Странно как понякога една връзка може да те обсеби напълно, дори да е само виртуална.
Точно това се случваше с нея, макар и все още да не си даваше сметка за това. Всъщност дори не си спомняше как точно започна всичко – кой кого откри, тя него, или той нея. Не че имаше особено значение.
Беше странно, защото тя не си падаше по този вид връзки, дори не обичаше този вид общуване – предпочиташе живият контакт, възможността да гледаш човека в очите, да наблюдаваш израза му, да усещаш настроението му. Имаше много приятели, но напоследък, след раздялата с годеника си, изпадна в апатия – затвори се в себе си, почти не се виждаше с никого. Не предполагаше, че толкова тежко ще понесе раздялата, беше ведър и слънчев човек, но всъщност й дойде като гръм от ясно небе – до вчера й се кълнеше в любовта си, а само дни преди сватбата й разказа за новата си любов, увери я, че винаги ще я помни с добро, и просто си тръгна. Прекалено много я заболя, дори не заплака.
Затвори се в самотата си като в спасителна крепост, където никой да не може да я достигне. Но все пак той, нейния виртуален приятел, беше успял да го направи. Бе намерил начин да открехне тежката врата на сърцето й, и да надникне в самотния й свят.
Неусетно и за нея самата, той заемаше все по-важна част от живота й – имаше нещо омайващо в начина, по който се изразяваше, караше я да се усмихва, да се чувства уютно свита на стола пред компютъра, потънала в дълъг разговор с него, а най-странното беше, че понякога той изписваше мислите й преди още да ги е изрекла.
„ Ти си моето друго аз” – писа му тя веднъж.
„ Да – написа й в отговор той – Аз съм твоето друго аз.”
Разговорите им ставаха все по-дълги, продължаваха часове наред, понякога и през нощта, тя вече бе разбрала, че винаги, по всяко време може да го намери. Той сякаш никога не спеше, не се хранеше, не правеше друго, освен да я чака, винаги на линия за нея.
„Защо не спиш?” – беше го попитала една нощ.
„За да съм с теб”- отвърна й.
Тогава сякаш погали раненото й сърце, докосна онази крехка струна обич и доверие, която тя смяташе за завинаги изтръгната.
В началото много й допадаше това, че не настоява да се видят, харесваше й тази не ангажираност на отношенията им. Но с течение на времето сама започна да се замисля за среща. Вече бе разбрала, че е много интелигентен, остроумен, забавен, но и че не обича да говори за себе си. Единствено важното за нея обаче бе, че не е женен, защото не искаше да се забърква в подобна връзка. А останалото нямаше чак такова значение – като че ли някога можеш да опознаеш някого напълно, ето например, тя толкова време беше живяла с един човек, а се оказа, че изобщо не го е познавала. Всъщност дали и себе си познаваме добре, че да се опитваме да опознаем другите?
Тя например никога не би предположила, че такава връзка е възможна за нея, а сега тя се бе превърнала в център на света й. Странно й се виждаше, но сега просто го приемаше като част от вълшебството, това, че той улавяше всяко нейно настроение безпогрешно, дори преди да е споделила каквото и да е, и винаги намираше най-точните думи за да я накара да се отпусне, да се почувства по-добре. Напоследък й изпращаше много музика – най-вече красиви любовни балади, които я караха да си представя как двамата танцуват, отдадени единствено на усещането за споделената близост. Това беше любимата й музика от години, но странно,изобщо не я свързваше с горчивата раздяла, а със зараждащата се любов.
Дотолкова бе обсебил мислите й, че една нощ дори го сънува – висок, тъмноок мъж с чаровна усмивка. Поднесе й червена роза, а после се целунаха. Усети нежното докосване на ръцете му по тялото си, топлият му дъх съживи всяка нейна клетка, сякаш топъл пролетен дъжд бе събудил за живот утихналата природа в нея. Телата им се сляха в такава нежна магия на пълно отдаване, сякаш бяха две половинки на едно цяло, които най-после са се намерили.
Когато се събуди устните й още пареха от целувките му, а тялото й тръпнеше от сладката омая на страстта.
„Знаеш ли – писа му тя същия ден – миналата нощ ти дойде в съня ми.”
„Зная” – видя отговора му и по тялото й се разля топла вълна, която я накара да се усмихне замечтано. Разбира се, че знае, вече беше свикнала с това.
„Иска ми се да видя дали си същият, като в съня ми”.
„Същият съм” – прочете, и след миг той й изпрати снимка.
Не можеше да повярва на очите си, отначало се засмя, като на хубава шега, а после дори малко се изплаши. Това наистина бе образа на хубавият мъж от сънят й, до най-малката подробност.
„Не може да бъде” – прошепна, твърде объркана, за да го напише.
„Защо не? – видя на монитора – Беше прекрасно, нали?”
„Повече от прекрасно” – написаха пръстите й сами, преди изобщо да помисли. Вече нищо нямаше значение, искаше го, имаше нужда от него, дори да беше някаква магия.
„Влюбена съм в теб”- продължиха да пишат пръстите й трескаво.
„И аз в теб."
„Трябва да се видим!”
„Трябва”.
„Кога?”
„Когато поискаш.”
„Тогава утре?”
„Утре”.
Един ден може да няма край, когато тръпнеш от нетърпение да се срещнеш със своята любов. Времето се разтегля до безкрайност, няма нищо общо с познатите времеви измерения, когато са съотнесени към измеренията на любовта.
Заспа едва призори, и дори в съня си не откъсна мислите си от него. Сигурно за това сутринта едва чу в просъница телефона, който звънеше упорито.
- Да? – сънено промърмори в слушалката.
- Добро утро, госпожице! – бодро каза гласът отсреща – Обаждаме се от сервиза.Компютърът ви отдавна е готов, има ли някакъв проблем да си го вземете?
Тя седна в леглото и изпусна слушалката. Погледна към празното си бюро и реалността бавно изплува в съзнанието й, почти толкова бавно, колкото бавно умря най-красивата й илюзия.
Беше се повредил по времето, когато годеникът й я напусна.

Бягство в един друг вид общуване.....?!
Понякога подсъзнанието създава красива илюзия, за да ни предпази поне за момент от действителноста! Невероятна си!

Поздрави и усмихнат ден!

Страховито си обрисувала реалността на истинското състояние.
Когато сме толкова сами, че идеала ни е единствената близост, а действителността е далече там сред споделеното от другите.
Тогава фантазията ни спасява и ни граби!

Надеждата умирала последна, казват.....

понякога сьнищата ни са по - хубави от деиствителността.....

Спасението понякога е се крие в една илюзия, а когато тя изпълни своята спасителна мисия, много често действителността изглежда по-красива от всякога!
Поздрав от мен! :)))

Добър психологически анализ, Стеф!
Майстор си! :)))

Но не и илюзията.
Все пак по-добре е да живеем в собствената си реалност, а не в собствената си илюзия за нея.
Усмивки за теб! :)))

...но си остават просто красиви сънища.
А истинският живот може да е по-прекрасен и от най-красивият сън, ако имаш достатъчно кураж да бъдеш реален.
Слънчев ден! :)))

великолепна си!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ще те поздравя в следващи ми постинг..не знам но искам да е и за теб..!!

Трогната съм от развълнуваните ти думи, и ти благодаря за поздрава, знам, че ще е нещо наистина прекрасно! :)))

страхотно красиво нещо си написала, искрен поздрав! Благодаря, че го сподели!

Благодаря и аз, че се отби!
Поздрав от мен! :)))

Понякога другото ти АЗ наистина стои пред нечии клавиши...тръпката е неповторима,написала си го страхотно и живо (подозирам,че се е случило наистина :).......а ако не е -пожелавам ти го!)

Радвам се,че те открих!!!
Поздрави!

разказ с неочакван край..:)
Винаги успяваш да изненадаш, hristam...:)
И е много истинско..., като преживявания, като копнеж, като мисли...
Поздрави от мен!:)

Добре е да се връщаш към красиви и топли спомени.
Денем, нощем, сънем, както дойде...

Не знам дали искам да ми се случи точно това, но все пак знае ли човек - може да се окаже интересно преживяване!
Благодаря ти, зарадва ме! :)))

Привет, слънчево момиче!
Винаги се радвам когато ме споделиш!
Запази слънцето в усмивката си! :)))

Да, повече от добре е дори!
Прекрасно е!
Поздрави! :)))

Добро утро, Хрис!
Цветни сънища сънува твоята героиня.
Нека в някой друг разказ да са реалност.
С усмихнат ден, от мен!

Много слънце и усмивки и в твоя ден, феичке! :)))

Докато го четях имах чувството, че чета, нещо като дневник на моите емоции преди първа среща ^^