Не можех да повярвам на очите си.
Сънувам, помислих си, и се ощипах силно. Исках да изляза от този кошмар, разтърках очи, после отново погледнах – същото. Опустошението беше пълно, кога и как е станало нямах представа.
Дърветата до едно бяха пречупени, а огромните им корони изглеждаха като сдъвкани. Нямаше и следа от прекрасната градина отпред, дори едно листенце не се виждаше в тревата. Трева ли? Сега забелязах, че нямаше никаква трева – бях толкова изумена, че излязох навън, а сърцето звънеше в ушите ми като полудяла камбана.
Там, където до вчера красиво се полюшваха цветя и треви, имаше само пепел, която полепна по обувките ми.
Пожар, вулкан, какво беше това, за бога? Бях чувала и за паднали метеорити, които нанасяли страхотни поражения и опустошавали всичко в радиус от стотици километри. Но щом аз съм останала жива, може би е било нещо друго. А вероятно има и други оцелели.
Тръгнах без посока, залутана сред отломките, защото и улицата я нямаше. Всичко познато беше изчезнало, препъвах се в остри, изпочупени дъски и стъкла, натрошени керемиди, разпилени тухли. Всред отломките се виждаха всякакви предмети – изкривено колело, разпръснати, разкъсани книги, строшен часовник, кукла без глава...Сградите се бяха превърнали в зловещи безформени купчини, и аз изтръпнах при мисълта какво се е случило с хората вътре. Нямах достатъчно кураж да се опитам да разбера. Може би малко по – късно, казах си, ако не видя никой...
Чак сега обърнах внимание на това колко е тихо наоколо. Беше нещо повече от тишина – досега не си бях давала сметка, че тишината всъщност се състои от хилядите малки шумове наоколо, които са станали част от ежедневието – шума на вятъра в листата, жуженето на насекоми, цвъртенето на птиците, приглушените стъпки на някой преминаващ. Дори звука на минаваща кола, разкъсвайки тишината, когато отмине отново напомня за нея.
Беше толкова мъртво тихо, че ако не чувах глухия звук на стъпките си в прахта, щях да помисля, че съм оглушала. Стресната от това мъртвило вдигнах очи към небето, където обикновено виждах да прелитат птици. Спомних си, че съвсем наскоро, само преди няколко дена търсех да видя прелитащ щъркел, беше едва началото на пролетта.
Но това небе приличаше на дъното на пресъхнало езеро, мрачно и пусто, натежало от сивота, нямо и бездънно като мъртва зеница.
Зави ми се свят от отчаяние, изпитах такова чувство на обреченост и безнадежност, че не можех да се държа на краката си. Живот, някакъв живот, трескаво се молех, какъвто и да е, каквото и да е! Свлякох се сред отломките и зарових с пръсти в пепелта – търсих живот сред мъртвата прах, но не видях дори една мравчица, паяк, червей дори.
Може би това е краят, помислих си, стиснала до болка изранените си пръсти, краят на света. Настъпил ей така, внезапно, за една нощ, без изобщо да разбера. Нищо чудно, преглъщайки сълзите си, се опитах да се пошегувам със себе си, нищо чудно да съм го пропуснала, толкова съм разсеяна.
Нещо изшумоля в краката ми, наведох се – беше нотна партитура.
Сетих се, че наблизо живееше млад цигулар – чаровен млад мъж и невероятно талантлив. Понякога се спирах да послушам красотата, която той извайваше от звуци. Беше прекрасно. Спомних си, че беше много, много влюбен, сигурно за това музиката му беше като магия.
Влюбен...Припомних си изящните му пръсти, които държаха цигулката, тъмните му къдри, закриващи лицето му, очите му. Очите, които ми казваха, че ме обича, очите, чиито дълбок поглед ме любеше още преди да ме докосне, и в чиито дълбини се губех някога.
Но това е било някога, сега усещах само празнота. Вероятно е мъртъв, както целия свят наоколо.
След миг я видях, строшена, но все още запазила целостта си сред целия този хаос – цигулката му, и изпитах неистово желание да се докосна до нея, може би тя още носеше в себе си част от неговата същност, там, върху струните може би се бе запазила топлината на пръстите му. Пръстите, с които свиреше някога най – красивата музика, която само ръцете на влюбения могат да изваят по тялото на обичаната, единствената, желаната...
Докоснах струните с трепет, и струните сякаш го усетиха и оживяха. Отначало плахо и колебливо, а после цигулката сякаш запя. Онемях от почуда, а песента се лееше все по-чиста и звънка.
И тогава разбрах – не беше от цигулката, тя беше строшена, мъртва беше, както и нашата любов. Беше птича песен – най-красивата птича песен, която някога съм чувала, песен, която гали и съживява. Огледах се и я видях – малка, сива птичка, там, сред отломките, наклонила главица, тя ме гледаше с блестящото си тъмно око, и пееше ли, пееше.
Нещо се откърти в мен като огромен скален къс, поех дълбоко дъх, имах чувството, че досега не съм дишала. Колкото и странно да е, чак сега долових аромата наоколо – ухаеше на пролетни треви, и на живот, а през прозрачната завеса на сълзите си видях, че няма и следа от ужасяващия апокалипсис.
Кестените тежко поклащаха величествените си корони, между листата им ронеха цветовете и виеха гнезда птиците. Тревата бе свежо зелена като новородена, а цветята в градината ухаеха повече от всякога.
Нима е възможно, помислих си, цялото това опустошение да е било само моя фантазия? Или пък е било вътре в мен, а аз съм го проектирала върху света наоколо?
Възможно ли е дотолкова да се изгубиш в собствената си болка, че да превърнеш в купчина отломки своята реалност?
Но вероятно във всеки има по една малка птичка, чиято песен може да събуди светлината, да отвори душата и очите за малките, истински, прекрасни неща наоколо.
Аз чух песента на моят славей.
А ти чувал ли си песента на своя?

посредствено

:)))

Песента на славея,не е като песента на чучулигата. Дори и някои да я чуват, като посредствена. Какво пък, може би посредствеността да е израз на непосредствена мелодия опитала се да надникне, през рамото на купчина изгорели въглища.

Алоха Хриси! :-)))))))

Моят рицар! :)))
Благодаря ти, Ник, знам, че ти си чувал своя славей, защото имаш сърце за това!
Весел ден! :)))

Абееее, то сега едни гарги ми тананикат в главата...
:-)))))))))))))))))))))))))))
Шегуваааам сеееееееееееееееееее !
Всел ден и на теб!

Гарги, гарги, ама да са рошави! Пък нека си тананикат!
Ей, само внимавай да не ти изтананикат Менделсон! :)))))))))))

какво му е лошото на Менделсон?!?!? :-))))))))))))))))))

Сватбеният марш, симпатяго! :)))))))
В случай, че вече не ти е мечтаната музичка, разбира се! ;)

се чуват със сърцето и душата, който може ги чува!


Поздрави пеещо-слушащо сърце!

Поздрави и от мен!
:)))

Много богата метафора!
В една мелодия е живота, вселената и всичко останало!
И като една мелодия да се изрази.
Без нея всичко би било пустош, а само с нея дори в пустошна да го има всичко друго.

Дарба е да можеш да я чуеш, когато ти е най-нужна.
Ти можеш!
Поздрав! :)))