Беше объркана, а напоследък и малко изплашена. Нямаше обяснение за това, което й се случваше.
Рисуваше вече толкова години, и след като завърши Академията картините й се радваха на голям успех, имаше и няколко самостоятелни изложби.
В личния й живот нещата също бяха съвсем нормални – омъжи се почти веднага след завършването си за човек внимателен, мил и грижовен, който й осигуряваше всичко необходимо, за да се чувства защитена и закриляна. Е, вярно, не беше онази бурна главозамайваща любов от розовите книжки и сапунените сериали, но това никога не й бе липсвало. Имаше верен приятел до себе си, човек, комуто да се довери напълно, това беше най-важното.
Доскоро притежаваше и майсторството на добрия художник, но от известно време бе започнала да губи уменията си по необясними за нея причини. Прекарваше двойно повече време пред платното в опит да реализира идеите си, а резултатите не я удовлетворяваха, собствената й необяснима посредственост я изнервяше до крайност, и то най-вече защото не можеше да я разбере.
Беше чувала и чела за творческите кризи, неизменна част от живота на всеки творец. Но зад всяка от тях стоеше някаква лична или житейска драма, нещо повече или по-малко разтърсващо, което неминуемо даваше отражение върху изкуството на твореца.
При нея обаче всичко беше спокойно, чак до монотонност, нямаше дори особени емоции и вълнения.
Реши да сподели своя проблем с мъжа си – може би двамата заедно щяха да намерят някакво решение. Той внимателно я изслуша, а после бащински я целуна по челото:
- Милото ми момиче, защо се тревожиш толкова за това? Сигурно е нещо временно, но и да не е, знаеш, че печеля достатъчно добре, за да не ти липсва нищо. Можеш да не се докоснеш повече до четката, ако искаш. Можеш просто да се наслаждаваш на живота и да се забавляваш. Защо измъчваш прекрасната си главица с такива неща?
- Но...- искаше да му каже, че именно рисуването е целият й живот, но думите му попречиха на нейните да се излеят. Винаги бе смятала, че той разбира колко й е важно да твори, че това не е просто хоби, развлечение, а необходимост за нея. Винаги бе вярвала, че за него не е малката сладка красавица, с чиято външност да се гордее като с поредната си скъпа придобивка. Беше убедена, че той разбира и харесва в нея човека-създател, твореца, одухотворената личност с огромен творчески заряд.
А сега получаваше просто няколко мимоходом подхвърлени думи, които почувства като снизходително потупване по рамото. Може би това е неговият начин да ме успокои, примири се тъжно тя, все пак той не е особено емоционален. Но нещо все пак липсваше – какво и тя не можеше да определи, само усещаше празнината в себе си.
Реши да потърси съвет от старият си професор от Академията. През годините на обучение си бяха станали много близки, за нея той беше не само добрият учител, а един много мъдър ментор, нейният водач не само в света на изкуството, но и в живота изобщо.
Още преди да позвъни забеляза некролога на входната врата, и сърцето я заболя – още един прекрасен човек си беше отишъл от този свят. А тя, неговата най-добра ученичка, дори не беше разбрала за това, че е починал. Очите й плувнаха в сълзи, и тъкмо се готвеше да си тръгне, когато жената на професора я видя и я повика.
- Помня те, ти беше неговата любимка! – усмихна й се възрастната жена и я покани да влезе.
Тя се почувства неловко – толкова време не се беше обаждала поне да се поинтересува за здравето на стария си учител.
- Не се притеснявай, миличка – гальовно й каза старицата – Това е живота – човек се износва, изхабява се като стар механизъм и спира да работи. Но мъжът ми постигна много, до последния си миг беше полезен и уважаван, и , знаеш ли, много беше горд с твоите успехи!
- Наистина беше най-добрият и мъдър човек, когото съм познавала, и точно за това днес дойдох. Имам нужда от съвет. – каза младата художничка, и понеже старата жена я предразположи, разказа й за проблема си.
- Мисля, че знам кой може да ти помогне – каза й тя, след като я изслуша. – В ателието сега работи един художник, който е учил в чужбина. Млад е, но много талантлив, преди да почине мъжът ми много ми говореше за него. Дори и в момента е в ателието, ела да те запозная с него!
Първото чувство, което изпита, когато го видя, беше недоверие – не бе по-възрастен от нея, може би дори по-млад, какъв съвет би могла да получи от човек, който едва ли имаше повече опит от нея.
Беше интересен мъж, с малко екзотична външност, което силно я развълнува, но тя не си даде сметка за това в онзи първи момент, когато се запознаха. Отдаде смущението си на прекалено прямия му, пълен с неприкрито възхищение поглед, когато той пое ръката й. Каза й, че отскоро е тук, но вече е разгледал някои от платната й.Тя почти затаи дъх в очакване на оценката му, но той не каза нищо повече за тях, а направо я попита защо е дошла. Едва прикривайки разочарованието си, отначало несмело, а после все по-уверено тя му разкри болката си и това, че е искала да се посъветва с професора.
- И идея си нямам на какво се дължи – вдигна рамене тя безпомощно – Надявах се той като човек с много опит да успее да ми помогне, защото няма видима причина...
Младият мъж я погледна замислено.
- Но няма и страст, нали – тихо каза.
Тя се размърда неловко в стола – какво общо може да има страстта с това, помисли си.
- Това е, което се набива в очи в картините ти. При цялото съвършенство на форми и цветове, въпреки идеално оформените композиции и добрата техника това определено липсва.
- Аз...никога не съм мислила, че...
- Че е от такова значение ли? – той повдигна вежди – Не само че е от такова значение, тя прави от рисунката картина, вдъхва й живот! Ела! – хвана ръката й той и я поведе към вътрешността на ателието, където стояха картините му, покрити с платно.
- Разгледай ги! – отметна платното той.
Не беше виждала такова нещо досега, а бе добре запозната с най-големите шедьоври на художественото творчество. Не беше просто майсторска техника, нито само прецизно подбрани цветови съчетания и нюанси. Не беше и просто усещането за светлина и въздух, за движение и простор.
Изваяните фигури живееха свой собствен живот върху платното, дишаха, любеха се, откриваха се за света, разсъбличайки не само собствените си тела, а сякаш и душата на този, който ги разглежда – толкова силно бе въздействието им. За първи път виждаше толкова открита и страстна еротика, при това не открито показна, а изразена в мамещата извивка на сочните устни, в малката, случайно плъзнала се къдрица, в страстната, ала едва загатната сянка на напъпващата плът.
Нещо повече – и пейзажите, които разгледа, също носеха този заряд – бяха истинска експлозия от цветове, вулкани, изригващи страст и омая.
Бурята от емоции в нея беше толкова мощна и всепоглъщаща, че тя едва дишаше от вълнение. Имаше чувството, че изживява най-пълното си отдаване, истински духовен оргазъм, който разтърси цялата й същност.
Очите му се усмихваха, когато се обърна към него, беше забелязал огромното й вълнение.
- Прекрасно...- събра дъх колкото едва да промълви това. Все още имаше усещането, че току-що е правила любов, най-страстната и всеотдаваща от много време насам.
- Сега разбра какво имам предвид, нали? – той хвана ръката й и я разгледа. – Имаш чудесни ръце, изящни пръсти, родена си да рисуваш! С очите си видях, че можеш много! За това ти предлагам да поработим заедно – и двамата имаме какво да споделим, да научим един от друг. Какво ще кажеш?
Тя започна да ходи в ателието всеки ден. Отначало беше плаха и несигурна, чувстваше се скована, но той успя да я предразположи, намери най-точните думи, беше внимателен и търпелив и най-важното – напълно искрен и непосредствен. Понякога дори не рисуваха, просто разговаряха за какво ли не, той беше неизчерпаем извор на всякакви истории и каква ли не информация, беше й забавно и уютно с него. Постепенно стана по-смела с четката, усещаше все по-голяма увереност, и това скоро даде първите положителни резултати.
- Мисля че е време – каза й той една сутрин – да започнеш нещо сериозно, върху което напълно да съсредоточиш всичките си усилия.
- Отдавна мечтая да нарисувам портрет на любимия ми мъж – усмихна се тя – още откакто се оженихме, но...Мисля, че сега ще се получи!
Толкова й се искаше да го изненада, че беше решила да го направи тайно от него, по една негова снимка. Много смело начинание, знаеше си, но пък вече се чувстваше достатъчно уверена в себе си, имаше чувството, че ръцете й са станали вълшебни, толкова силно бе вдъхновението й.
И все пак работи много дълго време, докато получи това, което искаше, извайваше толкова търпеливо всеки детайл, че минаваха часове наред, преди да усети някаква умора и изнемощелите й пръсти да изпуснат четката. А когато завърши картината беше толкова изморена, че успя само да я покрие с платното и се прибра в къщи с приятната мисъл за предстоящата изненада, която готвеше на съпруга си.
Беше много развълнувана на другата сутрин когато го повика да му я покаже. Откри с трепет картината, но върху платното не беше портрета на съпруга й. Пръстите й бяха изваяли образа на младия художник.

когато разумът и сърцето са на различни мнения!!!

Хиляди усмивки!

Нищо не крие:))))пустото сърце, но пък разума крие, че чак задушава, понякога....

Много верни наблюдения!
Поздрави!!! :)))

Така си е!
И обикновено едното се опитва да надделее над другото. ;)
Усмивки и от мен! :)))

Понякога...но пък си струва понякога да пъхнеш разума в задния си джоб, ако пречи на сърцето. :))))))
Поздрави, Стеф! :)

Ами отварям си очите аз! :))))))
И сърцето - също!
Много усмивки! :)))

Благодаря за топлите думи!
:)))

- Когато рисува сърцето ...Прочетох го на един дъх. Поздрави!

Mного точно казано!
Поздрав! :)))

Съсрцето не само рисува...то пее, твори...:)
Поздрави за чуденсия разказ...

Да, сърцето може много!
Поздрав и от мен! :)))

то е птичка дяволита.
Дето иска се пилее,
дето иска там ще пее!

П. Яворов

Благодаря ти за стиха!
Е, Яворов знае...
:)))

И боли, боли, когато не го слушаме!
А ние хората,...май разума повече следваме,
разума, който чувствата задушава...

Боли, и даже на парчета става,
но пак да бие продължава!

Поздрав, феичке! :)))

Наистина тук русува сърцето!