Да, вече знам -
не съм принцесата,
която сто години спала,
за да събуди
любовта си жива.
Нито магьосницата
с онова вълшебно огледало,
което да ми казва
колко съм красива.

Забравена отдавна
роклята ми бална
увяхна напрашена и безцветна,
а пък пантофките кристални
изгубих ги навярно
без даже да съм
стъпвала на бала.
Понеже  тичам  боса
по пътища неравни
и все така сама си ги катеря,
/от феята - ни косъм -
и тя ме изостави/
та... принца
няма как да ме намери.

И питам се-в коя
от всички приказки живея,
и кой от техните  герои
ме предаде.
По навик чаках принца,
но ме намери змея.
Целуна ме до кръв.
И ме изяде.

Доста живописно е -като приказка
и доста насталгично е - като орис.Поздравления!

...но нека твоят принц да те намери!
:)))
Поздрав и от мен!

тържество за душата е да те чета...мистика и реалност...прекрасно е

Най-истинските ни преживявания понякога са най-приказни!
Пожелавам ти сбъднати приказки!;)

Толкова красиво го казваш,че чак ми е малко неудобно да си призная,че принца вече ме е намерил!
И това е просто малко поезия...;)
Но,знае ли човек,може пък да заприиждат принцове от различни царства и да стане още по-интересно,хм.:)))

душата ти си е приказка, а живота все е анти-
но понякога в отрицанието на приказките е най-приказното.

А,не се оплаквам!Виж по-нагоре какво казвам на Косара!;)
:)))