Тя се сбогуваше отдавна - с всеки изгрев,
наронил  отпечатъци по къщите,
със смешно остарелите си призраци,
които непоканени се връщаха,
с милувката на циганското лято,
промъкнало се крадешком по нивите,
с последното перо от птиче ято,
с което някой да рисува зимата,
със шарения шепот на листата,
набъбнал между клоните мънистено,
с изменчивата същност на нещата
в голямото очакване на смисъла...

А залезът съвсем презрял увисна
в един далечен ъгъл на града
и с цветен лъч в окото й изписа
най-трудното й сбогом - с любовта.

"голямото очакване на смисъла"...

Чакаме го всички.... че и десетки поколения преди нас :) Понеже съм циник, ще кажа, че едва ли ще го разгадаем, или усетим, или докоснем...

Хареса ми написаното, грабва и те води стих по стих, рима подир рима и дори да не си съгласен с поетесата, някак те кара, да мислиш като нея. То май това някои хора наричаха изкуство :) Благодаря!

Нещата, които чувствах днес, но не мога да ги облека в думи...Благодаря...