Не бях плакал досега, но сега не можех да удържа болката си.
- Кажи ми, как? Как да те запазя за себе си...
- Но аз съм тук, скъпи – усетих нежната й целувка, а когато през сълзи погледнах лицето й, видях вместо него лицето на жена си. Усмихваше се щастливо. – Знаех си, че много ще ти хареса!
Бавно идвах на себе си, все още без да разбирам каквото и да е.
- За какво говориш? – попитах, втренчен невярващо в нея. Още не можех да приема, че това наистина е тя.
- Подаръка ми за рождения ти ден, миличък! „Една незабравима седмица с любимата” – пълен пакет, с всички екстри, от фирмата дадоха гаранции за сто процентова реалност на изживяването. Нали все нямаме време за си организираме една ваканция заедно... – тя ме целуна и допълни – Хайде, като се разсъниш ще ми разкажеш подробно! Нямам търпение!
Бяхме още ученици, почти деца, когато започна всичко. Що бой съм отнесъл заради нея! Беше най-красивото момиче в цялото училище, и, разбира се, винаги в центъра на вниманието. А аз полудявах от ревност, ако някой друг я доближеше, ревнувах я дори от приятелките й. Исках цялото й внимание само за себе си.
Бях много емоционално и буйно момче, лесно се палех и много не му мислех, само тя успяваше да укроти дяволите в мен. Беше достатъчна само една нейна усмивка, и аз се разтапях, напълно забравил яда си.
Имахме планове след като завършим училище да кандидатстваме заедно, тоест тя искаше да учи, а аз просто следвах желанията й. Всъщност единственото, което исках, беше да се оженим, колкото по-скоро, толкова по-добре. Стана ясно обаче, че родителите й заминават на работа в чужбина, и естествено тя отиваше с тях.
Първата ми мисъл беше, че ще замина с тях. Разбира се, много скоро ми стана ясно колко наивна е тя, и тогава ми хрумна друго спасително решение – щях да отида при нея малко по-късно. Когато започна работа и си позволя да бъда по-самостоятелен.
Но живота имаше други планове за нас. Може би аз не успях да се справя навреме, кой знае. Само че година и половина по-късно един ден тя ми заяви по телефона, че се е сгодила. И добави, че нямала друг избор, така било най-добре за всички.
Не казах и дума, тогава и да исках, нямаше да мога. Това беше единственото, от което се боях – да не я загубя, и точно това ми се случваше. Опитах да го преодолея, все си мислех, че ще се справя – не бях нито първия, нито щях да съм последния, който изживява подобно нещо. Не се справях добре – тя беше постоянно в мислите ми, и не знаех какво да направя, за да я изтръгна от там. Една вечер установих, че едно порядъчно количество алкохол може да се справи чудесно с този проблем, и от тогава започнах да пия. Знаех, че след това е още по-зле, но вече не можех да спра, не виждах смисъл. Пиех не само за да престана да мисля, пиех, за да престана да съществувам.
Някъде по това време се появи и моят ангел-спасител. Момичето, което по-късно стана моя съпруга. Беше сестра на едно от момчетата от компанията – дребничка, мълчалива, с пронизващ остър поглед изпод светлите буйни къдри. Толкова беше хлътнала по мен, че беше готова да ме пребие, за да ме измъкне от дупката, в която се бях наврял. Всъщност направи го съвсем буквално, когато веднъж й казах да ме остави на мира. Разфуча се като побесняла котка, и въпреки, че беше една шепа човек, направо ме смаза с яростта си. След което ми изкрещя едно такова „обичам те” и се разплака толкова безпомощно, че се почувствах съвсем съсипан и обезоръжен. Чак ме заболя сърцето.
Малко по малко, благодарение на силната й воля и голямата й любов, започнах да се връщам към света, все едно се раждах отново. Тя ми помогна да започна да виждам, да чувствам, научи ме отново да обичам.
Дари ме с две прекрасни деца и с усещането за топлина, уют и нежност. Бях доволен от живота си такъв, какъвто е, и не бих го заменил за нищо, само че...само че сега мислите ми се блъскаха из главата ми като полудели птици, а сърцето ми сякаш се канеше да изскочи през гърлото. За това не успях да обеля и дума, когато тя ме забеляза, стана от пейката и ми подаде ръка:
- Здравей, позна ли ме?
Не беше за вярване, но времето сякаш беше спряло за нея. Как можех да не я позная – беше същата красавица, само дето хубостта й бе станала по-женствена, по-зряла, и замайваше като сладък аромат.
- По работа ли си тук? – беше единственото, което успях да скалъпя, докато се чудех как ли изглеждам в нейните очи. Бях качил поне двайсетина килограма от тогава, и косата ми беше останала наполовина.
Усмивката й обаче грееше срещу мен с предишната момичешка свежест и невинност, и пак ми подейства по стария начин – усетих, че грейвам и аз.
- Ами да, по работа. Но непременно държах да те видя! Ако не си зает...
Зает ли? Едва ли би могла да избере по-подходящ момент от този. Жена ми беше заминала вчера при болната си майка, децата бяха на море с приятели. Бях изцяло на нейно разположение, и й го казах.
- Ще бъда тук цяла седмица – засия тя щастливо насреща ми – и бих искала да посетя всички места, на които толкова обичахме да ходим заедно. Помниш ли? – хвана ме под ръка и надникна усмихнато в очите ми – И искам да ми разкажеш всичко за себе си! Боже, от кога не сме се виждали!
Вечеряхме в малък, уютен ресторант, и не можехме да се нагледаме един друг, и да се наприказваме. Разказах й за семейството си, за децата, вече поотраснали, за работата си. Тя ми каза, че се развела преди няколко години, сега живеела сама, чувствала се спокойна и щастлива – имала чудесен дом и работа, както и добри приятели. После, както си му е реда, се отдадохме на спомени, а спомените ме накараха да се почувствам толкова странно...Докато се разхождахме край реката изпитах неудържимо желание да я докосна, да усетя топлината на тялото и устните й. Стреснах се от силата на това привличане, и сигурно щях да го преодолея, ако тя сама не се беше сгушила в прегръдките ми. Нямаше нищо по-естествено от това, сякаш ръцете ми бяха копнели за този миг през всичките тези години. Тялото ми я жадуваше с онзи едновремешен плам, който нито времето, нито живота ми бяха успели да намалят. С безпогрешният усет на любящ мъж улових и нейната страст, и веднъж усетил силната хармония помежду ни, не исках да я изпускам от ръцете си.
Нито за миг не изпитах каквито и да било угризения през всичките тези седем дни, които преживяхме заедно. Беше истинско вълшебство, божи дар, за който не бях и мечтал. Не мислех за това какво ще бъде утре – за мен съществуваше само сега и тук, настоящето, в което бяхме заедно. Разговорите с жена ми и децата бяха кратки и делови не защото ме караха да се чувствам неловко, а защото ме откъсваха от усещането за нея. Припомняха ми действителността такава, каквато вече не исках да я приема – реалност без нея до себе си.
Същата вечер я гледах как заспива в прегръдките ми, и не аз, устните ми сами шепнеха:
- Не искам да те изгубя отново. Не съм готов да те изгубя отново. Как да те задържа при себе си?
Тя се усмихна в съня си, а очите ми се напълниха със сълзи. Не бях плакал досега, но сега не можех да удържа болката си.
- Кажи ми, как? Как да те запазя за себе си...
- Но аз съм тук, скъпи – усетих нежната й целувка, а когато през сълзи погледнах лицето й, видях вместо него лицето на жена си. Усмихваше се щастливо. – Знаех си, че много ще ти хареса!
Бавно идвах на себе си, все още без да разбирам каквото и да е.
- За какво говориш? – попитах, втренчен невярващо в нея. Още не можех да приема, че това наистина е тя.
- Подаръка ми за рождения ти ден, миличък! „Една незабравима седмица с любимата” – пълен пакет, с всички екстри, от фирмата дадоха гаранции за сто процентова реалност на изживяването. Нали все нямаме време за си организираме една ваканция заедно... – тя ме целуна и допълни – Хайде, като се разсъниш ще ми разкажеш подробно! Нямам търпение!
Търсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш