Знаеше, че той никога не е бил влюбен в нея. Дори тогава, когато все още я ухажваше и имаше нежността и вниманието му. Не изцяло, уви, досещаше се, и понякога не можеше да спи по цели нощи, сгърчена от болката на ревността, но и думичка не му каза. Искаше този мъж повече от всичко, искаше да го направи свой пред бога и света, и бе готова да преглътне тонове страдания в името на това.
Добре знаеше, че не е красавица, не блестеше и с особен интелект, но щом бе достатъчно чаровна и изобретателна да насочи интереса му към себе си, убедена бе, че ще намери начин и да го задържи. Не си правеше никакви илюзии – мъж като него трудно се удържаше в брачното гнездо, но тя много добре знаеше от какво се нуждае един мъж, за да се чувства добре, за да се чувства истински мъж.
В живота си беше имала и други силни и страстни връзки, но никой не я бе завладявал по начина, по който го направи той. Той бе слънцето, което я топлеше, водата, която я утоляваше, въздухът, за да диша и да я има.
Не смееше и да помисли какво би станало с нея, ако той си отиде.
Когато разбра, че е бременна се изплаши, защото не го бе планирала нарочно с цел брак, а и защото се страхуваше той да не си помисли точно това. Не знаеше как да му каже, и докато търсеше най-точните думи, започна да й личи, и той сам я попита. Откъде намери смелост сама не разбра, но му заяви категорично, че твърдо е решила сама да отгледа това дете, защото е от него, а тя боготвори всичко негово. Каза му, че е щастлива и само от факта, че частица от него расте под сърцето й, и това ще остане така независимо от неговото решение. Наговори му и още куп неща, изливаше думи и чувства, така дълбоко таени в нея, че корени бяха пуснали в сърцето й и сега я болеше, когато ги изтръгваше от там. Не беше мислила, че е толкова болезнено да признаеш любовта си, ала прекалено дълго я бе потискала и повече не можеше да я удържа в себе си. А и толкова се страхуваше! И сега я хвана страх, когато срещна сериозният му, пълен с открит укор поглед.
За какъв го мислела, разбира се, че ще поеме отговорността, та нали той е бащата на това дете, в края на краищата, да не е някое чудовище. Упрекна я, че не му е казала веднага, обвини я, че изобщо се е съмнявала в неговата лоялност. Изобщо наприказва й сума неща все в този дух, повечето звучаха претенциозно и високопарно, но не й каза единственото, за което бе готова да даде години от живота си – това, че я обича.
Но когато й заяви, че би било по-удобно за всички, ако се оженят, тя за малко забрави копнежа си за неговата любов. Мислено отправи най-горещи благодарности към своя ангел-пазител, който се беше погрижил живота й да придобие онзи смисъл и завършеност, които можеше да му предаде единствено брака с мъжа на сърцето й.
Беше съвсем наясно, че той не се жени за нея по любов, и понякога скимтеше от отчаяние в празното брачно легло, докато той се забавляваше някъде с друга. Продължаваше да мълчи, не искаше да му задава въпроси, та тя и на себе си не ги задаваше, защото се страхуваше от отговорите.
Така и никога не разбра защо той все пак се ожени за нея, можеше да я зареже, въпреки бебето, знаеше, че вече го е правил с една от многобройните си приятелки. Но в моменти на дълбоко отчаяние се хващаше като удавник за сламка за ласкателната мисъл, че той въпреки всичко държи на нея. Открил е в нея нещо различно, почувствал е съзидателната, почти магическа сила на огромната й любов, и е попаднал в нейният сладък плен, макар и да не й го показва. Какво значение има къде ходи и какво прави, след като накрая винаги се прибира у дома, в техния дом, при нея. След като е неин съпруг и баща не детето им.
Когато се роди дъщеричката им, той се влюби в нея толкова силно, че тази любов озари и нея. Най-после я докосна онази нежност и топлота, за която толкова беше мечтала, и макар това да беше само едно отражение на силните му чувства към детето, тя беше щастлива. Това бе най-многото, което някога изобщо бе получавала от него, а заедно с радостната тръпка на майчинството спокойно можеше да каже, че има всичко, от което се нуждае.
Точно в този момент, както често се случва, когато живота започне да се изпълва с нужното съдържание и изглежда почти съвършен, той заболя тежко. Минаха месеци ходене по мъките, докато уточнят диагнозата, после още толкова месеци на лечение по болници, а когато накрая го изписаха, здравето му все още бе нестабилно. В резултат на това много тежко го повали върлуващия нов грипен щам, който предизвика и допълнителни усложнения.
Тя се задъхваше от тревогите, разкъсвана между грижите за него и детето. Забравяше да се храни, заспиваше само когато умората я повалеше напълно, и от изтощение тялото започваше да я боли. Цяло чудо бе как издържаше физически на това огромно напрежение, но психиката не й позволяваше да рухне, държеше я впостоянна бойна готовност и тя във всеки един миг бе в състояние да окаже помощ.
Беше й безкрайно тежко, но нямаше време да мисли за това, единственото важно бе да пребори болестта му, та ако ще и с цената на собственото си здраве и собствения си живот.
Та какво щеше да представлява той без него? Мрачна пустош, безводна пустиня, всепоглъщаща хищна паст, която би оглозгала до кокал и най-дребния зачатък на топло чувство в душата й. Тя знаеше, дълбоко в себе си беше уверена, че ако болестта й го отнеме, това ще убие и нея. И се боеше до смърт от това заради дъщеричката им – беше още прекалено мъничка и крехка, за да оцелее в този жесток свят без тях.
Възстановяването му бе дълго и продължително, но така или иначе беше факт. Тя се разплака от облекчение,
когато един ден той успя да се нахрани сам, а на другата сутрин стана от леглото.
- Благодаря ти, Господи! – прошепна, а уморените й очи с трепетна нежност следяха всяко негово движение – По-добре си, нали, скъпи?
Той я погледна разсеяно, сякаш я виждаше за първи път и не представляваше особено интересна гледка за очите му. От болестта е, помисли тя, но се стресна, когато прочете отвращение в погледа му.
- Миличък...- започна, но тогава забеляза собственото си отражение в огледалото срещу нея. От там я гледаше непозната жена с изтощено лице и прошарени коси, приличаше на уморена старица. Като че ли болестта бе покосила и нея, погубвайки безвъзвратно крехката й младост и хубост.
Обърна разплаканите си очи към него, имаше нужда само от една негова усмивка, за да се почувства добре, за да се почувства жива. Но той дори не я погледна, преди да излезе от стаята.