Изумих се, когато я видях да стои насред кабинета ми.

На времето бяхме съученички, и в известен смисъл  се разбирахме, може би защото бяхме като двата полюса на батерия – пълна противоположност. Аз бях самата прилежност, а от нея цялото училище беше пропищяло – буйна, неуправляема, с груб език и също такива маниери. И външността й тогава напълно отговаряше на характера й – беше едра, с поръсено с лунички широко лице с груби черти и светла къса коса, която винаги стърчеше на всички страни. 

Нашето училище сигурно беше последното в града, през което минаваше, защото се разбра, че периодично била изключвана заради лошо поведение и хулигански прояви. Но все пак успя да завърши и то със съвсем приличен успех. Не можеше да се отрече, че въпреки всичко умът й сечеше.

И ето я сега пред мен – уж същия човек, а до такава степен променена, че не можех да спра да я зяпам недоумяващо. Защото и следа не беше останала от онази мъжкарана – пред мен стоеше ослепителна красавица с прекрасна атлетична фигура и модно оформена коса, чието русо направо искреше. Усмивката й можеше да бъде гордост за всеки зъботехник, а на прекрасно изваяната й гръд биха завидели мнозина – от фолк певици, до пластични хирурзи.

Аз лично я познах по онези огнени пламъчета в ярко сините очи, които правеха погледа й уникален и магнетичен. А също и по енергичната прегръдка, в която ме сграбчи с едновремешният си ентусиазъм и с думите:

- Да му се не види, изобщо не си се променила, все същото нежно създание!

Преглътнах първото, което ми дойде на ума, защото ми хрумна, че май ще прозвучи малко грубо, и й казах че изглежда страхотно. Една аналогия с предишната й външност, знам ли, може би нямаше да й хареса.

Тя се засмя с предишния си безгрижен смях и ми разказа най-общо за себе си. Съвсем доскоро живеела в чужбина с баща си, там завършила висшето си образование и започнала работа. Само че нещо не й провървяло и на двете места, където работила, появили се проблеми, и тя решила да опита късмета си на родна почва.

Това, че са се появили проблеми никак не ме учуди, то кога ли около нея нещата са били безпроблемни, и явно въпреки промяната на външността, тя си оставаше същото неуправляемо стихийно бедствие от едно време.

- Така че сега страшно се радвам, че ще работим заедно – обобщи тя. – А и успях да забележа, че шефа е страхотен мъж! Вероятно имате много незабравими мигове...- намигна ми.

Погледнах я объркано, чак после се сетих какво има пред вид и побързах да я уверя в противното. Той наистина беше страхотен човек – не познавах друг мъж, зад чиято привлекателна външност да се крие толкова остър и аналитичен ум. Но за толкова години работа с него имаше и нещо друго, което не по-малко ме впечатляваше – беше безкрайно предан и верен на съпругата си. Имала бях стотици поводи да се убедя в това, не една и две колежки се бяха домогвали до неговото внимание, да не говорим за многото му работни срещи и командировки, които предоставяха чудесни възможности в тази посока. Но той никога не се беше възползвал. Знам това, защото от твърде дълго време съм, така да се каже, неговата дясна ръка, довереният му човек, който винаги е до него, за да  му е в помощ и услуга кажи-речи по всяко време. И най-вече защото съм го виждала как гледа жена си, когато се е случвало тя да дойде в офиса. Бих се чувствала безумно щастлива някой някога да ме гледа по този начин, а те са женени повече от четвърт век и имат две големи деца.

Възхищавах им се, за мен бракът им  беше символ на истинската, вечната любов, за която само бях чела, и в която малко хора в днешно време вярваха.

Опитах се да й разкажа накратко за това що за човек е, и да й спестя усилията да го сваля, най-малкото за това, че все пак бяхме стари дружки с нея.

Тя ме изслуша с типичната си палава усмивка, после се ухили и запали цигара, като издуха дима право срещу надписа „Пушенето забранено”.

- Много симпатично! – заяви, преди да мога да й обърна внимание на факта, че тук не се пуши – Все на такива попадам и точно те са ми най-ясни! Защото на тях изведнъж им пада пердето, и като се влюбят, ела да видиш какво става, няма отърване!

Поклатих глава:

- Не разбираш. Отдавна го познавам. Влюбен е в жена си.

Тя се разсмя, сякаш бях казала голяма смешка.

- Много ми е познато, повярвай. Знаеш ли какъв им е проблема на такива – все напират да се женят. И на двете места, дето работих, се наложи да напусна именно заради това. Как пък не съм хукнала да се женя, и то за разведени с деца. Имам по-добри планове за себе си.

- Е, аз те предупредих, пък ти прави каквото искаш.

- Виж, нямам  намерение никого да развеждам, нали ти е ясно. Просто ми трябва добра протекция, а за това е нужно да влезеш под кожата на ...когото трябва. Умна съм, кадърна съм, но това никога не е достатъчно, когато нямаш някого зад гърба си. А на мен ми писна да започвам от нулата!

Да, разбира се, помислих си, всичко в името на кариерата. Много позната история, такива идваха бързо, и също толкова бързо си отиваха, именно защото разчитаха единствено на добрата подкрепа, а иначе нямаха представа от същността на работата. Само че при нея нещата едва ли стояха точно така – вероятно бе достатъчно опитна, а и знаех колко добра може да бъде във всичко, което върши. Но поведението й можеше да й направи лоша услуга, въпреки атрактивната й външност. Или точно заради нея. Бях ставала свидетел на подобни ситуации.

Бях сигурна в едно – изобщо не бях в състояние да я предпазя. Достатъчно добре я познавах, за да знам, че когато си науми нещо, никой не може да й го избие от главата.

 

- Виж ме само! – тя се изпъчи предизвикателно така  както си седеше на бюрото ми, кръстосала стройните си бедра – Така като ме гледаш, колко време мислиш, че ще ми трябва? Едва ли повече от месец... -  отговори си сама, докато аз я гледах и си мислех, че ако ставаше въпрос за който и да е друг от познатите ми мъже, наистина не бих се обзаложила, но в този случай...

- Опасявам се, че само ще си навредиш – направих последен опит да я вразумя – Пък и нали сама каза, че това ти е донесло само неприятности до този момент...

- Ти за това не бери грижа – грациозно стана от бюрото ми тя и ме заслепи с усмивката си. – След един месец пак ще си говорим!

В следващите дни бях свидетел на всеобщото възхищение и завист от страна на  колеги и колежки, естествено страшно впечатлени както от бляскавата й външност, така й от несъмнената й компетентност. Дори шефа ми сподели лично задоволството си от прецизната й работа, и забелязах, че започна все по-често да я вика в кабинета си за справки, оформяне на документация и изобщо куп задачи, които по правило не възлагаше на новоназначени служители. Приемах това като естествена реакция на работодател към изряден служител, и за това бях шокирана, когато един ден я видях да се качва в колата му след работа. Малко е да се каже шокирана – това преобърна всичките ми утвърдени до сега представи  за този човек, че и  за мъжете изобщо. Почувствах се така, сякаш лично на мен бе изневерил, сякаш ме беше предал и лъгал през цялото това време, до като го бях издигала на пиедестал. Щом този мъж, когото считах, че познавам така добре, както познавам себе си, можеше да постъпва така, какво ли можех да очаквам от евентуалният си бъдещ съпруг, в такъв случай?

А вечерта, докато се въртях нервно в леглото и не можех да заспя, внезапно ми хрумна спасителна мисъл, за която се хванах с отчаянието на удавник, който се хваща за сламка. Може пък тя да го е помолила, била е в неговата посока, и той да не е могъл да откаже, нали е винаги толкова мил и внимателен. Да, бе, обади се обаче едно коварно гласче в мен, а как така за толкова години това нито веднъж не се е случвало? Макар че две-три по-напористи  колежки са опитвали и това, защото живеят в неговата посока, а една дори му е съседка. Бях убедена, че той старателно избягва подобни ситуации, защото всички само чакаха и най-дребния за всевъзможни слухове. Но сега явно нещата се бяха променили, и предпазливостта му бе отстъпила за заден план.

Обзета от горчивина, на другата сутрин изобщо и не исках да я виждам, но тя се появи по-сияеща и лъчезарна от всякога, изпрати ми въздушна целувка и отмина към кабинета на шефа. Цялата настръхнала, се зарекох и дума да не обелвам, каквото и да става. Така или иначе тя щеше да се похвали, а и...положението ми беше ясно. И пред колегите няма да се вясвам, там вече сигурно е истинска буря от емоции, която при всички случаи ще ми дойде в повече.

Тя се появи откъм кабинета му, и се заувърта около мен като котка, която няма търпение да си поиграе с жертвата си. Никога не съм проявявала агресия, но в тоя момент ужасно ми се прииска да я цапна по самодоволната физиономия. А всъщност си давах сметка, че бях бясна най-вече на шефа си, заради огромното разочарование, което ме накара да изпитам, обаче нямаше как да си го изкарам на него.

- Нещо кисела ми се виждаш – отбеляза тя закачливо.

- Няма такова нещо – процедих.

- Дори не ме поздрави.

- Имам работа. Ако нямаш какво да ми кажеш...

- Хм...- подсмихна се тя – знам, че изгаряш от любопитство. Но още не му е времето. Месеца не е изтекъл, нали?

И все така с небрежна грация врътна безупречното си дупе и излезе с танцова стъпка. Бях обзета от предчувствия – от лоши, по-лоши. Доволният й вид никак, ама никак не ми хареса. Имах спомен, че при нея това може да означава само едно – неприятности.

Това ми убеждение се затвърждаваше с всеки изминал ден, защото стана традиция двамата да си тръгват заедно след работа, и скоро това вече дори не се коментираше. Странно колко бързо хората свикват всичко, и дори не им прави впечатление. Само аз нямаше да се примиря, нали още виждах онази нежност и любов в очите му, когато  гледаше жена си. Бях разтърсена до дъното на душата си от мъжката двуличност.

Отговорът дойде точно в края на месеца, както тя ми беше обещала. Влезе, и метна една картичка на бюрото ми, а аз зяпнах, защото видях, че е сватбена покана.

- Чети де! – подкани ме, а в очите й пак танцуваха онези, лудите пламъчета.

- Името...това е синът на шефа? – заекнах смаяно.

- Стана абсолютно неочаквано, признавам си- засмя се. – Шефа ме помоли да въведа сина му в работата, отдавна искал да го назначи, но тарикатът все се измъквал. Нямал стимул, нали разбираш? Баща му се надяваше като се запознаем, той да прояви повече интерес към работата.

- Ъъъ...и чак сватба? – едва смотолевих, защото всред водопада от объркани мисли и чувства това беше единственото, което успях да изрека.

- Е, ами...и аз проявих интерес! По-голям, отколкото сама очаквах. Добре де, престани да ме зяпаш така – мисля, че се влюбих. А когато това ти дойде до главата...- усмихна се малко смутено и  изведнъж ми се прииска да я прегърна – преобръща целият ти свят. И е прекрасно!

                                                              

Много хубаво даже! :))))

Според мен края е малко далеч от реалноста. Най-малкото не вярвам че този тип момичета се влюбват още повече в сина на шефа. Прекалено лесно изглежда. В крайна сметка материалното винаги привлича. Но поне шефа е останал на полужение. Поздрави за хубавият разказ. Мисля че се получи много добре.

И все пак,значи наистина понякога нещата не са такива, каквито изглеждат а?! О, колко се радвам за края на разказаа, все едно аз съм колежката, която чете картичката- хем шефа остана добрия до края, хем и влюбване си имаме- всичко точно на мястото си. Вярна е поговорката, че и майстора си намира майстор, както стана с русата бомба. :)))

Хриси, ти си убиец на убийците, хихихи!

Стопли деня ми, успех и адски много усмивки :) :*

Бинго! Много правилно. По принцип е така, този тип момичета са еди какви си. Но...абе какво ще кажеш за изключенията от правилото? На мен лично те са ми къде-къде по-интересни. И понеже живота е твърде пъстър, за да му определяме правила, аз залагам винаги на най-малко вероятното. Печалбата е без значение, важно е да се забавляваш! ;)))

А така, и аз много обичам хем вълкът да е сит, хем агнето - цяло. Докато не ме прихване да наблъскам повечко отрицателни герои в някой разказ... :)))))

Радвам се с теб, имаш и моите най-добри пожелания! :)))

Благодаря ти! Усмивки! :)))

..отново:))))

Здрасти! Брей...за малко да помисля, че си чел разказа! :)))

Хрис, позитивизмът ти понякога е по-резултатен и от антидепресант...като свеж полъх си...пиши по-често! Благодаря ти!

А мен ме радва това, че успявам да го правя! Ужасно много ! Ето виж как ти се усмихвам :))) и благодаря.
И винаги когато имам възможност - пиша. С огромно удоволствие.

прекрасно като финал!:)))
Обичам, когато няма прецакани!
Поздрави!:)

Поздрав и от мен! :)))