Постинг
16.05.2014 10:48 -
Само малко любов
Знаеше, че той никога не е бил влюбен в нея. Дори тогава, когато все още я ухажваше и имаше нежността и вниманието му. Не изцяло, уви, досещаше се, и понякога не можеше да спи по цели нощи, сгърчена от болката на ревността, но и думичка не му каза. Искаше този мъж повече от всичко, искаше да го направи свой пред бога и света, и бе готова да преглътне тонове страдания в името на това.
Добре знаеше, че не е красавица, не блестеше и с особен интелект, но щом бе достатъчно чаровна и изобретателна да насочи интереса му към себе си, убедена бе, че ще намери начин и да го задържи. Не си правеше никакви илюзии – мъж като него трудно се удържаше в брачното гнездо, но тя много добре знаеше от какво се нуждае един мъж, за да се чувства добре, за да се чувства истински мъж.
В живота си беше имала и други силни и страстни връзки, но никой не я бе завладявал по начина, по който го направи той. Той бе слънцето, което я топлеше, водата, която я утоляваше, въздухът, за да диша и да я има.
Не смееше и да помисли какво би станало с нея, ако той си отиде.
Когато разбра, че е бременна се изплаши, защото не го бе планирала нарочно с цел брак, а и защото се страхуваше той да не си помисли точно това. Не знаеше как да му каже, и докато търсеше най-точните думи, започна да й личи, и той сам я попита. Откъде намери смелост сама не разбра, но му заяви категорично, че твърдо е решила сама да отгледа това дете, защото е от него, а тя боготвори всичко негово. Каза му, че е щастлива и само от факта, че частица от него расте под сърцето й, и това ще остане така независимо от неговото решение. Наговори му и още куп неща, изливаше думи и чувства, така дълбоко таени в нея, че корени бяха пуснали в сърцето й и сега я болеше, когато ги изтръгваше от там. Не беше мислила, че е толкова болезнено да признаеш любовта си, ала прекалено дълго я бе потискала и повече не можеше да я удържа в себе си. А и толкова се страхуваше! И сега я хвана страх, когато срещна сериозният му, пълен с открит укор поглед.
За какъв го мислела, разбира се, че ще поеме отговорността, та нали той е бащата на това дете, в края на краищата, да не е някое чудовище. Упрекна я, че не му е казала веднага, обвини я, че изобщо се е съмнявала в неговата лоялност. Изобщо наприказва й сума неща все в този дух, повечето звучаха претенциозно и високопарно, но не й каза единственото, за което бе готова да даде години от живота си – това, че я обича.
Но когато й заяви, че би било по-удобно за всички, ако се оженят, тя за малко забрави копнежа си за неговата любов. Мислено отправи най-горещи благодарности към своя ангел-пазител, който се беше погрижил живота й да придобие онзи смисъл и завършеност, които можеше да му предаде единствено брака с мъжа на сърцето й.
Беше съвсем наясно, че той не се жени за нея по любов, и понякога скимтеше от отчаяние в празното брачно легло, докато той се забавляваше някъде с друга. Продължаваше да мълчи, не искаше да му задава въпроси, та тя и на себе си не ги задаваше, защото се страхуваше от отговорите.
Така и никога не разбра защо той все пак се ожени за нея, можеше да я зареже, въпреки бебето, знаеше, че вече го е правил с една от многобройните си приятелки. Но в моменти на дълбоко отчаяние се хващаше като удавник за сламка за ласкателната мисъл, че той въпреки всичко държи на нея. Открил е в нея нещо различно, почувствал е съзидателната, почти магическа сила на огромната й любов, и е попаднал в нейният сладък плен, макар и да не й го показва. Какво значение има къде ходи и какво прави, след като накрая винаги се прибира у дома, в техния дом, при нея. След като е неин съпруг и баща не детето им.
Когато се роди дъщеричката им, той се влюби в нея толкова силно, че тази любов озари и нея. Най-после я докосна онази нежност и топлота, за която толкова беше мечтала, и макар това да беше само едно отражение на силните му чувства към детето, тя беше щастлива. Това бе най-многото, което някога изобщо бе получавала от него, а заедно с радостната тръпка на майчинството спокойно можеше да каже, че има всичко, от което се нуждае.
Точно в този момент, както често се случва, когато живота започне да се изпълва с нужното съдържание и изглежда почти съвършен, той заболя тежко. Минаха месеци ходене по мъките, докато уточнят диагнозата, после още толкова месеци на лечение по болници, а когато накрая го изписаха, здравето му все още бе нестабилно. В резултат на това много тежко го повали върлуващия нов грипен щам, който предизвика и допълнителни усложнения.
Тя се задъхваше от тревогите, разкъсвана между грижите за него и детето. Забравяше да се храни, заспиваше само когато умората я повалеше напълно, и от изтощение тялото започваше да я боли. Цяло чудо бе как издържаше физически на това огромно напрежение, но психиката не й позволяваше да рухне, държеше я впостоянна бойна готовност и тя във всеки един миг бе в състояние да окаже помощ.
Беше й безкрайно тежко, но нямаше време да мисли за това, единственото важно бе да пребори болестта му, та ако ще и с цената на собственото си здраве и собствения си живот.
Та какво щеше да представлява той без него? Мрачна пустош, безводна пустиня, всепоглъщаща хищна паст, която би оглозгала до кокал и най-дребния зачатък на топло чувство в душата й. Тя знаеше, дълбоко в себе си беше уверена, че ако болестта й го отнеме, това ще убие и нея. И се боеше до смърт от това заради дъщеричката им – беше още прекалено мъничка и крехка, за да оцелее в този жесток свят без тях.
Възстановяването му бе дълго и продължително, но така или иначе беше факт. Тя се разплака от облекчение,
когато един ден той успя да се нахрани сам, а на другата сутрин стана от леглото.
- Благодаря ти, Господи! – прошепна, а уморените й очи с трепетна нежност следяха всяко негово движение – По-добре си, нали, скъпи?
Той я погледна разсеяно, сякаш я виждаше за първи път и не представляваше особено интересна гледка за очите му. От болестта е, помисли тя, но се стресна, когато прочете отвращение в погледа му.
- Миличък...- започна, но тогава забеляза собственото си отражение в огледалото срещу нея. От там я гледаше непозната жена с изтощено лице и прошарени коси, приличаше на уморена старица. Като че ли болестта бе покосила и нея, погубвайки безвъзвратно крехката й младост и хубост.
Обърна разплаканите си очи към него, имаше нужда само от една негова усмивка, за да се почувства добре, за да се почувства жива. Но той дори не я погледна, преди да излезе от стаята.
Добре знаеше, че не е красавица, не блестеше и с особен интелект, но щом бе достатъчно чаровна и изобретателна да насочи интереса му към себе си, убедена бе, че ще намери начин и да го задържи. Не си правеше никакви илюзии – мъж като него трудно се удържаше в брачното гнездо, но тя много добре знаеше от какво се нуждае един мъж, за да се чувства добре, за да се чувства истински мъж.
В живота си беше имала и други силни и страстни връзки, но никой не я бе завладявал по начина, по който го направи той. Той бе слънцето, което я топлеше, водата, която я утоляваше, въздухът, за да диша и да я има.
Не смееше и да помисли какво би станало с нея, ако той си отиде.
Когато разбра, че е бременна се изплаши, защото не го бе планирала нарочно с цел брак, а и защото се страхуваше той да не си помисли точно това. Не знаеше как да му каже, и докато търсеше най-точните думи, започна да й личи, и той сам я попита. Откъде намери смелост сама не разбра, но му заяви категорично, че твърдо е решила сама да отгледа това дете, защото е от него, а тя боготвори всичко негово. Каза му, че е щастлива и само от факта, че частица от него расте под сърцето й, и това ще остане така независимо от неговото решение. Наговори му и още куп неща, изливаше думи и чувства, така дълбоко таени в нея, че корени бяха пуснали в сърцето й и сега я болеше, когато ги изтръгваше от там. Не беше мислила, че е толкова болезнено да признаеш любовта си, ала прекалено дълго я бе потискала и повече не можеше да я удържа в себе си. А и толкова се страхуваше! И сега я хвана страх, когато срещна сериозният му, пълен с открит укор поглед.
За какъв го мислела, разбира се, че ще поеме отговорността, та нали той е бащата на това дете, в края на краищата, да не е някое чудовище. Упрекна я, че не му е казала веднага, обвини я, че изобщо се е съмнявала в неговата лоялност. Изобщо наприказва й сума неща все в този дух, повечето звучаха претенциозно и високопарно, но не й каза единственото, за което бе готова да даде години от живота си – това, че я обича.
Но когато й заяви, че би било по-удобно за всички, ако се оженят, тя за малко забрави копнежа си за неговата любов. Мислено отправи най-горещи благодарности към своя ангел-пазител, който се беше погрижил живота й да придобие онзи смисъл и завършеност, които можеше да му предаде единствено брака с мъжа на сърцето й.
Беше съвсем наясно, че той не се жени за нея по любов, и понякога скимтеше от отчаяние в празното брачно легло, докато той се забавляваше някъде с друга. Продължаваше да мълчи, не искаше да му задава въпроси, та тя и на себе си не ги задаваше, защото се страхуваше от отговорите.
Така и никога не разбра защо той все пак се ожени за нея, можеше да я зареже, въпреки бебето, знаеше, че вече го е правил с една от многобройните си приятелки. Но в моменти на дълбоко отчаяние се хващаше като удавник за сламка за ласкателната мисъл, че той въпреки всичко държи на нея. Открил е в нея нещо различно, почувствал е съзидателната, почти магическа сила на огромната й любов, и е попаднал в нейният сладък плен, макар и да не й го показва. Какво значение има къде ходи и какво прави, след като накрая винаги се прибира у дома, в техния дом, при нея. След като е неин съпруг и баща не детето им.
Когато се роди дъщеричката им, той се влюби в нея толкова силно, че тази любов озари и нея. Най-после я докосна онази нежност и топлота, за която толкова беше мечтала, и макар това да беше само едно отражение на силните му чувства към детето, тя беше щастлива. Това бе най-многото, което някога изобщо бе получавала от него, а заедно с радостната тръпка на майчинството спокойно можеше да каже, че има всичко, от което се нуждае.
Точно в този момент, както често се случва, когато живота започне да се изпълва с нужното съдържание и изглежда почти съвършен, той заболя тежко. Минаха месеци ходене по мъките, докато уточнят диагнозата, после още толкова месеци на лечение по болници, а когато накрая го изписаха, здравето му все още бе нестабилно. В резултат на това много тежко го повали върлуващия нов грипен щам, който предизвика и допълнителни усложнения.
Тя се задъхваше от тревогите, разкъсвана между грижите за него и детето. Забравяше да се храни, заспиваше само когато умората я повалеше напълно, и от изтощение тялото започваше да я боли. Цяло чудо бе как издържаше физически на това огромно напрежение, но психиката не й позволяваше да рухне, държеше я впостоянна бойна готовност и тя във всеки един миг бе в състояние да окаже помощ.
Беше й безкрайно тежко, но нямаше време да мисли за това, единственото важно бе да пребори болестта му, та ако ще и с цената на собственото си здраве и собствения си живот.
Та какво щеше да представлява той без него? Мрачна пустош, безводна пустиня, всепоглъщаща хищна паст, която би оглозгала до кокал и най-дребния зачатък на топло чувство в душата й. Тя знаеше, дълбоко в себе си беше уверена, че ако болестта й го отнеме, това ще убие и нея. И се боеше до смърт от това заради дъщеричката им – беше още прекалено мъничка и крехка, за да оцелее в този жесток свят без тях.
Възстановяването му бе дълго и продължително, но така или иначе беше факт. Тя се разплака от облекчение,
когато един ден той успя да се нахрани сам, а на другата сутрин стана от леглото.
- Благодаря ти, Господи! – прошепна, а уморените й очи с трепетна нежност следяха всяко негово движение – По-добре си, нали, скъпи?
Той я погледна разсеяно, сякаш я виждаше за първи път и не представляваше особено интересна гледка за очите му. От болестта е, помисли тя, но се стресна, когато прочете отвращение в погледа му.
- Миличък...- започна, но тогава забеляза собственото си отражение в огледалото срещу нея. От там я гледаше непозната жена с изтощено лице и прошарени коси, приличаше на уморена старица. Като че ли болестта бе покосила и нея, погубвайки безвъзвратно крехката й младост и хубост.
Обърна разплаканите си очи към него, имаше нужда само от една негова усмивка, за да се почувства добре, за да се почувства жива. Но той дори не я погледна, преди да излезе от стаята.
Ваши творения са разказите нали?!Много дълбоки,разтърсващи!
Чела съм и предишните постинги.Възхитена съм искрено!
Поздрави!Приятен ден:)
цитирайЧела съм и предишните постинги.Възхитена съм искрено!
Поздрави!Приятен ден:)
emi1ts написа:
Ваши творения са разказите нали?!Много дълбоки,разтърсващи!
Чела съм и предишните постинги.Възхитена съм искрено!
Поздрави!Приятен ден:)
Чела съм и предишните постинги.Възхитена съм искрено!
Поздрави!Приятен ден:)
Да, мои са, и искрено Ви благодаря за споделеното!
Търсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш