Котешки клавиши :: Да нараниш ангел 1ч.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.12.2013 09:46 - Да нараниш ангел 1ч.

Автор: hristam Категория: Изкуство

Прочетен: 1647 Коментари: 3 Гласове:

Приятелите ми винаги малко са ми завиждали заради отношението ми към момичетата. До към трийсетте бях имал много връзки-разнообразни, неангажиращи ме по никакъв начин, и се бях научил да се измъквам от тях веднага щом надушвах, че имат тенденцията да се задълбочат. И нали си бях остроумен чаровник, бях наистина перфектен в късането-нещата се случваха бързо и безболезнено като вадене на зъб с упойка.
Нашите, разбира се, ме смятаха за лекомислен и незрял, и не пропускаха случай да ми натякват, че е време да се замисля за семейство. Не приемах това сериозно. Та кой разумен млад мъж, пълен с енергия, ще се втурне да се обвързва доживотно с жена и деца, когато наоколо е пълно с толкова прекрасни изкушения?
С Ева се запознах преди около година на един щур студентски купон, на който незнайно как попаднах с група приятели. Не познавах никого, но тя ме впечатли от раз. А нямаше нищо общо със сексапилните красавици, които обикновено ловяха окото ми. Седеше тихо, почти не общуваше с никого, но имаше нещо толкова невинно, чисто и крехко в излъчването й, че усетих някакво съвсем ново чувство да се заражда в мен. И когато се приближих и надзърнах в очите й, а тя ми се усмихна с кротката си детска усмивка, и през ум не ми мина да я свалям. Исках само да съм близо до нея, да я гледам и да се озарявам от светлото й присъствие.
Така започна първата ми по-сериозна връзка, която няколко месеца по-късно се задълбочи до там, че почти се пренесох да живея при нея, след като родителите й заминаваха на работа в чужбина. Нашите се влюбиха в нея от момента, в който ги запознах. И ако бяха достатъчно благоразумни да не припяват редовно познатият сватбарски рефрен, то беше единствено защото вярваха твърдо, че тя е избраницата. Аз, макар и да не приемах нещата така крайно, наистина много държах на момичето си, и-странно и за мен самия-чувствата ми към нея не намаляваха с времето. Напротив-нейното мило внимание и присъствие бяха в състояние да прогонят всяко напрежение и лошо настроение у мен. Беше достатъчно да си помисля за нея-да си припомня някой неин жест, усмивката й, начинът, по който ме гледа-за да ми стане светло, да се разтвори сърцето ми и да се изпълни с толина.
И след това дойде годишнината от сватбата на нашите. Беше една от онези, юбилейните, и те поканиха всичките си най-близки роднини и приятели. Нас с Ева също, разбира се.
Беше приятна вечер, в атмосферата на която се усещаше и коледния дух, който създаваше една особено уютна празничност на малкото тържество. Нещо ново за мен междувпрочем, вероятно Ева беше причината за тези нови усещания.
Разговорите вървяха съвсем в духа на неангажиращите с нищо роднински брътвежи, в които можеш да участваш и без да ги слушаш, докато в някакъв момент почти неусетно не навлязоха в зоната на семейните ценности. Отвсякъде заваляха мъдри забележки за святостта на семейните връзки, за необходимостта от тях и благословията да имаш верен и близък човек до себе си, с когото...Разбира се, аз автоматично изключих и последното, което успях да забележа докато все още бях на себе си, беше сияйната усмивка на Ева. Не беше честно! Почувствах се така, сякаш бях попаднал в разгара на заговор, специално организиран срещу мен, а Ева беше техен съучастник.
- Къде тръгна?-мернах учудения поглед на майка ми докато в движение навличах палтото си.
- За цигари-отсякох и изхвърчах навън сякаш сто дявола ме гонеха по петите.
Още преди да се кача в таксито знаех какво трябва да направя. Обадих се на един приятел, който всяка година по това време заминава да работи за два-три месеца при близки в чужбина, които имат семеен бизнес там. Тази година пак ми предложи, защото точно бях останал без работа, но аз не се съгласих заради Ева. Все се надявах да започна нещо тук, за да сме заедно...Зарадва се, като ме чу, каза, че тръгва утре. Така че минах през Евини да посъбера някои неща, натъпках една голяма чанта и една раница, и след час бях при него.
Междувременно изключих телефона си, защото започнаха да звънят, а аз точно сега нямах желание да говоря с никой. Преди да заспя написах един есемес на майка ми, че спешно заминавам с приятел по работа и ще се обадя при възможност. Толкоз. Ева беше затворена страница за мен.
Не за първи път излизах извън страната, но за първи път се откъсвах за толкова време. Вярвах, че това ще ми помогне да изхвърля Ева от мислите и сърцето си, затрупвах се с работа, и понякога наистина забравях. А когато се върнах веднага ме потърси един колега, с когото заедно бяхме съкратени, и ми предложи да започна работа при него, започнал свой частен бизнес. Така че понесен от новите събития край мен самият аз сякаш бях станал нов човек. Скоро след това се запознах с една много приятна млада колежка, което окончателно даде нова насока на живота ми. Родителите ми изглеждаха доволни, или поне примирени, не чувах познатите натяквания, не чух и дума за Ева, за което им бях страшно благодарен.
Бяха минали няколко месеца от тогава, запролетяваше се, когато една сутрин се събудих с особено натрапчиво усещане за Ева. Реших, че вероятно съм я сънувал, защото долавях отдавна забравения аромат на кожата й, мекотата на косата й сякаш беше полепнала по пръстите ми...Чувах смеха й, докато се опитвах да си направя кафе, а докато се бръснех в огледалото видях усмихнатото й лице до рамото си.
Но паниката ме обхвана чак по-късно, когато си дадох сметка, че не мога да мисля за друго, освен за нея, и че трябва веднага, спешно, да отида да я видя. Още докато паркирах зад блока в мен се надигна онова позабравено чувство на вълнение и нежност, което бях изпитал единствено с Ева. А после, докато надничах към остъклената тераса на третия етаж и си припомнях как двамата правехме палачинки в неделните сутрини, или сложни ястия по завързаните й рецепти някоя събота вечер в пристъп на кулинарно вдъхновение, почти се задуших от връхлетялата ме емоция. Какво ми ставаше, по дявоите?! Та аз нямах нищо общо с това момиче от месеци, имах нова вълнуваща връзка, защо ми трябваше да вися под терасата й в осем сутринта, при това закъснявайки за работа?
Мернах сянката й на балкона, вероятно слагаше кафето, и сърцето ми така се разбумтя, че едва смогнах да запаля колата. Подкарах като бесен, стигнах на работа с малко закъснение, но пък с така омотани мисли, че целият ден не бях на себе си. Същата вечер имах много романтична вечеря с новата си приятелка, която завърши по най-желания от мен начин, но...В най-вълнуващият момент вместо нейното име прошепнах името на Ева. А мога да се закълна, че точно тогава, макар и за миг, бях забравил за нея! Това, разбира се, развали вечерта по един толкова категоричен и брутален начин, че не ми се вярваше някога да се повтори. Не и със същата жена...
А на другата сутрин бях пред блока на Ева още преди осем. После след работа дори без да се замисля, се озовах до Университета. По това време обикновено приключваха лекциите й този ден. Защо още помнех това?
Видях я да излиза със слабо очилато момиче и висок рус младеж, смътно ги помнех като нейни колеги. Той каза нещо, на което и двете се разсмяха, а Ева мушна ръката си в неговата. Не очаквах това, което изпитах, но напоследък всичко, свързано с Ева, ми идваше абсолютно неочаквано. За Бога, та аз не я бях ревнувал дори когато бяхме гаджета, защо я ревнувах сега?
Следващите дни не донесоха нищо различно, макар да бях решил твърдо да си налагам да не се поддавам на странния импулс. Но ставаше по-зле-ставах все по-нервен и разсеян, не бях в състояние да работя нормално. По едно време ми хрумна, че може да съм омагьосан, урочасан, или както там се нарича въздействието на черна магия, макар че по принцип считах всичко това за бабини деветини. Но когато тези неконтрулируеми пориви да виждам Ева зачестиха дотам, че зарязвах всичко и хуквах, наистина здравата се изплаших.
Една съботна утрин например бях тръгнал на кафе, имах среща с приятел в центъра, когато изведнъж долових засилващото се усещане да бъда край нея. Вече знаех, че няма смисъл да се противопоставям, бях като зомбиран, и това, че го съзнавах, утежняваше нещата допълнително. Почти стигнах градинката пред блока й, когато я чух, че ме вика. Беше с екип за бягане, по лицето й блестеше пот, косата й бе прибрана плътно. И все пак в този момент за мен тя беше най-красивата жена, която някога бях виждал.
- Хей, какво става?-попита, когато се приближи.-Напоследък се случва да мярвам колата ти наоколо...Да не би да ме следиш?
- Не...Да. Не знам.-измърморих. Видях, че приятелят ми звъни, сигурно се чудеше къде съм. Но това трябваше да почака. Ева беше тук, пред мен.И докато гледах спокойното й лъчезарно лице просто й разказах всичко. Имах нужда от помощ, не вярвах, че тя може да ми помогне, но все пак всичко това имаше връзка с нея.
- Чакай, чакай...-Тя докосна челото си с ръка, както правеше, когато е объркана.-Да не би да мислиш, че съм ти направила магия?
Смехът й прозвуча като музика, беше толкова заразителен, че дори аз се усмихнах. После вдигнах рамене отчаяно.
- Стига, моля те, това е толкова несериозно.-Още се усмихваше, но сега очите й бяха сериозни.-От известно време имам връзка с мой колега, мислим за сватба след няколко месеца...Не знам какво се случи тогава, но...приех, че е трябвало да се разделим. Толкова време не ме потърси, просто изчезна. Нямах друг избор освен да го приема...
Гласът й изтъня, чак сега си дадох сметка колко съм я наранил. Бях постъпил като истински страхливец.
Опитах се да кажа нещо, но тя ме спря:
- Няма смисъл, не ти се сърдя, не те упреквам. Но искам да знаеш, че ти по никакъв начин не присъстваш в мислите и в живота ми.-Погледна ме мило, в очите й имаше тъга.-Ако можех, ако знаех как, бих ти помогнала, повярвай. Но наистина нямам идея защо ти се случва това.
После погледна часовника си и се стресна.
- Господи, съвсем ще закъснея! Извинявай, но трябва да бягам!-отдалечи се и в движение ми махна-Надявам се, че това е нещо временно и ще ти мине! Обади се да кажеш!
Гледах след нея дори след като се скри във входа, а и кой знае още колко време щях да седя там като побит, ако не беше заваляло. Свърнах в някакъв вход наблизо, надявах се дъждът скоро да спре.
- Я гледай! Мога да се обзаложа, че си наказан като мен!
Смътната сянка в притъмнелия вход приличаше на женска, също и гласът, който изрече това. Нямах настроение да се занимавам с луди просякини, но тя се приближи и ме заоглежда любопитно. Не беше просякиня със сигурност. Дали беше луда не знам, по-скоро изглеждаше някак смачкана, в излъчването й се усещаше нещо нездраво. Отдръпнах се предпазливо.
- Точно както ми каза онази старица-замърмори тя без да откъсва очи от мен.-Угаснал отвътре...объркан, сдъвкан...С мъртви очи.
Точно така, долових през разбърканите си мисли, това е. Очите й бяха угаснали, за първи път виждах човек с такива очи. А тя говореше за мен.
- Какво искаш да кажеш?-попитах.
Тя се взря в мен и тогава видях, че всъщност съвсем не е толкова възрастна, колкото ми се стори в първия момент. Може би няколко години по-голяма от мен, не повече.
- Чувстваш се обсебен, нали?-прониза ме погледа й.-Мислиш постоянно за един и същи човек, подчинен си на импулса да го виждаш, да си край него, не можеш да спиш, да работиш, да...живееш нормално. Нали?
- Откъде знаеш? Коя си ти?
- Наранил си ангел. Преди години същото се случи с мен-въздъхна тя. После се огледа.-Слушай, тук не е много удобно да говорим. Какво ще кажеш да седнем в ей онова кафене там?
Докато пробягвах след нея през дъждовните локви съвсем ясно разбирах, че срещата ни е съдбовна. И че от нея зависи животът ми.

Нагоре