Постинг
07.04.2014 09:27 -
Внимавай какво си пожелаваш
От както стана член на клуба за запознанства се чувстваше по-неуверена и разочарована от всякога. Може би не трябваше да храни толкова големи надежди, но нали инменно там приятелката й откри онзи забележителен мъж, който след няма и месец я направи своя щастлива съпруга. Беше излизала само с още един преди това, и тя остана с впечатлението, че едва ли не е нужно е само да се появи там, за да я сполети същата радост.
Но ето, този беше петият, а положението си оставаше все така мрачно и безперспективно.
Първият беше обещаващ във всяко едно отношение - любвеобилен и щедър - и на комлименти, и на подаръци. Може би малко възрастен за нея, наистина, но на фона на всичко останало това бе просто една незначителна подробност. Ето защо се почувства наистина идиотски, когато я заряза заради една малка въртиопашка, която спокойно можеше да му бъде дъщеря.
Преглътна тази обида с достойнство, но дълбоко в нея остана една утаена горчивина, която я направи още по-мнителна и предпазлива, отколкото така или иначе си беше. Но необходимостта от близост, нуждата от нежност надделя, и тя все пак се престраши да се довери на кроткия симпатичен преподавател, с когото намериха общ език почти веднага след запознанството си. Нямаше нищо общо с предишния - бе тих, скромен човек, който обичаше домашния уют и спокойствието, и тя се постара да му покаже колко й харесва това. Когато му гостуваше успяваше да приготви истински кулинарни шедьоври, обгрижваше го по всякакъв начин, и много скоро го накара да се почувства зависим от нея. Или поне тя така си мислеше.
Станаха почти неразделни, той й се довери дотам, че й даде ключ от жилището си и заживяха заедно. Не говореше за брак, но си беше ясно, че нещата клонят натам - малко по малко запричливаха на истинско семейство, със всичките му радости и грижи. Вярваше, че женитбата е само въпрос на време.
Но времето промени нещата най-неочаквано и за самата нея. Тихият, кротък мъж все повече се завръщаше към старите си ергенски навици, докато на моменти тя започваше да се чувства забравена. Все по-често се случваше да е изморен след работа, не излизаха почти никъде, а любимите му занимания бяха вестниците и телевизията. Когато все пак успяваше да го придума да излязат, с известна почуда и огорчение си даваше сметка, че почти няма за какво да разговарят. Като че ли съвместното им съжителство вместо да ги сближи, ги беше отчуждило.
Опита всичко, което й хрумна, за да възкреси интереса му към себе си, но много скоро си даде сметка, че за нея тази връзка е напълно изчерпана. А може би просто се беше изморила да търси близост там, където вече нищо не бе останало. И един ден просто събра багажа си и се върна в малкото си самотно жилище. Не очакваше от него да я спре, но когато й се стори, че той си отдъхна, я заболя повече, отколкото предполагаше.
Третият навлезе в живота й така ненадейно, че тя нямаше време да размисли какво всъщност се случва. Превзе я като крепост, и веднъж нахълтал в света й, го промени напълно. Беше невероятно чаровен, доста над средната възраст, но с младежки дух и ведрост. Тази негова жизненост беше страшно заразителна, галантното му отношение я накара да забрави цялата си предпазливост и да се почувства истинска авантюристка. Успяваше да я изненада с малките си симпатични приумици - като например да я събуди, за да пият шампанско и да се целуват под звездите, или да пее под прозореца й посреднощ, за ужас на всичките й съседи. Разбираше, че това го кара да се чувства млад и буен, още повече, че и тя самата се чувстваше по същия начин с него.
Но малко по малко с болка осъзна, че не само това поддържа духа му. Колкото и да си затваряше очите, стана й безпределно ясно, че тя съвсем не е единствената му млада приятелка. Трябваха й няколко изпълнени с терзания дни, за да разбере, че е само поредното попълнение в дългия списък на завоеванията му. Очевидно имаше нужда да доказва сам на себе си колко търсен и желан мъж е, вероятно точно защото вече не беше в първа младост.
Макар че се ужасяваше от скандали, този път избухна като истински вулкан. Нарече го с какви ли не имена, от които най-безобидното беше "нещастен комплексар", което в крайна сметка задълбочи собствени й комплекси.
Работата бе там, че се чувстваше изхабена и ненужна. Когато се гледаше в огледалото виждаше не само всичките си бръчки като под лупа, а и цялото си страдание на застаряваща, изморена, разочарована от живота жена.
Сигурно за това прие поредния мъж в живота си - като един отчаян опит да излезе от дълбоката, мрачна бездна, в която бе полетяла. И докато си мислеше, че само опипва почвата така хлътна по него, че изгуби ума си напълно.
Беше на нейните години, страшно забавен и сладкодумен,и сякаш беше готов да поднесе света в краката й. Но всъщност през цялата им връзка единственото, което й поднесе бе една поизсъхнала роза, която изглеждаше така, сякаш я е откъснал от някоя градина предната вечер. Но за нея, както си беше влюбена и се рееше из райските небеса, това бе невероятно романтичен жест, и не спря да го отрупва с подаръци, един от друг по-луксозни. Той приемаше всичко с типичната за него галантна безгрижност, оставяше у нея усещането, че за него е хиляди пъти по-важен жеста на внимание и обичта й, отколкото някаква си вещ.
Чак когато не се стърпя, и един ден открито му предложи да заживеят заедно, разбра шокиращата истина. Прекрасният й принц се издържаше от връзки с по-заможни дами. Тя просто се оказа една от тях.
Това я поболя - не излезе от апартамента си дни наред, и не спираше да плаче. Искаше само едно - да престане да чувства, да не мисли, да изтрие от съзнанието си преживяното. Само че съзнанието й сякаш съществуваше извън нея, бе като живо същество със собствена воля и желания. И това същество, въпреки всички понесени удари, продължаваше упорито да копнее за близост, за някой, който да е искрен в чувствата си, който да е готов на всичко за нея.
И може би защото твърде много го искаше, или просто защото това бе единственият начин да оцелее разбитото й сърце, стана чудо. Поне за нея случайната среща в парка бе истинско чудо. Мъжът се появи сякаш от нищото, изгони досадното бездомно псе, което май се канеше да я ухапе, и от този момент нататък неусетно се превърна във верният й рицар.
Явно много голяма бе нуждата й от такъв човек, защото го прие безпрекословно и от дъното на душата си още от мига, в който го видя. От притеснителната, мнителна жена не бе останала и следа - тя сама не разбра кое я накара да му се довери до такава степен, но и не искаше да се замисля. Вече не. Важното беше, че с него се чувстваше сигурна и щастлива.
Но в негово отсъствие страховете й се появяваха отново. Понякога й се струваше, че той не е реален, че е твърде идеален, за да е истински. Звънеше му по всяко време само за да чуе гласа му, и не й омръзваше да го уверява в любовта си. Не се решаваше все още да му предложи да живеят заедно, но прекарваше много време в дома му - доставяше й огромно удоволствие да се грижи за него. След работа обикновено го чакаше пред службата му, или пък настояваше той да я взема от офиса й, и почти всяка сутрин отиваха на работа с неговата кола.
Един ден той й намекна, че това не му е съвсем удобно. Пътят му до службата се удължаваше, а в натоварения сутрешен трафик това означаваше закъснения и служебни неприятности. Това накара сърцето й да се свие - бе станала твърде чувствителна и уязвима, дори една подобна съвсем разумна забележка бе в състояние да я разстрои. Той забеляза това.
- Извинявай - каза й мило - Да забравим за този разговор. Утре ще мина да те взема.
- Не, моля те - дискретно избърса просълзените си очи тя - Не желая да ти бъда в тежест. Няма нужда да си правиш труда да идваш.
Той се извини отново и понечи да я прегърне. Гордостта й, а най-вероятно комплексите й обаче се оказаха по-силни от нея, и от дума на дума разговора придоби по-остро звучене. Тя се почувства обидена и наранена, и му го показа.
- Но, скъпа - отчаяно извика той, объркан от неочаквания обрат на разговора - Не виждаш ли, че правя всичко, само и само да ти угодя?! Да можех, бих се превърнал в твоя сянка, за да си напълно щастлива!
- Можеш, стига да го искаш! - изплъзна се от устните й, и тя изскочи от колата заслепена от сълзи и объркани емоции.
На другата сутрин излезе от къщи и по навик се огледа за колата му, но не я видя. Разочарованието се надигна в нея като отровна жлъч и почти я задави, когато внезапно й се стори, че има нещо странно зад гърба си. Беше той, но изглеждаше много особено, сякаш не бе съвсем реален - като призрак, окован в тъмни не материални очертания. Изумена видя, че сякаш се опитва да й каже нещо, но не се чуваше и звук. И тогава разбра - беше се превърнал в нейна сянка.
Но ето, този беше петият, а положението си оставаше все така мрачно и безперспективно.
Първият беше обещаващ във всяко едно отношение - любвеобилен и щедър - и на комлименти, и на подаръци. Може би малко възрастен за нея, наистина, но на фона на всичко останало това бе просто една незначителна подробност. Ето защо се почувства наистина идиотски, когато я заряза заради една малка въртиопашка, която спокойно можеше да му бъде дъщеря.
Преглътна тази обида с достойнство, но дълбоко в нея остана една утаена горчивина, която я направи още по-мнителна и предпазлива, отколкото така или иначе си беше. Но необходимостта от близост, нуждата от нежност надделя, и тя все пак се престраши да се довери на кроткия симпатичен преподавател, с когото намериха общ език почти веднага след запознанството си. Нямаше нищо общо с предишния - бе тих, скромен човек, който обичаше домашния уют и спокойствието, и тя се постара да му покаже колко й харесва това. Когато му гостуваше успяваше да приготви истински кулинарни шедьоври, обгрижваше го по всякакъв начин, и много скоро го накара да се почувства зависим от нея. Или поне тя така си мислеше.
Станаха почти неразделни, той й се довери дотам, че й даде ключ от жилището си и заживяха заедно. Не говореше за брак, но си беше ясно, че нещата клонят натам - малко по малко запричливаха на истинско семейство, със всичките му радости и грижи. Вярваше, че женитбата е само въпрос на време.
Но времето промени нещата най-неочаквано и за самата нея. Тихият, кротък мъж все повече се завръщаше към старите си ергенски навици, докато на моменти тя започваше да се чувства забравена. Все по-често се случваше да е изморен след работа, не излизаха почти никъде, а любимите му занимания бяха вестниците и телевизията. Когато все пак успяваше да го придума да излязат, с известна почуда и огорчение си даваше сметка, че почти няма за какво да разговарят. Като че ли съвместното им съжителство вместо да ги сближи, ги беше отчуждило.
Опита всичко, което й хрумна, за да възкреси интереса му към себе си, но много скоро си даде сметка, че за нея тази връзка е напълно изчерпана. А може би просто се беше изморила да търси близост там, където вече нищо не бе останало. И един ден просто събра багажа си и се върна в малкото си самотно жилище. Не очакваше от него да я спре, но когато й се стори, че той си отдъхна, я заболя повече, отколкото предполагаше.
Третият навлезе в живота й така ненадейно, че тя нямаше време да размисли какво всъщност се случва. Превзе я като крепост, и веднъж нахълтал в света й, го промени напълно. Беше невероятно чаровен, доста над средната възраст, но с младежки дух и ведрост. Тази негова жизненост беше страшно заразителна, галантното му отношение я накара да забрави цялата си предпазливост и да се почувства истинска авантюристка. Успяваше да я изненада с малките си симпатични приумици - като например да я събуди, за да пият шампанско и да се целуват под звездите, или да пее под прозореца й посреднощ, за ужас на всичките й съседи. Разбираше, че това го кара да се чувства млад и буен, още повече, че и тя самата се чувстваше по същия начин с него.
Но малко по малко с болка осъзна, че не само това поддържа духа му. Колкото и да си затваряше очите, стана й безпределно ясно, че тя съвсем не е единствената му млада приятелка. Трябваха й няколко изпълнени с терзания дни, за да разбере, че е само поредното попълнение в дългия списък на завоеванията му. Очевидно имаше нужда да доказва сам на себе си колко търсен и желан мъж е, вероятно точно защото вече не беше в първа младост.
Макар че се ужасяваше от скандали, този път избухна като истински вулкан. Нарече го с какви ли не имена, от които най-безобидното беше "нещастен комплексар", което в крайна сметка задълбочи собствени й комплекси.
Работата бе там, че се чувстваше изхабена и ненужна. Когато се гледаше в огледалото виждаше не само всичките си бръчки като под лупа, а и цялото си страдание на застаряваща, изморена, разочарована от живота жена.
Сигурно за това прие поредния мъж в живота си - като един отчаян опит да излезе от дълбоката, мрачна бездна, в която бе полетяла. И докато си мислеше, че само опипва почвата така хлътна по него, че изгуби ума си напълно.
Беше на нейните години, страшно забавен и сладкодумен,и сякаш беше готов да поднесе света в краката й. Но всъщност през цялата им връзка единственото, което й поднесе бе една поизсъхнала роза, която изглеждаше така, сякаш я е откъснал от някоя градина предната вечер. Но за нея, както си беше влюбена и се рееше из райските небеса, това бе невероятно романтичен жест, и не спря да го отрупва с подаръци, един от друг по-луксозни. Той приемаше всичко с типичната за него галантна безгрижност, оставяше у нея усещането, че за него е хиляди пъти по-важен жеста на внимание и обичта й, отколкото някаква си вещ.
Чак когато не се стърпя, и един ден открито му предложи да заживеят заедно, разбра шокиращата истина. Прекрасният й принц се издържаше от връзки с по-заможни дами. Тя просто се оказа една от тях.
Това я поболя - не излезе от апартамента си дни наред, и не спираше да плаче. Искаше само едно - да престане да чувства, да не мисли, да изтрие от съзнанието си преживяното. Само че съзнанието й сякаш съществуваше извън нея, бе като живо същество със собствена воля и желания. И това същество, въпреки всички понесени удари, продължаваше упорито да копнее за близост, за някой, който да е искрен в чувствата си, който да е готов на всичко за нея.
И може би защото твърде много го искаше, или просто защото това бе единственият начин да оцелее разбитото й сърце, стана чудо. Поне за нея случайната среща в парка бе истинско чудо. Мъжът се появи сякаш от нищото, изгони досадното бездомно псе, което май се канеше да я ухапе, и от този момент нататък неусетно се превърна във верният й рицар.
Явно много голяма бе нуждата й от такъв човек, защото го прие безпрекословно и от дъното на душата си още от мига, в който го видя. От притеснителната, мнителна жена не бе останала и следа - тя сама не разбра кое я накара да му се довери до такава степен, но и не искаше да се замисля. Вече не. Важното беше, че с него се чувстваше сигурна и щастлива.
Но в негово отсъствие страховете й се появяваха отново. Понякога й се струваше, че той не е реален, че е твърде идеален, за да е истински. Звънеше му по всяко време само за да чуе гласа му, и не й омръзваше да го уверява в любовта си. Не се решаваше все още да му предложи да живеят заедно, но прекарваше много време в дома му - доставяше й огромно удоволствие да се грижи за него. След работа обикновено го чакаше пред службата му, или пък настояваше той да я взема от офиса й, и почти всяка сутрин отиваха на работа с неговата кола.
Един ден той й намекна, че това не му е съвсем удобно. Пътят му до службата се удължаваше, а в натоварения сутрешен трафик това означаваше закъснения и служебни неприятности. Това накара сърцето й да се свие - бе станала твърде чувствителна и уязвима, дори една подобна съвсем разумна забележка бе в състояние да я разстрои. Той забеляза това.
- Извинявай - каза й мило - Да забравим за този разговор. Утре ще мина да те взема.
- Не, моля те - дискретно избърса просълзените си очи тя - Не желая да ти бъда в тежест. Няма нужда да си правиш труда да идваш.
Той се извини отново и понечи да я прегърне. Гордостта й, а най-вероятно комплексите й обаче се оказаха по-силни от нея, и от дума на дума разговора придоби по-остро звучене. Тя се почувства обидена и наранена, и му го показа.
- Но, скъпа - отчаяно извика той, объркан от неочаквания обрат на разговора - Не виждаш ли, че правя всичко, само и само да ти угодя?! Да можех, бих се превърнал в твоя сянка, за да си напълно щастлива!
- Можеш, стига да го искаш! - изплъзна се от устните й, и тя изскочи от колата заслепена от сълзи и объркани емоции.
На другата сутрин излезе от къщи и по навик се огледа за колата му, но не я видя. Разочарованието се надигна в нея като отровна жлъч и почти я задави, когато внезапно й се стори, че има нещо странно зад гърба си. Беше той, но изглеждаше много особено, сякаш не бе съвсем реален - като призрак, окован в тъмни не материални очертания. Изумена видя, че сякаш се опитва да й каже нещо, но не се чуваше и звук. И тогава разбра - беше се превърнал в нейна сянка.
На кого се молим – молитвата Отче наш е ...
На гадина 38 и останлая мразь
Археологическите открития установяват, ч...
На гадина 38 и останлая мразь
Археологическите открития установяват, ч...
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Стеф
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш
2. Фенриз
3. Belle
4. Пинче
5. Нещо вълнуващо
6. Един добър приятел
7. Сърце от светлина
8. Глътка ведрост
9. Човекът-мисъл
10. Някой, който ме докосна
11. Ники -Вихрения танц
12. Абонирам се за... ;)))
13. Писателят
14. Усмивка за Куш