Когато приятелят ми ме запозна с нея, видях как очите й се усмихнаха. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот, зяпнал насреща й, но не бях виждал нещо по-възхитително от нея.
Не беше голяма красавица, виждал съм къде-къде по-големи хубавици от нея. Дори чертите й не бяха кой знае колко правилни, аз, като човек който рисува от дете, имам набито око за тези неща. Само че всичко при нея беше съчетано по такъв неповторим начин, че и малките недостатъци се превръщаха в предимства.
Това обаче го осъзнах чак по-късно. В първия момент ме заплени невероятния й чар – той направо струеше около нея като сияние, избликваше от дълбоката изразителност на тъмните й очи и се спотаяваше в едва доловимата й по детски чиста усмивка.
Май в този първи миг ми се случи това, което наричат любов от пръв поглед, но въпреки това нито за миг не съм допускал, че тя може да бъде моето момиче. Беше момичето на най-добрият ми приятел, и това беше достатъчно основание за мен да я възприемам единствено по този начин.
Дори и когато две години и половина по-късно той загина при трудова злополука, а тя остана сама с дъщеричката им, която беше едва няколко месечна. Трагедията бе прекалено голяма, за да можем да я споделим, всеки от нас я преживя по своему, дори избягвахме да говорим за това. Тогава й казах, че може да разчита на мен за всичко, без да предполагам, че ще се наложи да изпълня думите си толкова скоро.
Само няколко месеца по-късно ме повика, за да поговорим. Открили, че има рак, в напреднал стадий, било късно за каквото и да било лечение. Бях потресен, не знаех какво да кажа, но тя и не ми даде възможност.
- Не за това искам да говорим сега – каза ми твърдо. – Виж, не ми остава още много, макар никой да не се наема да ми каже точно колко. Тревожа се за Ева.
Слушах я и не можех да повярвам на ушите си. Знаех, че родителите й са починали отдавна, отгледала я баба й, която също вече не е жива. Знаех, че няма никакви роднини и близки, на които да разчита. Разбирах, че не иска да я остави в дом за изоставени деца и сираци. Но как си представяше аз да се грижа за малко дете?
- Знам, че искам прекалено много. Но чуй, имам известна сума, която стои непипната, от продажбата на бабината къща. Ще ти я прехвърля цялата, ако вземеш Ева при себе си, за да можеш да й осигуриш бавачка и всичко необходимо. – и като видя объркването ми, допълни – Помисли, знам с каква отговорност те товаря, и не очаквам да решиш това веднага. Но все пак знаеш, че нямам много време, нали? Ако не беше най-близкият ни човек и не виждах колко я обичаш, не бих те помолила. Но не бих искала да расте като изоставено дете...сигурно разбираш.
Възхитих й се за пореден път, беше изумителна жена. След всички удари, които съдбата бе стоварила върху нея, тя се тревожеше единствено за детето си. Дори очите й останаха напълно сухи, а аз едва сдържах сълзите си.
Молбата й ме хвърли направо в паника – аз бях просто един обикновен, съвсем млад все още мъж, не особено общителен, с малко приятели и много проблеми. Живеех в жилището на родителите си, които бях загубил след тежка катастрофа, току-що бях стъпил на крака и си бях намерил стабилна работа. Нямах даже и приятелка, и бях абсолютно убеден, че правя най-голямата грешка в живота си, когато й казах, че приемам, но не мисля, че можех да постъпя другояче. Щях да се ненавиждам до края на дните си, ако бях отказал. Те двамата бяха най-скъпите хора за мен, и плода на тяхната любов ми бе не по-малко ценен. Най-голямата ми грижа обаче не бе отговорността, която поемах, а страха, че няма да се справя.
Бях с нея до края, тя ми показа какви грижи изисква едно дете на нейната възраст, и настоя заедно да изберем бавачка. Беше свръх силите й, накрая взимаше силни обезболяващи, за да е в съзнание, но много държеше да се справи с това, и когато си отиде, младата жена, която избра, пое почти напълно грижите за малката.
В почивните дни това правех изцяло аз, и установих, че на моменти дори ми е приятно. Това се дължеше най-вероятно на факта, че я обожавах.
До петата си година Ева беше просто едно прелестно ангелче, на десет вече бе умно дете, което почти не ми създаваше проблеми, а на осемнайсет беше истинска чаровница, копие на майка си.
Не бях усетил когато малкото пухкаво човече е станало млада жена, и когато за първи път я видях с момче, постреснах се. Не й казах дума за това, когато се прибра, но не можех да откъсна очи от нея – не беше вече дете, определено бе повече и от момиче – красива млада жена виждаха очите ми, и кой знае защо, заболя ме.
Бях посветил живота си на нея, имах няколко епизодични връзки за всичките тези години, но никоя не дотам сериозна, че да се стигне до брак. А и коя ли млада жена би се обвързала сериозно с мъж с дете, при това не негово собствено? Никога не бяха гледали на мен като на сериозна партия за брак, но това не ме е притеснявало. Имах Ева, и по някакъв необясним за мен самия начин тя ми даваше толкова много, че всичко друго оставаше на заден план. А и, в крайна сметка още бях млад, живот и здраве един ден можех да намеря подходяща жена, с която да създам семейство, но исках Ева да стъпи първо на краката си и да тръгне по своя път.
Бях й разказал за родителите й, когато порасна достатъчно, за да разбере, показах й снимките им, водех я и на гробовете им. Исках да знае колко е била обичана и как майка й до последния си дъх е мислила единствено за нея.
През годините винаги съм усещал колко съм й необходим, колко важен съм за нея. Не обичаше много да показва чувствата си, сдържана беше, но обичаше да се сгушва в мен, а когато се случваше да закъснея, не заспиваше, докато не отидех да й се обадя че съм се прибрал. Трябваше да приема за нещо като бащина ревност това, че сърцето ми се преобърна, когато за първи път я видях с момче, и да си дам сметка, че това е просто част от естествения ход на живота. Лека-полека се надявах да свикна с това, че вече е млада жена, запознах я дори с последната си приятелка. Щеше ми се вече да имаме едно по-зряло отношение един към друг.
Но при нея като че ли пубертета започна да се проявява чак сега. Противоречеше ми на всяка дума, когато споменавах приятелката си, езикът й ставаше невероятно груб и арогантен, вечер се прибираше все по-късно, с различни момчета, а веднъж видях да я придружава мъж, който изглеждаше на моята възраст.
За пръв път й се развиках така, но бях прекалено объркан и безпомощен, за да мога да разсъждавам трезво. Мисля, че дори бях способен да я ударя, толкова бях вбесен да я видя в ръцете на онзи тип. Искаше ми се здравата да я разтърся, да достигна до същността й, която имах чувството, че ми се изплъзва, и това ме плашеше до смърт.
Беше с гръб към мен, докато й крещях, а после внезапно се обърна и се вкопчи в мен. Устните й се разтвориха в най-сладостната целувка в живота ми, усещах тръпнещото й тяло и пръстите й, които трескаво се впиваха в мен. Ужасих се от чувствата, които ме заляха, беше толкова силно и неочаквано, че останах без дъх и без мисъл.
- Обичам те, не разбираш ли – прошепнаха устните й, а очите й ме гледаха със същия магнетичен поглед, с който ме гледаше майка й навремето.
И докато се опитвах да подредя хаоса от мисли в думи, с които да й обясня, че това не е редно, че аз все пак съм я отгледал и съм й като баща, и затова не е възможно да се възприемаме по този начин, че е още твърде, твърде млада, разбрах, че съм абсолютно безпомощен. Сякаш живота ми свърши точно в този миг, в който тя ме целуна, за да започне отново.

Тези разкази с неочакван край - са толкова истински!
Чета те с удоволствие, Хрис!

Не в сърцето ами в слънчевият сплит удряш с този разказ....

Благодаря ти, Юли. Удоволствието е взаимно! :)))

Хрис, направо тръпки ме побиха :)

Май си е така. Непозволен удар! ;)))

Еми случва се...То и главния герой са го побили тръпки, като гледам! :)))))

...не знае - всички около героя умират млади, по възможност от катастрофа...

:)))))) това ми хареса! Типично в мой стил забележка! Много усмивки! :)))))

....като самия живот ,тъжно понякога ,много трудно друг път ,невероятно хубаво и изненадващо прекрасно в следващия момент ,просто истинско и реално ......изобщо живот .Благодаря ти от сърце ,за това ,че го написа

Я да ти благодаря и аз! И да ти пожелая прекрасен ведър ден! :)))

Краят беше абсолютно очакван. Спомни си Граф Монте Кристо и Хаиде. Почти невероятно е да се случи подобно нещо, но не е изключено и е много красиво. :) Поздравления.

Нищо не е изключено в този живот! Факт! ;)))
Благодаря, поздрав и от мен! :)))

За любовта няма значение разликата във възраста!
Случва се и това!

Има неща в живота,които просто се случват...не знаеш как,не знаеш защо,не знаеш дали е правилно или не,но знаеш само едно.......,че не трябва,но ти харесва!!!!...:-)))

че така ще стане, ала след дълго отсъствие и пропуснал доста твои нещица...няма как да не ти се израдвам.

Усещам, че си тръгнала към сюжети с библейски герои :) Като добавиш бабата оксиженист и корейката, която е изплела обувки на любимия си от своите коси, ще се пръкне следващото ти разказче.

Абе ти няма ли някой ден да пробваш няколко от героините си в действие? :)))

Абе на мен малко ми е странно...но пък какво ли не може да се случи! :)))

А понякога е по-добре нищо да не знаеш, и да не търсиш никакви обяснения. Май...

а какво ще стане с гражданската ни позиция.:-)))

Как да ги пробвам? Да ти ги пратя на гости? ;))))

Знам, че ще ги харесаш - те всички приличат на мен! :))))

Ще стане обществено достояние...Ти си! :))))

Просто ми се струва неуместно да налагам своите морални разбирания сред обществото, истината е малко относителна; което ще рече - моралните ми разбирания не са А-то и Б-то на всеобщия морал. Имам си ги, но не ги налагам - това също е въпрос на някаква етика...:-)))

Не това имах предвид...може би аз те разбрах по различен начин. А за тази си позиция си абсолютно прав, подкрепям! :)))

ще ме умориш:)))
Много силен. Макар и да съм с малко по-закостенели разбирания и бих си представял такова дете само като баща. Някак си не мога иначе. Но разказът е страхотен

Ама пък не се заричай чак толкова, въпреки закостенелите си разбирания. Щото човек никога не знае какво ще му дойде до главата. Мдааа...;)))

и неморално не откривам в твоя разказ. Грижил си бил за нея като баща. Да, ама не! Не й е баща! Тя му била като дъщеря! Ама не му е такава. Разликата във възрастта им била голяма? Ама нали от време оно се знае, че на любовта всички възрасти подвластни? Чудесен разказ, Хриси! Точно от тези, които обичам!

Ето това е! Важно ми беше да чуя нещо подобно! Благодаря ти! :)))

ми е важно да чета такива разкази, имай го впредвид:)))))))))))))

Какви такива? Дай малко повече пояснения, та да запретвам ръкави и да почвам, щом ти е толкова важно! :)))

в които любовта властва над всякакви задръжки и предразсъдъци и, разбира се, с хепиенд:)))))))))))

А може ли да поразнообразявам от време на време с по-кръвожадни истории...пак с хепиенд, разбира се. Поне един от героите ще трябва да остане жив. И влюбен! :)))))))

Както винаги, написано е с много чувство, талант, дълбока психология.... Факт - въпреки че засегна дълбоко моралните ми разбирания - баща съм на две дъщери- и независимо от това успявам да оценя подобаващо достойнствата на разказа ти, говори че, поне аз така мисля, се е родил истински талнат. Слава богу – на една ръка разстояние. Тук! Но, Хриси, може ли да попромениш края? Някак, развръзката е такава, че не бих си я и помислил! Разбира се, това е в рамките на шегата. Но ми хрумна след края. И все пак, май не ми се иска да го бях чел... Мерси за майсторството, за това, че можеш да свириш и на една струна! Пък била тя и най-тънката. А сега, ще си го прочета пак.... ;)

Да, съгласна съм, че един подобен разказ може да предизвика противоречиви чувства. Дори и аз изпитах нещо подобно, а съм просто един разказвач. Но все не мога да се абстрахирам от това което пиша, и май го изживявам в движение...
Коментара ти е вълнуващ, поне за мен. Защото го усещам много, много искрен. :)))

Това пък е моето проклятие. Всички ми го казват. Сега и ти... :)

Кое? Не те разбрах...

Не мога да съм неискрен-веднага ми личи ;)

Я пробвай с малко неискреност да видим...;)))

да кажа нещо, което няма да си простя. Не искай това от мен, Хриси!

Оттеглям предложението в такъв случай...Аз да не ти простя - разбирам, но ти да не си простиш...би било много неприятно, си мисля. ;)))

Рядко пиша коментари, но това ме грабна. Поздравления за красивият изказ, но за да съм честен в коментара си, Стар Трек имат по-реалистични сюжети. Малко... това е извън пътя. Поне за мен истинската красота не съществува в невероятните стечения на евентуалните обстоятелства, а по-скоро в малките и обикновени неща, които срещаме всеки ден.

Приемам думите ти като един интересен поглед към ...истинската красота и реалността. И все пак да не забравяме, че в живота /а може би и в Стар Трек?/, всичко е възможно... ;))))

Благодаря ти, и да е красив денят ти! :)))