Странно как понякога една връзка може да те обсеби напълно, дори да е само виртуална.
Точно това се случваше с нея, макар и все още да не си даваше сметка за това. Всъщност дори не си спомняше как точно започна всичко – кой кого откри, тя него, или той нея. Не че имаше особено значение.
Беше странно, защото тя не си падаше по този вид връзки, дори не обичаше този вид общуване – предпочиташе живият контакт, възможността да гледаш човека в очите, да наблюдаваш израза му, да усещаш настроението му. Имаше много приятели, но напоследък, след раздялата с годеника си, изпадна в апатия – затвори се в себе си, почти не се виждаше с никого. Не предполагаше, че толкова тежко ще понесе раздялата, беше ведър и слънчев човек, но всъщност й дойде като гръм от ясно небе – до вчера й се кълнеше в любовта си, а само дни преди сватбата й разказа за новата си любов, увери я, че винаги ще я помни с добро, и просто си тръгна. Прекалено много я заболя, дори не заплака.
Затвори се в самотата си като в спасителна крепост, където никой да не може да я достигне. Но все пак той, нейния виртуален приятел, беше успял да го направи. Бе намерил начин да открехне тежката врата на сърцето й, и да надникне в самотния й свят.
Неусетно и за нея самата, той заемаше все по-важна част от живота й – имаше нещо омайващо в начина, по който се изразяваше, караше я да се усмихва, да се чувства уютно свита на стола пред компютъра, потънала в дълъг разговор с него, а най-странното беше, че понякога той изписваше мислите й преди още да ги е изрекла.
„ Ти си моето друго аз” – писа му тя веднъж.
„ Да – написа й в отговор той – Аз съм твоето друго аз.”
Разговорите им ставаха все по-дълги, продължаваха часове наред, понякога и през нощта, тя вече бе разбрала, че винаги, по всяко време може да го намери. Той сякаш никога не спеше, не се хранеше, не правеше друго, освен да я чака, винаги на линия за нея.
„Защо не спиш?” – беше го попитала една нощ.
„За да съм с теб”- отвърна й.
Тогава сякаш погали раненото й сърце, докосна онази крехка струна обич и доверие, която тя смяташе за завинаги изтръгната.
В началото много й допадаше това, че не настоява да се видят, харесваше й тази не ангажираност на отношенията им. Но с течение на времето сама започна да се замисля за среща. Вече бе разбрала, че е много интелигентен, остроумен, забавен, но и че не обича да говори за себе си. Единствено важното за нея обаче бе, че не е женен, защото не искаше да се забърква в подобна връзка. А останалото нямаше чак такова значение – като че ли някога можеш да опознаеш някого напълно, ето например, тя толкова време беше живяла с един човек, а се оказа, че изобщо не го е познавала. Всъщност дали и себе си познаваме добре, че да се опитваме да опознаем другите?
Тя например никога не би предположила, че такава връзка е възможна за нея, а сега тя се бе превърнала в център на света й. Странно й се виждаше, но сега просто го приемаше като част от вълшебството, това, че той улавяше всяко нейно настроение безпогрешно, дори преди да е споделила каквото и да е, и винаги намираше най-точните думи за да я накара да се отпусне, да се почувства по-добре. Напоследък й изпращаше много музика – най-вече красиви любовни балади, които я караха да си представя как двамата танцуват, отдадени единствено на усещането за споделената близост. Това беше любимата й музика от години, но странно,изобщо не я свързваше с горчивата раздяла, а със зараждащата се любов.
Дотолкова бе обсебил мислите й, че една нощ дори го сънува – висок, тъмноок мъж с чаровна усмивка. Поднесе й червена роза, а после се целунаха. Усети нежното докосване на ръцете му по тялото си, топлият му дъх съживи всяка нейна клетка, сякаш топъл пролетен дъжд бе събудил за живот утихналата природа в нея. Телата им се сляха в такава нежна магия на пълно отдаване, сякаш бяха две половинки на едно цяло, които най-после са се намерили.
Когато се събуди устните й още пареха от целувките му, а тялото й тръпнеше от сладката омая на страстта.
„Знаеш ли – писа му тя същия ден – миналата нощ ти дойде в съня ми.”
„Зная” – видя отговора му и по тялото й се разля топла вълна, която я накара да се усмихне замечтано. Разбира се, че знае, вече беше свикнала с това.
„Иска ми се да видя дали си същият, като в съня ми”.
„Същият съм” – прочете, и след миг той й изпрати снимка.
Не можеше да повярва на очите си, отначало се засмя, като на хубава шега, а после дори малко се изплаши. Това наистина бе образа на хубавият мъж от сънят й, до най-малката подробност.
„Не може да бъде” – прошепна, твърде объркана, за да го напише.
„Защо не? – видя на монитора – Беше прекрасно, нали?”
„Повече от прекрасно” – написаха пръстите й сами, преди изобщо да помисли. Вече нищо нямаше значение, искаше го, имаше нужда от него, дори да беше някаква магия.
„Влюбена съм в теб”- продължиха да пишат пръстите й трескаво.
„И аз в теб."
„Трябва да се видим!”
„Трябва”.
„Кога?”
„Когато поискаш.”
„Тогава утре?”
„Утре”.
Един ден може да няма край, когато тръпнеш от нетърпение да се срещнеш със своята любов. Времето се разтегля до безкрайност, няма нищо общо с познатите времеви измерения, когато са съотнесени към измеренията на любовта.
Заспа едва призори, и дори в съня си не откъсна мислите си от него. Сигурно за това сутринта едва чу в просъница телефона, който звънеше упорито.
  - Да? – сънено промърмори в слушалката.
  - Добро утро, госпожице! – бодро каза гласът отсреща – Обаждаме се от сервиза.Компютърът ви отдавна е готов, има ли някакъв проблем да си го вземете?
Тя седна в леглото и изпусна слушалката. Погледна към празното си бюро и реалността бавно изплува в съзнанието й, почти толкова бавно, колкото бавно умря най-красивата й илюзия.
Беше се повредил по времето, когато годеникът й я напусна.

Още по виртуално от виртуалното!

Супер си, както винаги!

А това девойче, нямало ли е компютър в офиса? :-)))))

Добро да е и твоето утро, и не само виртуалното, ранобуднико! :)

Ами...нямам идея, забравих да я питам :) Но ако професията й е като моята вероятно няма. ;))

такива сънно-виртуални "слънчасвания":)
За тези които все още не са обсебени от виртуала:
Наздраве!

неочакван край и психологическата характелистика на героинята ти разказа ти ми напомни на Стефан Кръстев. Всъщност той пише хубаво и ти също.:)

Така си е. А ти...дали не прекаляваш с наздравето?! ;)))

Няма лошо, че съм ти напомнила за Стефан Кръстев. Аз също харесвам много от разказите му. Благодаря ти:)

Тръгнало ли е да се случва,измисления ремонт на компютъра може да отложи за някакво време това случване,ама да го отмени - едва ли :)

???

hopfen написа:
такива сънно-виртуални "слънчасвания":)
За тези които все още не са обсебени от виртуала:
Наздраве!

Така си е. А ти...дали не прекаляваш с наздравето?! ;)))
..................................
От много здраве глава не боли от Наздраве понякога! ;))))
Ха Наздраве!

Нещо реално и нещо измислено /уж сънувано де/ има в разказа.Твоята гледна точка е, че реалното е разваленият компютър.Моята е,че реалното е случилото се на компютъра и чрез него :)

Не, моята гледна точка съвсем не е тази, изобщо не твърдя, че е ставало дума за сън, не изказвам дори предположение кое е реалното в тази история. Би трябвало вече да си разбрал, че в прозата ми реално е това, което всеки избере за себе си ;))